Home » Авторски страници, политика

Друмева v/s Каркасон или за нивото на българския конституционализъм

2014.03.21 3 коментара
Spread the love

БЪЛГАРСКИЯТ ПРИМЕР –

как български специалисти по конституционно право гледат на избирателните права на българите в чужбина

.

На 19 март т.г. в сградата на българския парламент се провежда заседание на Комисията за взаимодействие с граждански организации и движения, предавано пряко от БНТ2 и онлайн чрез сайта на парламента. Една от главните теми на това заседание е член 65(1) от българската Конституция, който забранява на граждани с двойно гражданство да бъдат избирани за народни представители. Заседанието е предизвикано от внесено месеци по-рано предложение на гражданска инициатива за промяна на въпросния член 65 и даване на пасивно избирателно право на българските граждани в чужбина.

В дискусията на това заседание участват проф. Емилия Друмева, бивш конституционен съдия, проф. Васил Мръчков, бивш главен прокурор от епохата на Живков, проф. Снежина Начева, доктор по конституционно право, националният омбудсман Константин Пенчев, лидерът на партия “Другата България” Божидар ТомалевскиГеорги Георгиев от Граждански форум “Промяна” и др. Както и българите с двойно гражданство Емилия Гигова, завършила политически науки във Франция и работеща за френска фирма в България, Янко Стоянов, живеещ в чужбина от 25 години, Теофана фон Заксен, от дълги години живееща в Германия и занимава се с благотворителна дейност в България.

Според проф. Снежина Начева евентуалната промяна на чл. 65 от българската Конституция би изисквало преосмисляне на философията на самия конституционен модел. Тя прави обширно изказване, в което обяснява тази своя позиция. (За съжаление не разполагаме със запис на първия един час от дискусията, по време на който проф. Начева прави своето изказване, за да представим на читателите цитати от него – бел.ред.)

Проф. Друмева на дискусията в НС, 19.03.2014 г.

Проф. Друмева на дискусията в НС, 19.03.2014 г.

Според проф. Емилия Друмева: “Двойно гражданство като негативно изискване, като едно условие, което трябва да е налице – т.е. кандидатът да няма гражданство и на друга държава, за да може да се кандидатира и да бъде избран за народен представител. Този въпрос, както вече колегата проф. Начева изтъкна, засяга много по-голям въпрос, засяга по същество целия конституционен модел. […] Това изискване за кандидат за народен представител е изискване за заемане на част от националния представителен орган. Такова изискване, към него, самата конституция препраща относно условията за заемане на длъжност държавен глава и помощник на държавния глава, т.е. президент на републиката и вицепрезидент. Още нещо – същото изискване конституцията поставя, като препраща към народните представители, за министрите. Още, друга такава длъжност – националния омбудсман… Магистрати – двойното гражданство е също такова негативно изискване, при заемане длъжност съдия, прокурор, следовател, конституционен съдия, ръководни длъжности в ДАНС, държавен служител. За държавен служител трябва лицето да е български гражданин или на държава – членка на ЕС или Швейцария. При другите вече има доста условности. Дотук ще спра със заключението, че поставянето на този въпрос повежда след себе си много голям въпрос, който засяга сърцевината, концепта за целия конституционен модел. И в случая аз не намирам някакво противоречие в Конституцията, както, така, има изказвания в общественото пространство. Защо? Защото формата на държавата, на съвременната българска държава, е парламентарна държава, република с парламентарно управление. Това обяснява, това оправдава защо заемането на длъжности, толкова важни в държавата – президент, вицепрезидент, министри, омбудсман – заемането на тези длъжности се измерва към условията за заемане място на народен представител. Обяснението е в парламентарния характер на държавата.”

Ето още аргументи? на проф. Друмева срещу това българските граждани, които имат и други гражданство, да нямат право да бъдат избирани, да имат т.нар. пасивно избирателно право. (Гарнирани с някои бисери на логическата спекулативност.)

