2022-10-05

11 thoughts on “Икономическата емиграция до историческата диаспора – Отворено писмо на Еврочикаго

  1. Ралчевски докога ще продължаваш да лъжеш, повечето деца за които говориш ходят на българско училище. Единиците, които вече не ходят, родителите им ги спряха, за да избегнат контакта с неприятното ти семейство.

  2. Кирил Чуканов: ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ БЪЛГАРСКАТА НАЦИЯ

    26 януари 2014

    Драги сънародници,

    Както ни е добре известно, Българската Нация преживява един от най-тежките периоди в своята многовековна история. Подтисната, унижавана, унищожавана, ограбвана от вътрешни и външни грабители, нацията ни е на път да изчезне след две-три десетилетия. Икономически геноцид извършван най-вече от местните чорбаджии-олигарси и тяхните марионетки-политици унищожава възпроизводителния потенциал на българската нация и прогонва голяма част от младото трудоспособно българско население на Запад, където то слугува срещу мизерно заплащане на своите нови покорители. Нацията дала на славяните писменост и култура, нацията на Симеон Велики, Борис Първи Кръстител, на Калоян, Паисий Хилендарски, на Левски, на Ботев, на Вазов, на Яворов,…, на легендарни учени, артисти, спортисти,…, нация-наследница на великите траки (най-старата цивилизация в Европа, а може би и най-старата в света) ускорено загива безропотно и без съпротива. На кого ще оставим зелените красиви планини, плодородната земя, ласковото лазурно море и златните му плажове, Велико Търново, Мадарския Конник, Перперикон, Несебър, Боянската Черква, Рилския Манастир,…? На мургавите ни сънародници роми, на Доган Ага и неговите мюсюлмански събратя? Славните ни предци ще се обърнат в гробовете си, и ще ни прокълнат, ако това стане. А това наистина ще стане, ако не се осъзнаем навреме и не вземем решителни мерки за спасяване на нашата бедна изчезваща нация.

    Българийо, единствена за нас родна земя, страна на многострадалната ни българска нация, страна видяла славни победи и културни върхове, за теб ние ще се борим и ще умрем. Кълнем ти се. Хитрите уловки и парите на Антихриста (олигархическият капитализъм) няма повече да ни съблазняват. Горда и уважаваща се нация ли сме или сме европейски боклук?

    Една нация може да постигне траен икономически прогрес и добри доходи за населението си само ако има регулирана от държавата/народа икономика (обуздани олигарси или по-добре без всякакви там олигарси) и постоянно и навреме обновяващи се промишлени и други технологии.

    Аз, Кирил Чуканов (гражданин на Съединените Щати и на Република България, българин по рождение и душа), се завърнах в моята родина България (след 23 години изгнание) с желание да помогна, с каквото мога, за възраждането на нашата загиваща нация. Откривател съм на безгоривна, абсолютно екологически чиста, неизчерпаема, много евтина, достъпна за всички социални слоеве на населението – енергия, унищожаваща абсолютния монопол на енергийните монополи и страни притежаващи огромни енергийни суровини,…, Квантова Свободна Енергия! В България, за около осем месеца, със скромната помощ на двама млади средни български бизнесмени, създадох експериментален квантов генератор за свободна енергия по нова технология. Проектът се оказа много успешен. Новата квантова технология работи много добре. Но за да се създаде промишлен генератор за масово производство са нужни още средства. Българските ми спонсори нямат средства за направа на промишлен генератор-прототип.

    Енергията е кръвта на икономиката. Страните притежаващи енергийни богатства са сред най-богатите страни в света. България има историческия шанс да стане “елдорадо” на световната енергетика. Ще се възползва ли, обаче, България, от този шанс? Това може да стане само, ако българският народ застане зад мен и ми помогне материално за осъществяване на тази напълно постижима задача. Българи от всички социални и възрастови слоеве на населението, помогнете на майка България да излезе от мизерията, унижението, ограбването, опекунството, наложени ни от западно-европейските ни ‘партньори’. Да им покажем, че и ние сме дали нещо на света, че и ние сме кадърна и уважаваща себе си нация.

    Нека създадем фонд за проекта “Спасение на Българската Нация”.

    Кирил Чуканов, 26-ти Януари, 2014

    https://www.facebook.com/profile.php?id=100003071588544&fref=ts

  3. Срещала съм този текст за децата, които не говорят български. Той мисля, е написан преди 2-3 години, но едва ли е изгубил актуалност. И проблемът, който засяга текстът, който е един по-общ въпрос или проблем, продължава по някакъв начин да си стои. Според публикация на в. „Труд“ отпреди два-три дни в Англия има седем български учебни центъра. Те разбира се едва ли са достатъчни да обхванат всички деца на български емигранти в тази страна, особено когато самите родители не държат на това децата им да учат български.

