Home » Авторски страници

Гюра, Миче и Спаска

2015.07.31 Няма коментари

Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.

—————————————————————————————————————————————————————-

ГЮРА, МИЧЕ И СПАСКА

.

Снимка: karakachan.org

Илюстрация: karakachan.org

Тя беше крава „с характер“.

Порода – „сиво искърско“ /1/.

Колко пъти разплакваше невръстното краварче – навирила на една страна еднорогата си глава (другият рог – загубен в епични битки със себеподобни), по никое време напускаше пàшата в Крива бара /2/ и се засилваше в тръс към отдалечената на три километри кошара.

Казваше се Гюра.

Не знам на колко години беше. Вероятно младенческата ми възраст е била прекалено впечатлена от борческата натура на преживното животно, та то ми е изглеждало едва ли не като някакво изкопаемо.

Истината обаче изисква да признаем на еднорогата едно безценно качество: даваше изобилно и високомаслено мляко.

Понеже в селото отдавна нямаше бик (в двора на кметството се разхождаше само двестакилограмов общински нèрез), всеки, който искаше да заплоди добичето си, трябваше да го води „у Факултèто“ (Факултета по ветеринарна медицина на Софийския университет), находящ се на „Цариградско шосе“ (тогава все още не беше булевард, а павиран междуградски път).

Дядо ми (дèде Кóла) /3/ хващаше юлара и повеждаше вироглавото говедо към „изкуствения бик“. Подире, с пръчка в ръка, внукът „подкарваше“, когато животното спираше и оставаше в замислена поза повече от минута.

След около два часа вече влизахме в пристройката към основната сграда на Факултета, където щеше да се осъществи зачатието на новия живот. (Като забягвам повече от три десетилетия напред, няма как да не отбележа, че в същата пристройка се сътвори по-късно първият български персонален компютър „ИМКО 1“ – всъщност, копие на американския „Епъл 2“.)

Четвърт час след като осеменителите бяха облагородили родното говедо с хромозомите на швейцарския монтафон, вече потегляхме по обратния двучасов маршрут през Циганската махала (по късно – столичен квартал „Христо Ботев“).

Така Гюра се сдоби с Мѝче – сполучлива кръстоска на шопско равнинно говедо с алпийско високопланинско такова.

Дъщерята беше наследила само добрите качества на майка си – висок рандеман и гъсто мляко. Нямаше и помен от бунтарския нрав на родителката.

Беше и малко по-едра от майка си. Отличаваше се със златиста козина. Когато настъпи времето на нейната полова зрелост, трябваше отново да извървим пътя до и от „Факултето“.

Новата придобивка нарекохме Спаска.

Няколко поредни години Гюра, Миче и Спаска бяха под мое попечителство – пролет, лято и есен. През зимата бяха на завет и на топло в кошарата на дядо ми, която обитаваха по съвместителство с Мицка и Лиса /4/ – неговите коне (всъщност – кобили). Той беше голям мераклия – заблаговременно зареждаше до тавана с ароматно сено построената през 1949 г. плевня /5/.

Такова кисело мляко, каквото ставаше през онези зими, не си спомням да съм ял оттогава насам. Майка ми го подквасваше в една голяма тенджера, където след два дни то „хващаше“ дебел един пръст каймак. Онова, което днес лансират като „кисело мляко“ (дори най-големите производители), е нищо повече от сурогат на някогашното. Впрочем, като почти всичко останало.

В тия дни, когато не можем да си позволим дори литър прясно мляко, си спомням с тъга за изобилието, което бликаше тогава от виметата на трите добичета – баба Гюра, майката Миче и внучката Спаска.

Всъщност, поради вродена непоносимост към прясното мляко, с триста зора изкусвах надробената попара.

За маслото пък да не говорим – то беше обект за непрекъснатите набези на мравките към долапа, където майка ми държеше паницата с жълтата мазнина – хладилници в ония времена имаше, но в Америка…

След като поотраснаха, братята ми ме поотмениха в пастирската повинност. Най-дълго – до завършване на гимназията – пастируваше средният брат, Георги.

Краят на тази пасторална идилия дойде последните години на шестото десетилетие на миналия век (1951-1960 г.). Една сутрин емисари от текезесето /6/ подбраха кравите и конете, и заедно с каруцата ги закараха в двора на „стопанството“.

Нищо не се разбра за по-нататъшната им съдба.

Написах тия няколко реда не за друго, а за да не се загуби поне споменът за тая естествена симбиоза на хора и безсловесни същества, която крепеше българина в ония безвъзвратно отминали времена.

 

Николай Гусев

——————————————————————————————————————————————–

/1/ Местна порода крави, известна с издръжливост и качествен млеконадой.
/2/ Вж. „Крива бара“.
/3/ Вж. Дèде.
/4/ Вж. Мицка и Лиса.
/5/ Вж. Плевнята
/6/ Трудово кооперативно земеделско стопанство.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.