“Стана дума за това, че има симетрия активно избирателно право – пасивно избирателно право. Всъщност упражняването на активното избирателно право нека да го погледнем по-широко… е много по-широко, отколкото само симетрично отношение спрямо заемане мястото на народен представител. Изборът като демократичен способ за заемане на висши позиции в държавното управление, това е същността на демократичната държава. Така че тука наистина може да се очертае симетрия спрямо пасивно избирателно право, но всъщност това, демократичният избор е основата на демократичната държава, каквато е съвременната българска. Така че лично за мене считам, че аз за себе си нямам възможност за започване на такъв обширен концептуален дебат, а не виждам и условия за това. А и най-малкото, въобще поставяне така на въпроса, а той не може да бъде поставен другояче, тъй като едното води със себе си и другото, това изисква във всички случаи Велико Народно събрание. Велико Народно събрание, защото засяга целия модел. “

Проф. Мръчков прави изказване по въпроса за конституционната жалба. В край на изказването си той казва относно конституционната жалба, че: “Голяма е заслугата на гражданската инициатива, че донася този въпрос до Народното събрание, но по конституция само то, с неговото квалифицирано мнозинство, може да реши този въпрос. Следователно, струва ми се, че трябва да се направи някакъв сондаж или някакво допитване или обсъждане, има ли такава политическа воля за това. Има примери в нашата най-нова конституционна история, когато решения за промени в конституцията, особено в 1991-ва, 1992-ра, 1993-та година, са внасяни в Народното събрание и така са останали неразгледани. Следователно не бива да се изхабява тази идея, преди да стигне до Народното събрание.”  Проф. Мръчков въобще не коментира по същество дали чл. 65 трябва да бъде преразгледан и дали българските граждани извън страната трябва да продължават да бъдат лишени от пасивно избирателно право. Това изглежда е тема, която въобще не го интересува или поне не показва никакъв такъв интерес.

По време на изказването на проф. Мръчков, в един момент Божидар Томалевски не издържа и се опитва да го прекъсне, а водещата Мая Манолова му прави остра забележка, че това, което говори Васил Мръчков е много интересно и не е само въпрос на техника (за отклоняване и разводняване на дебата – бел.ред.).

Мая Манолова благодари “изключително много” на конституционалистите, които са се включили в тази дискусия, и казва, че тя щяла да бъде “изключително полезна на народните представители”.

След това думата е дадена на българи с двойно гражданство, присъстващи в залата, които питат защо да нямат своето право на представителство в българския парламент и защо трябва да се чувстват български граждани второ качество.

Накрая думата бе дадена и на националния омбудсман Константин Пенчев, който каза, че всичко е възможно, ако има воля то да се случи, и че всичко е политика. “Темата за член 65 за мен не е нова, защото аз направих преди години една кръгла маса, по проблема за участието на българите в чужбина в политическия живот на България. Тогава бях поканил и стария президент, и новият, който беше избран току-що и все още не беше встъпил, бях поканил всички парламентарни групи да присъстват, но по една или други причина, единствено Четин Казак присъстваше. Тогава се обединихме около един извод – в условията на демографска криза, която никой не отрича, че има такава, българите никога не са достатъчно. В смисъл: моето мнение е, че ако българите в чужбина, където и да се намират те, желаят да са съпричастни към живота в България – било изпращайки помощи на своите близки, било участвайки в политическия живот, гласувайки или искайки да бъдат избирани… – мисля , че трябва да направим така, че всички тези хора да се чувстват приобщени към България. И тука се поставя въпросът имаме ли ние концепция изобщо за българите по света? Мисля, че нямаме. Не става въпрос за този парламент, не става въпрос за това правителство, става въпрос за 25 години насам. […] Аз съм убеден, че рано или късно ние ще искаме всички българи,  които са в чужбина и в България, да участват, който както може и както го чувства, за просперитета на България. Ако трябва за това да бъде променена и Конституцията, също няма пречка. […] Макар да имаме нов Изборен кодекс в момента, аз съм убеден, че въпросът за отварянето на специален избирателен район за българите в чужбина, един или два или повече – стои отворен и няма никаква пречка в един момент, с бъдещи промени или в един бъдещ изборен кодекс, да се реши този проблем. […] Няма как да не признаем, че светът се е изменил страшно много за тези 25 години, не само в България, и действително реалността е друга. И съм убеден, че и законите, и конституцията, ще се съобразяват с тази нова реалност, защото наистина правото е създадено, за да прави живота на хората по-лек и по-подреден, а не обратното.”

