Home » Авторски страници

Желéзни гъʹрди

2015.06.29 Няма коментари

Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.

———————————————————————————————————————–

ЖЕЛЕЗНИ ГЪРДИ

Илюстрация: LostBulgaria.com

Илюстрация: LostBulgaria.com

Едно време не е имало компютри, Интернет, Фейсбук, смартфони, лаптопи, телевизия, кино – даже радиото е било рядкост. Млади хора обаче винаги е имало – даже тогава са били повече от старите – не като сега. А, както е известно, кръвта на младите „ври и кипи“, търси някакъв отдушник…

Хорото на селския мегдан поемало част от излишния адреналин – но само част. Оставало повече от достатъчно, за да се развъртят бастуни (популярен не сред дядовците, а сред тогавашните ергенаши „моден“ аксесоар).

Поводи – „колкото ти дỳша сàка“: спор за мома, казана напреко дума, неуместна закачка.

По-буйните сред младите се надпреварвали да доказват кой е „по-по-най!“. Особено настъпателен бил напетият хубавец Иван (Ванчо) Стоимчев – стигнал дотам да пъха палешник в пояса си. Хвалел се с „желéзни гъʹрди“. До онази съдбовна вечер, когато съперник за мома го „издосегàл“ изотзад… и му счупил гръбнака.

Представете си приземна постройка 4х4 м, с изровен от кокошките и прасетата пръстен под, стар тюфлек в северозападния ъгъл. И едно тяло с безжизнени крака, движещи се успоредно на прашния под благодарение на горните крайници, опрени на дървени трупчета. Зиме не напускаше четирите стени, а лете си позволяваше да се „разходи“ из двора; тогава кокошките и свинете свободно влизаха и излизаха в и от коптора, ровеха пръстта и оставяха след себе си дупки в упоритото търсене на някой и друг заблуден червей.

Чичо Ванчо изглежда е бил малко над среден ръст, добре развит физически. Иначе едва ли би издържал на този начин на живот, приковал го към земята за повече от половин век. Имаше хаплив език, отнасяше се подигравателно към мнозина. Не беше в добри отношения дори с баща си и майка си; храна му носеше снахата Борка – съпруга на брат му Ангел, родена в съседното село Челопечене. Повече беше привързан към внука на брат си – също Ангел, отколкото към внучката си Василка.

Случка, в която по стечение на обстоятелства взе участие и пишещият тези редове, може да даде някаква представа за душевността на фамилията Стоимчеви (по-известни като Бéнови).

Един ранен следобед дочух крясъци и викове: „Помощ! Ще ни убие!“. Изскочих на улицата. Воплите идеха от двора на съседите.

Какво се беше случило?

Синът на Ангел и Борка – Григор („Гочката“) не беше послушал родителите си и „довел“ – в смисъл оженил се – за Данчето от Старата маалà. Разпрата така нажежила страстите, че синът извадил кама и погнал баща си и майка си – да ги кóли…

Точно техните викове за помощ бях чул. В суматохата забравих, че „не се слага пръст, където скърца врата…“, и се озовах между враждуващите лагери. Успях да отнема ножа от нападателя, но с цената на порязана дясна ръка.

Оказа се, за щастие, че физически е пострадал само „медиаторът“, сиреч аз. Първосигналната фамилия си остана само с душевните наранявания, които обаче не зараснаха, включително и до смъртта на баща, майка и син.

Изглежда е имало нещо сбъркано в гена на Бéнови-Стоимчеви. Ангел също не се погаждаше, подобно на брат си Ванчо, с баща си и майка си. Помня, че храна на полуслепия дéдо Бéно му носеше от половин километър неговата дъщеря Павлинка.

Самият Бéно беше също чепат. Върл атеист. Подиграваше се с и без повод с християните и християнството. Чỳвал съм от моя дéде, че съседът му невинаги е бил слепец: случило се, след като неколкократно и при това високомерно отказал да се включи в строежа на новия храм „Свети Никола“. Нямам спомени за верските пристрастия на сина му чичо Ванчо. Що се отнася до стрина Борка, тя дълги години прислужваше както в кметството и пощата, така и в същата черковна сграда (е, все пак беше снаха, а не дъщеря на Бéнови…).

Чичо Ванчо се стараеше да не бъде в тежест на семейството на брат си. Плащаше да му режат върбови пръчки от ракитака край Искъра, от които изкусно плетеше големи кошове за слама и сено, кошници, панери и табли, оплиташе и всякакъв размер дамаджани – нужни за всяко селско домакинство предмети за стопанството и битà. Така съм го запомнил до последно.

Изразът „желéзни гъʹрди“ стана идеоматичен сред близки и познати за неуравновесеност и прекалена горделивост.

Както и какво се случва, когато плътта вземе връх над духà…

 

Николай Гусев

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.