Home » Авторски страници

„Венеция“

2015.06.25 Няма коментари

Текст от авторската поредица на Николай Гусев “Защото накрая нищо друго не остава…”. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.

————————————————————————————————–

“ВЕНЕЦИЯ”

.

Надявам се да не обвините и моя милост във фукарлък, подобно на нашия бележит архетипен литературен герой, възкликнал: „Туй Джурджу, Турну Мъгуреле, Плоещ, Питещ, Браила...“

Да, на два пъти „бях“ в (по-скоро минах през) романтичния град на гондолите, фестивалите и, разбира се, каналите. Просто Венеция беше крайната гара на влака за и от Италия. Нищо повече – на път за и от Сан Рéмо, където имах участие в научна конференция по Международно хуманитарно право.

Тук искам да припомня друга, легендарна не само за наше село, но и за някогашна България, „Венеция“.

И все пак – с какво чак толкова се беше прочула бирарията на бай Кóце – бащата на именития ни съселянин Боян Коцев?

Поколенията на интернет-просветения ХХI век скептично ще присвият устни: „Кой е пък тоя бай Коце, пък и син му, та да ни ги припомнят?!

Ами – както и на други места съм споменавал – „Венеция“ беше едно от трите по-прилични заведения в селото с 33 кръчми (другите две бяха „Искър парк“ и „Хоремаг“-ът – кръчмата на лихваря Евдо Колев, по прякор „Бáби“).

Беше разположена край самото Орханийско (още преди да стане Ботевградско) шосе (днес – четирилентов столичен булевард). Национализацията не подмина и питейните заведения, в това число и „Венеция“.

По някое време „Искър парк“ и хоремагът позападнаха, и „Венеция“ стана притегателен център за младежите – още повече, че разполагаше с бетониран дансинг, а в събота и неделя свиреше малък оркестър. В тия две вечери беше трудно да се намери свободна маса в „градината“ – задния двор на бирарията.

Истинският магнит за любителите на хубавото хапване и пийване обаче все още предстоеше. Междувременно Боян Коцев беше разнесъл славата на селото ни по света и у нас. Колоездач от световна класа, победител в традиционната обиколка на България и прочутата обиколка на Египет (с последната е свързана и първата ми журналистическа проява – интервю с победителя, публикувано в някогашния ученически вестник „Средношколско знаме“). Боян Коцев, Милко Димов и Ненчо Христов триумфираха в престижни колоездачни обиколки – в ония времена далеч по-популярни от днешните автомобилни надпревари във „Формула 1“.

Звездните години на „Венеция“ съвпаднаха с идването на „леля Рόпка“ (Мирόпка) като готвач на заведението. Тази скромна на вид, интелигентна женица, имаше невероятна дарба, особен усет при правенето на кебапчетата. Никога преди това, а още по-малко след „кончината“ на „Венеция“, не съм ял по-вкусни кебапчета, които просто „ти се топят в устата“. Притежаваше някакъв секретен „патент“ (за съжаление не предостави „лиценз“ от него, та и бъдните поколения да се наслаждават на това чудо на кулинарното изкуство).

Мълвата за фантастичните кебапчета бързо беше обиколила столицата. Не беше рядкост министерска лимузина да паркира на тротоара пред бирарията. Нямаше безразлични към прочутата скара – шофьори на транзитиращи по шосето камиони, щом веднъж се бяха изкушили да опитат специалитета на заведението, ставаха заклети почитатели на Миропкиното изкуство.
Старши чинове и сержанти от военното летище „Враждебна“ (тогава то беше редом до гражданското, откъм северната страна на старата писта, която днес използуват за рульожка) предпочитаха да обядват там, а не в иначе изключително добре уредената офицерска столова – все пак летците бяха на специална, висококалорична диета, с оглед спецификата на професията им.

Цените в заведението бяха повече от достъпни – дори обикновени общи работници, както и отрудени от тежката земеделска работа селяни, можеха да си позволят (последните – само в редките празнични дни, и то главно зимно време) порция от три кебапчета с гарнитура.

Славата на „Венеция“ – всъщност, на „продукцията“ на леля Ропка – доби и национални измерения. Дори органът на ЦК на БКП в. „Стършел“ публикува специален фейлетон, посветен на „вкусното кебапче“ (не е закъснял реверанс към едноименното заведение, преди и в началото на демокрацията разположено на ул. “Сан Стефано“, в близост до сградата на националната телевизия).

Тази полупасторална идилия продължи до момента, в който механично набъбналата от прилив на провинциали столица започна да усеща „сърдечна недостатъчност“, поради отеснелите главни входно-изходни артерии: Цариградското (за и от Южна България) и Ботевградското (за и от Северна България) шосета. Съдбата на „Венеция“ беше предрешена – сринаха я, а основите ѝ останаха под двуметровия насип от кремиковска шлака, плюс петнайсетсантиметров слой черен асфалт.

Днес водачите на профучаващите, често с повече от позволените 80 км/час МПС-та, и не подозират, че с възможността да препускат с бързите си коли са загубили шанса да опитат (поне веднъж) от най-, ама наистина най-вкусните кебапчета, които техните по-бавни колеги отпреди половин век са похапвали по всяко време на деня, та и до късна вечер.

Що се отнася до името, то е живо и до днес. По някое време го носеше сглобяема сграда на ул.“8“, функционираща през деня като ресторант, а вечер превръщана в младежка дискотека. Дали случайно, или пък нарочно, но една нощ заведението пламна и изгоря. Няколко години по-късно на мястото ѝ заработи обществена пералня „Тедей“.

В съседство с пералнята нашенец и днешен зам.-министър (по-късно – главен директор на атомната централа в Козлодуй) вдигнаха двуетажна сграда, приютила център по изучаване на чужди езици „Веда“, склад за детски хранителни стоки, и най-важното – баничарница „Венеция“.

Веднъж месечно – когато в пощата получавам повече от скромната си пенсия на университетски преподавател – си позволявам да се отбия в поредната „Венеция“ за бутилчица боза с милинка (или кифла – по „съвместителство“ – ако милинките са свършили). Мераклийски правят печивата – все пак „noblessе oblige“ или пък „традицията повелява“.

А и персоналът е повече от любезен. Особено рано сутрин, опашката от отиващи пеш по обектите работници, пък и немалко чиновници с колите си, се отбиват да закусят „на крак“.

Ех, няма ги невероятните кебапчета на „леля Ропка“, но поне името е останало!

Що се отнася до жизнения ни стандарт в космическия ХХI век – сами отсъдете – нерде тройка кебапчета с гарнитура по всяко време на дългия ден, макар и не всеки ден, нерде милинка с боза… веднъж месечно!

 

Николай Гусев

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.