Запис на част от дискусията може да се види във видеото по-долу.

——————————————————–

ФРЕНСКИЯТ ПРИМЕР –

как един френски специалист по конституционно право гледа на избирателните права на французите в чужбина

 

В интервю за Румяна Угърчинска, направено още през лятото на 2012 г., известният френски специалист по конституционно право проф. Ги Каркасон (починал през май 2013 г. – бел.ред.) казва, че според френската конституция всички, притежаващи френско гражданство – независимо дали то е по рождение или е било придобито впоследствие, независимо дали се намират във Франция или в друга страна, имат права на избиратели и на избираеми, след като навършат пълнолетие. Единственото ограничение, казва проф. Каркасон, е при местните избори, за които гласуват граждани, които са жители на съответната община. (Впрочем, от 2001 г. във Франция, както например пише в. “Фигаро” в скорошна публикация,  всички граждани на Европейския съюз, без да са френски граждани, могат да се кандидатират за общински съветници в съответните общини, където живеят – бел.ред.).

Проф. каркасон пред микрофона и камерата на Румяна Угърчинска. Париж, август 2012 г.

Проф. Каркасон пред микрофона и камерата на Румяна Угърчинска. Париж, август 2012 г.

“Хипотетично французите, живеещи в чужбина, не гласуват за местните избори, но това важи единствено, ако съответният французин, живеещ в чужбина, е решил да се отпише от избирателния списък на града, където е бил установен във Франция, и се е записал като избирател в консулския отдел в чужбина. Ако не го е направил, има право да продължава да гласува за местните избори” казва проф. Каркасон. Ето какво казва още той в това интервю:

Представителността на французите, живеещи в чужбина, е осигурена от началото на Петата република, т.е. от 1958 г. в Сената, тъй като във Франция има две камара – народно събрание и Сенат. От самото начало французите от чужбина имаха сенатори. През 2008 г. бе въведена промяна в конституцията, която позволи да се допълнят избирателни райони към Народното събрание, които да представят французите от чужбина. Т.е. в Сената това е традиция, а в парламента това ще се осъществи на следващите парламентарни избори напролет. (Това вече се осъществи през 2013 г. – бел.ред.) Светът, ако може да се изразим така, бе разделен на няколко много големи избирателни райони, където французите, които пребивават в съответния район, ще изберат свои депутати, които да ги представят в Народното събрание. Защо предвидихме французите от чужбина да бъдат представени по този начин? […]

Французите, дори да живеят в чужбина, са преди всичко френски граждани. Тъй като са френски граждани, те имат пълното право да участват в упражняването на суверенитета. До 2008 г. те участваха така да се каже наполовина, т.е. само в Сената. Занапред те ще участват (вече участват – бел.ред.) наравно, както всички други французи, и в Сената, и в Парламента. Още веднъж: основната идея е много проста: не съществува разлика между французите – или сте французин, или не сте французин. Но от момента, в който сте френски гражданин, вие се ползвате с всички права, с които се ползват всички французи. Където и да живеят, това няма значение. Тяхната връзка с нацията е тяхната националност. […]

Да добавим, не на последно място, факта, че в модерния свят съществува и икономически аспект. Не трябва да разколебаваме французите да отиват на работа в чужбина, защото това обогатява нацията. Не е редно поради факта, че работят или живеят в чужбина, да се отреже връзката с техния произход. Т.е. основно и в интерес на нацията е тези, които по различни причини заминават в чужбина, да не бъдат санкционирани или наказвани. […]

Французите с двойно гражданство имат абсолютно същите права като всички останали. Разбира се, те са избиратели, разбира се, те са избираеми. Не може да се въвежда различие. Главното е, че съответната личност е французин. Дали има и друго гражданство, това си е негова работа. Той е френски гражданин и не може да му се отнеме националността.”

