Природните потопи и „потопите“ от откраднати, разграбени и изнесени от България пари рушат живота ни. Парадоксът е, че хвърляните в пространството пари не намаляват хорските страдания, а точно обратното, пише Мирела Иванова в Дойче Веле.
Потопите заливат страната, предизвикват свлачища, разцепват пътища, препълват язовирите, които (изпускани) контролирано, заливат села, къщи, човешки съдби. Мътните порои се мятат из непочистени речни корита, сурват се по оголени от безобразна и алчна сеч склонове, а природата ни подсеща, че човеците са съучастници в разрушителната стихия.
Това като че ли го знаем на теория, но на практика се надяваме тъкмо нас да ни подмине, затова и се строи неправомерно, без одобрени устройствени планове, поддържането на отводнителни съоръжения и язовирни стени е напълно занемарено, а отговорността все е ничия, рядко някой застрахова имуществото си и изобщо не се мисли и ден занапред. Цената за целия безхаберен нашенски юруш и страшна занемареност не я плащат същинските виновници.
Уви, сред най-засегнатите от природните стихии има десетки възрастни, безпомощни, оцеляващи в непредставима и самотна нищета хора и тъкмо тяхното стъписано отчаяние ни дава повод да се взрем в други огромни, вихрещи се из публичното пространство „потопи“ – паричните, откраднати, прихващани, прахосвани несъстоятелно милиони и милиарди, които не работят, не създават нищо, освен ожесточено разделение в обществото.
Суми, които втрещяват
Най-потърпевши са обикновените хора и много често най-безпомощните
Какво се случва с българските пари? Този въпрос тревожно ни преследва през годините след промяната, когато националният финансов ресурс изтече по неправдоподобни пътища в лични банкови сметки, бе раздаван с чували, куфарчета и кредити на свои хора, бе преразпределян в добре организирани банкови фалити и укрепван във фирмени обръчи. Съмненията около КТБ, например, се умножават с всеки изминал ден, защото квесторите на банката са осчетоводили цесии и прихващания за близо 1 милиард лева – и дори сделките да не бъдат финализирани поради приетите специални промени в Закона за банковата несъстоятелност, то огромната цифра остава да свети в червено и да ни държи нащрек. Подобно на други огромни, стряскащи цифри: 17 986 366 лева е сумата на похарчените държавни средства по инициативата “Десетилетие на ромското включване”; 40 000 евро струва изработването на 40-секундно рекламно филмче, което да привлича български туристи към непознати дестинации в родината им…
Изброяването е произволно, но произволът, с който се злоупотребяват парите в България, изглежда неотстраним, несвършващ във времето, безконтролен „потоп“, който досъбаря бентовете на усещането ни за наличие на държава. Трайното „циментиране“ на корупционни и алъш-веришки схеми изсмуква жизнените сокове в обществото, развращава предприемчивостта, деформира правилата във форми на шантаж и свежда социалните политики до абсурд.
Антиправилата български
Нима обществените поръчки вече не се превърнаха в синоним на корупция? Нима не се самоунищожи конкурсното начало там, където става дума за усвояване на пари?
Колкото по-едри милионни и милиардни суми се въргалят из публичността, толкова по-неправдоподобно нараства и масовата бедност и картината на обществената разруха. А би трябвало да е обратното: големите пари да създават работни места, перспективи, видим и невидим смисъл, сами да налагат ред, да изискват ред, за да се умножават. Засега обаче хаосът в разпределянето и най-вече във функционирането им напомня природно бедствие, потоп, повлякъл състоятелността на общия ни, несъстоял се живот.
Силно!