Home » Авторски страници

Плевнята

2015.06.30 Няма коментари

Текст от авторската поредица на Николай Гусев “Защото накрая нищо друго не остава…”. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.

————————————————————————————————————————————————

.                                                          ПЛЕВНЯТА

.

Снимка: Forgottenbulgaria.com

Снимка: Forgottenbulgaria.com

Все по-друго си е сламата, сеното и царевичакът за добитъка ти да не гният на двора, а да са на сушина. Особено ако милееш за „стоката“, както моят дéде милееше.

Мечтата му се сбъдна, едва когато беше на шейсет и една. Тогава, през 1949-а, баща ми построи Плевнята.

За времето си беше солидна стопанска постройка. Иззидана с печени тухли (къщата, в която тогава живеехме, беше строена със сурови). Дълга 15, широка 5 и висока 7 метра, със широк вентилационен отвор над южната порта, която позволяваше дори тирове да минават през нея. Освен южната – от към улицата, имаше и западна порта с подобни размери – откъм двора. Така се осигуряваше удобен достъп до всяко кътче на разположената в югозападния ъгъл на двора постройка.

В северната третина се складираше сламата. Нея, сламата, почти не я признавахме за фураж. Използваше се само за постилка на добитъка – крави, коне, свине.

Средната част беше предоставена на царевичака, но не на онези груби, несмилаеми коренища, които познаваме под това наименование – а фина, сочна фуражна царевица с крехко стъбло и изобилна шума.

Южната третина се заемаше от сеното. То стигаше почти до тавана – грижливо поддържаните ливади щедро се отблагодаряваха на трудолюбивите стопани. Камарата суха трева стигаше почти до тавана. Ние, тогавашните деца, правехме-струвахме, все гледахме да се изкатерим най-горе – досами подпокривните греди.

Не само децата обичаха да се завират и да си устройват „скривалища“ по билата на сеното и сламата. Някои от кокошките също си бяха харесали уютни кътчета там. Случвало се е да намираме купчини с повече от 20-30 яйца. Птиците издебваха минутите, когато портата откъм двора биваше отворена, и се промъкваха в своите полози (уточнявам: това бяха отделни, 2-3 от всичките над 30 пернàти).

За съжаление тази хербарийно-пасторална (ако е позволено да я нарека така) идилия продължи едва десетина години. До онзи тъжен ден, когато от „текезето“ (така го зовехме) дойдоха и изкараха от кошарата „стоката“. Беше истински шок за дéде. Светът на трудолюбивия селянин се рушеше пред очите му, съкращаваше живота му.

Плевнята остана. Наложи се да приеме друго амплоа. Баща ми беше научил, че „Кореком“ търси склад за изкуствени кожи – внос от Сингапур. Сухото и проветриво помещение се оказа идеално за целта.

Кожите постепенно влизаха в производството, складът се опразваше и в един момент вече беше пуст. Тогава докараха чисто нов „Форд Таунус“ – необичайна за ония соц-времена кап-колà. Д-р Александър Въглярски – известен хирург-терапевт и наш роднина по сватовство – работеше от доста години в Тунис и можеше да си позволи този лукс. (Разбира се, не ни дължеше наем за „гаража“ – принцип в семейството ни е да не вземаме пари за услуги, които правим на роднини, а също – и на близки и приятели).

Докторът се завърна, за да постъпи като асистент в Института за бърза медицинска помощ „Пирогов“. Плевнята отново се оказа празна, но за кратко.

Скоро там се настани немалка част от реквизита (декорите) на театър „София“. Престоя най-дълго – над десет години. Когато окончателно си го прибраха, изоставиха люлката от постановката на „Двама на люлката“ – за радост на малчуганите, които започнаха такова страховито люшкане, че баща ми се принуди да я разполови, за да не стане някой сакатлък.

Плевнята отново се опразни, но не за дълго. Складираните в двата гаража и на тавана на къщата над две десетки хиляди книги, цели течения на научни и научно-популярни списания, се налагаше да се преместят другаде, защото братята ми се нуждаеха от помещенията за новозакупените си автомобили. Плевнята пое тази благородна функция.

Та и досега (5 февруари 2013 г.).

Почти всичката ми научна литература е там. Включително някои ценни издания от началото на ХХ век; дори 12-томна френска енциклопедия от 1847 г., принадлежала някога на известния държавник Димитър Греков (навремето ми струваше повече от една месечна заплата, за да я купя от антикварната книжарница на ъгъла на „Цар Асен“ и „Гурко“ – срещу южния вход на Съдебната палата). Имаше и множество други купувани от антиквари книги, с които обеднели наследници на някога не какви да е личности са се принуждавали да се разделят, за да оцелеят. Само енциклопедиите и речниците на всевъзможни езици и теми бяха над хиляда. За художествената литература да не говорим…

Все пак живея с надеждата за поредно преобръщане на палачинката. Дано успея да оставя след себе си запазена за внуци и правнуци най-богатата лична библиотека в квартала.

Знам ли…

Засега Плевнята я пази поне от дъжда.

Но нали това е и предназначението на подобна сграда…

.

Николай Гусев

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.