Цялото интервю може да се чуе тук:

 

Проф. Ги Каркасон идва по-късно, през есента на същата 2012 г.  в София, където на специална пресконференция в БТА разяснява какви са правата на френските граждани да избират и да бъдат избирани, независимо къде се намират по света, както и мотивите за това да не се наказват и дискриминират френските граждани, живеещи в чужбина. Пресконференцията е организирана от Сдружение ДА – Демократична алтернатива. Изпратени са покани до много медии да присъстват. За съжаление към този брифинг с проф. Каркасон има твърде слаб медиен интерес. Посещението и изказването на изтъкнатия френски професор по конституционно право, участвал в последните поправки на френската Конституция и съветвал няколко френски президента – Митеран, Ширак, Саркози и Оланд, почти не е отразено в български медии. (Какво се случи на тази пресконференция може да се прочете в материал на Еврочикаго от 27.09.2012 г. тук)

Част от изказването на проф. Каркасон в София, септември 2012 г.:

“…От гледна точка на демокрацията има неща, които просто не подлежат на разискване. Първо, всички граждани на една държава, когато са стигнали до възрастта, която им позволява, са избиратели и избираеми. След това, ако техните съграждани не искат да ги избират или не искат да гласуват за тях поради факта, че те имат двойно гражданство, или, че живеят в чужбина – това си е тяхно пълно право. Но, когато се забранява, поради двойно гражданство или пребиваване в чужбина, на другите да бъдат избирани – това е посегателство не само върху техните права, то е посегателство върху правата на всички български граждани, които са избиратели и които са лишени от правото да ги избират.

Ще прибавя с усмивка, че някои исторически факти могат да потвърдят колко е абсурдно е да се действа по този начин. Когато генерал де Гол освободи Франция и след 1945 г. позволи Франция отново да бъде построена като държава, в предшестващите 5 години той не беше пребивавал в самата Франция. Когато по същото време Уинстън Чърчил е управлявал Великобритания, тъй като неговата майка е гражданин на САЩ, той е имал двойно гражданство, американско и великобританско. Ако между българите има един де Гол или Уинстън Чърчил, където и да живее той, съветвам ви да не се лишавате все пак от възможността да го изберете.

Това бе по правото да бъдеш избиран. Що се отнася до активното избирателно право, т.е. правото да избираш и да гласуваш – който е притежател на български паспорт има право да гласува и да участва в българските избори, в избирателния процес. Това е изискването за равноправие на гражданите.

Знам от опит, защото съм на определена възраст, че тези, които живеят в държавата, се съмняват в тези, които са я напуснали или които живеят извън нейните предели. Тези, които са вътре, си казват, че другите, които са напуснали, не са в края на краищата вече техни съграждани, че те са направили друг избор. На този въпрос има два отговора. Първият е принципен. Независимо от това дали един гражданин е напуснал, по каквито и да е причини, лични или други, територията, това не означава, че той трябва да загуби свой паспорт и гражданство, и правата, свързани с това. Но до принципния отговор има и прагматичен отговор. Ако тези граждани, които са напуснали родината си, не се интересуват от съдбата на своята родина и на своята държава, те никога не биха предприели каквото и да е, за да участват в изборите. Но ако те гласуват, участват в изборите или евентуално се кандидатират за тези избори, това означава, че те проявяват истински интерес към държавата си, истинска привързаност. Нещо повече: тези, които в чужбина доброволно отиват да се записват лично в избирателни списъци или отиват на специално място, за да участват в избори – те в края на краищата проявяват по-високо гражданско съзнание от тези, които са на територията на съответната държава и които може би не са отишли до урните, за да упражнят своето право на глас. А между гражданинът зад граница, който гласува, и гражданинът в границите на държавата, който не гласува – кой е по-добрият гражданин?

Този въпрос не е типичен само за България, всички държави са запознати с този тип проблеми. Много държави са разбрали, също така, че диаспората е съставена от хора, които са много активни, много динамични. И, че е в интерес на самата държава да запази възможно най-близка връзка с тази диаспора и с тези граждани.

