“FARGO”-то

Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

„FARGO“-то

.

По повод 80-годишнината на Илинденско-преображенското въстание в Благоевград се проведе научна конференция. Подготвих доклад и прочетох задължителното десетминутно експозе. Участник в „мероприятието“ беше и Дънкан Пери – докторант от САЩ, изследващ т.нар. „македонски въпрос“.

Знаенето на езика ни сприятели. Той посети още няколко пъти България във връзка с проучването си за борбите на българите в Македония за свобода. Накрая ми подари екземпляр от книгата си, в която беше описал събитията и участниците от позицията на независим наблюдател – сравнявах я с прямата искреност на филма „Мéра според мéра“.

При едно от идванията си Дънкан ми предложи да преподавам като гост-професор (Visiting Professor) в Юридическия факултет на NDSU (North Dakota State University) – Държавния университет на Сeверна Дакота, където беше зам.-ректор.

Защо припомням тези епизоди? Просто защото този университет се намира в най-големия град на щата – Фарго (Fargo), с малко над 100,000 жители.

Свързано е с един детски спомен.

Началото му е през 1939 г. – най-добрата година от живота на българите в Третото българско царство.

Четири селски семейства залагат в банката четири големи ниви и с получения кредит купуват на лизинг петтонен американски камион „Fargo“. „Фарго“-то се оказва един от първите три камиона в селото. Шофира го баща ми. И вместо за две години, успява да го изплати само за шест месеци. Компенсира и двама от съдружниците – Ангел Натов („Креката“) и Братя Шагерски (собственици на малка дърводелска работилница, национализирана в края на петдесетте години).

Първите две-три години след покупката са толкова сполучливи, че баща ми започва да крои планове за създаване на автомобилен парк. Но скоро се оказва, че плановете най-вероятно ще останат само неосъществена мечта – войната налага своите непреодолими препятствия.

Мобилизират го – с автомобила, разбира се – да превозва въглища на Гара Пирин. Там го заварва и т.нар. „деветосептемврийска победа“. Следва военна мобилизация, преместване на фронта, където превозват муниции за предната линия, продоволствие, „жива сила“ и техника. 9 май 1945 г. го заварва в Грац, Австрия.

Завърнал се от фронта, се включва интензивно във възстановителните работи и новото строителство в столицата. За кратко – 2-3 години. Помня, че караше инертни материали за тогава новото северно крило на Софийския университет (само след четвърт век щях да уча, а после и да преподавам в неговата аудитория 294).

Изпратиха ги – шофьора и камиона, както сториха с повечето „частници“ – да смъква дървени трупи по горските пътеки в планините. За чест на американската техника няколкогодишното изпитание в Западните Родопи над Чепино (Велинград) беше блестящо издържано. Камион и шофьор показаха, че могат да отговорят достойно на това предизвикателство.

След завръщането в София синът на съдружника Ангел Лазаров („Гьóзеро“) – Васил („Мàшо“ /1/) се включи като спаринг-шофьор. До онзи юлски ден на 1954 г., когато на ж.п. прелеза на Ботевградското шосе и ул.“Рилска обител“ случаен парен локомотив блъсва „Фаргото“; в мига на удара задният мост с четирите колелета се изкъртва, откъсва се и пада в хендека край пътя (което и спасява шофьора, пътника до него и четиримата „нелегални“, тайно метнали се в каросерията на завоя при „Венеция“ /2/). Така, легнало върху релсите удареното точно в средата шасѝ било уравновесено и се плъзгало цели 400 метра – докато машинистът разбере – от виковете на работещи по телефонните стълбове край линията, че нещо страшно се е случило, и спре локомотива.

Вярвате ли, че всичките шестима останаха живи – само двама бяха със средна телесна повреда? Отърваха се с уплахата от невероятния екшън, достоен за „печени“ каскадьори в холивудски филм (a propos, един от каросерията се оказал изхвърлен на тендера и прегърнал комина…).

Всички мислеха, че след тази катастрофа камионът става само за скрап. Баща ми обаче не се предаде. И невероятното се случи – „Фаргото“ възкръсна!

През живота си – все пак съм над 70 – срещах какви ли не камиони. И не защото то беше „нашето Фарго“, но просто не съм виждал по-красив товарен автомобил; всички като че ли нарочно ги правят грубовати – може би за да изглеждат по-мощни? Кабината беше „решена“ в овална форма, също и калниците – сякаш дизайнерът я е копирал от лек автомобил. Зеленият ѝ металически цвят придаваше още по-привлекателен вид на колата. Странно – синият „металѝк“ на калниците „не се караше“ с изумруда на кабината.

Един епизод от детските ми години. Бил съм 5-6 годишен. Баща ми в бързината оставил стартовия ключ в колата; завъртял съм го, и понеже е била на скорост, потеглила. Как съм съм се справял с тежкия волан – тогава нямаше сервоусилватели – не помня, но съм изкарал камиона от двора през отворената порта на улицата. Добре, че баща ми се усетил и тичешком ни настигна; успя със силната си дясна ръка да натисне крачната спирачка – точно навреме – след един метър щях да преобърна машината от моста в дълбоката вада…

Не си спомням добре окончателната съдба на „Фаргото“. Интересно защо? Впрочем, този феномен е обяснен от психологията: просто паметта ни блокира неща, които подсъзнателно не ни е приятно да си спомняме.

Както и да е. Остава само хубавото от онова, което е впечатлило детското ми въображение.

И за „Фаргото“, разбира се…

.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

/1/ Вж. „Мàшо“.
/2/ Вж. „Венеция“.