Когато погледнем Европа, има три основни начина, по който се разглежда този въпрос, три, бих ги нарекъл семейства. Говоря за Европа на 27-те свои страни членки. Най-голямата група е съставена от страни, които не прилагат никаква дискриминация за правата на гражданите си, където и да се намират те. Има една друга група, която е най-малката, в която има само две държави – Ирландия и Дания – които свързват избирателното право с пребиваването на територията на държавата. Не е случайност, че тези две държави в момента прогресивно променят своето законодателство, за да премахнат тази дискриминация спрямо свои граждани. А в голямото семейство на тези, които не прилагат дискриминация, различия между гражданите, има и държави, които отиват още по-далеч. Няколко страни, сред които Франция, Португалия, Италия, организират специфична представителност на гражданите, пребиваващи зад граница, на диаспората, в техните парламенти и управляващи институции. Днес 12 сенатори и 11 депутати са избрани само и единствено от французите, пребиваващи зад граница.”

.

——————————————————

ПОСЛЕСЛОВ

Български граждани, имащи и друго гражданство, независимо от изискванията на чл. 65(1) от Конституцията на Р. България, вече са били избирани за министри и даже вицепремиери в български правителства. Например, според публикации в български медии отпреди време,  министрите Милен Велчев и Николай Василев  в кабинета Сакскуборгготски, както и Симеон Дянков – финансов министър и вицепремиер в кабинета Борисов. Ставайки български министри, те се отказаха от другото си гражданство, поне това се чу официално. Но по-важното в случая е, че тях никой български избирател, бил той в страната или в чужбина, не ги избра за министри. Те не бяха лица, за които избирателите да гласуват да ги представляват. Които да са се кандидатирали чрез избори да участват в управлението на страната. Избраха ги премиерите в съответните кабинети, или поне така бе официално. И понеже не бяха лица, които да се явят на каквито и да било избори, за тях това, че бяха двойни граждани, не се оказа на практика никакъв проблем. (А имаше и един зам. министър от квотата на ДПС, Феим Чаушев, не само с двойно гражданство, но и с документи с две различни имена – българско и турско, който в първите години от мандата си спокойно си беше такъв, без даже обществото въобще да подозира, че с едното си име той подписва примерно документи на Външно министерство, където беше зам.министър, а с другото – бизнес документи от личен характер.)

Дали финансовите министри Велчев и Дянков са оставили, впрочем, добри следи от своето министерстване в България, е повече от спорно. Единият направи по време на мандата си рискована сделка, чрез която увеличи значително българския външен дълг, а другият се прочу с “постната пица”, която през цялото време предлагаше на българските граждани в страната. За следите от зам. министерстването на Феим Чаушев, срещу когото по едно време бе заведено и дело, едва ли има смисъл да споменавам. Тези двойни граждани обаче, така или иначе, не бяха спрени от чл. 65 от Конституцията и не бяха избирани от суверена да ги представлява.

Сега българските граждани в чужбина, които имат и друго гражданство, могат да участват в българските избори, имат своето активно избирателно право, но нямат право на практика да избират депутати, които да ги представляват. В приетия наскоро нов Избирателен кодекс, както е известно, народните избраници в този парламент не приеха да има МИР “Чужбина”.  Що се отнася до т.нар. пасивно избирателно право, т.е. до правото някой български гражданин в чужбина да се кандидатира за депутат в българския парламент и да го изберат или не го изберат българските избиратели (а не политическата върхушка да го докара отнякъде за министър), по този въпрос, както изглежда нагласите не само на сегашните депутати, но и на известни български конституционалисти, не дават никакви индикации за промяна на статуквото. Известна надежда дава само становището по темата на националния омбудсман, което не е в тази посока. Но това становище, изказвано не за първи път публично, остава засега само като едно добро пожелание, реализацията на което се оставя за някакво неопределено бъдеще.

.

Мариана Христова

3 коментара »

  • Peter S said:

    Както личи от текста, нашите конституционни “величия” обичат да ходят по света и да се хвалят с набрания опит, но когато на крак им идва техен по-опитен колега с по-дълъг стаж в известна с демокрацията си държава те дори не са си вдигнали задниците да го видят. Поне да го бяха послушали. А и Мая Манолова да вземе да изслуша горния запис, за да не и капе като манна небесна увъртанията на Васил Мръчков*, бивш главен прокурор от епохата на Тодор Живков.

    От видеото се видя с какво пренебрежение и високомерие тези наши “светила на правото” гледаха на Теофана Фонзаксен, която живее от половин век в Германия и се занимава с благотворителна дейност за България (Изпратила 63 ТИР-а по 40 тона всеки). Ужасно е да гледаш безразличието и насмешката на тези народни хрантутници, когато тази достойна жена си изказва простичко болките си. 🙁

    ————————
    *Васил Мръчков е роден през 1934 в село Бръшлян. През 1957 завършва право в Софийския университет „Климент Охридски“. Преподава трудово право в Софийския университет, известно време е директор на Института за правни науки. През 1985 защитава докторска дисертация на тема „Контрол за спазване на трудовото законодателство и отговорност за неговото нарушаване“. От 1987 до 1989 е главен прокурор на Народна република България. През 1988 става член на Централния комитет на Българската комунистическа партия. Той е и заместник-председател на Държавния съвет от 18 декември 1989 до разпускането му на 10 април 1990. Активен участник във “Възродителния” процес.

  • Lubomir said:

    Ако оставим главния прокурор на Тошо на страна (все пак, човека е на 80 г., нека му уважим възрастта), другите две “конституционни величия”: Емилия Друмева (67г.) и Снежана Начева (72г) също са в пенсия. Това ли е “мотора” на конституционната реформа, която българите очакват?

    Защо не бяха поканени истинските експерти, както и НПО съпричастни към проблемите на гражданите в чужбина?

    Добре, че там беше и Омбудсмана, да им поизмие очите от гурели. Ето няколко извадки от заключителните думи на Константин Пенчев:

    изповядвам 2 принципа;
    първо: всичко е възможно, когато има воля
    второ: всичко е политика

    Темата за член 65 за мен не е нова, защото аз направих преди години една кръгла маса, по проблема за участие на българите в чужбина в полтическия живот на страната

    бях поканил всички партии да присъстват, но по едни или други причини единствено Четин Казак присъства

    В условието на демогафска криза, българите никога не са достатъчни. Ако българите в чужбина желаят да са съпричастни … моето мнение е, че трябва да направим така, че тези хора да могат да го направят

    Имаме ли концепция за българите в чужбина? Отговорът е не. Рано или късно, аз съм убеден че всички българи ще могат да участват дори ако трябва да се промени Конституцията.

    Аз съм убеден, че въпроса за отварянето на един два или повече избирателни района в чужбина – няма никаква пречка за това

    Няма как да не признаем, че светът за 25 години се е променил, включително и извън България.

  • Mariana said:

    Не знам защо са поканили точно тези конституционалисти, може би са им били по-удобни.

    Що се отнася специално до проф. Друмева, тя изглежда е така да се каже “първа писта” във всякакви подобни дискусии. Спомням си, впрочем, че преди последните парламентарни избори тя защити блестящо в една такава дискусия това в Лондон да има само една избирателна секция. Въпреки предупрежденията и призивите на други участници в споменатата дискусия, че ще се образуват огромни опашки, както и стана, и че ще бъде препятствано гласуването на българите в този мегаполис, това не промени нейната рашимост да обяснява защо не можело да има повече от една секция в Лондон. Може би проблемът на специалисти като нея е, че не могат или не искат да излязат вън или над някакви предварителни рамки на разглеждане на какъвто и да било въпрос.

    Колкото до проф. Мръчков, той е не е специалист по конституционно, а по трудово право. И макар че наистина вече е доста възрастен, не знам дали трябва да му е простено това, че той има лични заслуги по времето на т.нар. Възродителен процес, в качеството му тогава на главен прокурор, в репресивния натиск на режима срещу подложените на преименуване граждани.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.