    Има все пак и много други примери, примери на най-различни български емигранти в различни страни, които водят децата си на български неделни училища, опитват се да ги учат и вкъщи разбира се на български и пр. Но не може разбира се да се очаква, че когато едни родители българи не държат на своя майчин език и на страната, от която са тръгнали, техните деца ще го правят…

  4. Скъпи сънародници, обичам България, но вече съм убеден, че има доста българи зад граница, на които, меко казано, не им пука за родината. В чужбина живее една такава безлична маса български емигранти, за които повечето от вас навярно дори не подозират, че съществува.

    В последните няколко месеца станах свидетел как десетки интелигентни българи, мои познати, се преселиха в Англия. Всички те имаха собствени жилища, добри професии и солидни доходи. Познавам още толкова, които също имат завидно материално и социално положение в страната, но и те се стягат да емигрират.

    Това не е икономическа емиграция, а нещо различно. Нещо, което е тревожно, защото потвърждава, че интелигенцията напуска страната. Тъжно. Но има и друго, което е още по-тъжно. Идвайки в Англия, а навярно и по другите части на света, тази интелигенция забравя завинаги родината. Ще се опитам да се обоснова.

    Сравнително скоро след като дойдох в Англия, се случи нещо, което ме изненада. Градът, който избрахме със съпругата ми, не е никак голям. Не познавах никого и дните ми, макар и пъстри от впечатления, бяха сиви и еднообразни. Или иначе казано – липсваха ми познанства с други сънародници. След около два месеца на изолация най-накрая така желаните познанства се случиха.

    Първите българи, които срещнах, бяха от смесени бракове – Петър – университетски преподавател по компютърни системи, женен за англичанка, и Боряна – учителка по пиано, омъжена за англичанин. Петър имаше две деца, а Боряна – три. Забелязах, че нито децата на Петър, нито тези на Боряна говорят български. Това ме озадачи и веднага попитах защо не са научили децата си на български? Отвърнаха ми, че това не им е нужно. После седмици наред се питах как ли се чувстват тези родители; тези, български родители, чиито деца говорят само английски?

    След време се случи така, че за моя радост се запознах с още две, но този път, изцяло български семейства. Те живеят в Екситър – съседния по-голям град до нас. Мъжете са университетски преподаватели, а жените работят на добри длъжности. Всичко изглеждаше хубаво, докато не се разговорих с децата им. За моя изненада се оказа, че децата в тези изцяло български семейства също не говорят и дума български! Не издържах и се намесих. Отговорът на родителите им беше, че когато питали децата си нещо на български, те отказвали да отговарят, а когато ги питали на английски те веднага отговаряли. Ще се опитам да онагледя споделеното с действителна случка, за да добиете представа колко нелепа е ситуацията.

    Бяхме се събрали с едното от споменатите семейства на вечеря. Четиримата възрастни стояхме на масата, а децата ни си играеха край нас. Естествено всички говорехме на български. Техните деца обаче говореха на нашите на английски. Жена ми се почуди: “Е, хубава работа? Тук сме само българи, пък децата ни си говорят на английски?”Думите й увиснаха в пространството. Настъпи неловко мълчание. Аз обаче се включих и попитах: “Защо позволявате това? По този начин децата ви ще загубят връзката с България!”Знаете ли какво ми отговари университетският преподавател? Каза ми: “Е, и какво от това?”Разбирате ли за какво страшно мислене става дума? “Е, и какво от това?” Неговите думи се запечатаха дълбоко в съзнанието ми.

    С течение на времето, срещайки се с различни хора, аз започнах да приемам споменатата позиция – на отчужденост към българщината, не за правило, а по-скоро за изключение. Докато се стигна до събитието, което смени отново цялата ми нагласа. То се случи наскоро след тазгодишните великденски празници и така силно ме провокира и натъжи, че никога няма да го забравя.

    В близост до нашата кооперация има поляна с пейки, маси и стационарни барбекюта. Когато времето е хубаво, мястото се изпълва с хора, които пекат различни меса на барбекютата, хранят се на открито и се забавляват.

    След светлия празник решихме и ние да си направим нещо като български Великден. Поканихме всичките си български приятели и ги помолихме да доведат колкото могат повече още наши сънародници на срещата. И мисля, че се получи – събрахме се шест български семейства. Аз посрещнах всички с поздрава: “Христос Воскресе”и повечето ми отговориха, но двама се заинатиха. Единият ми вика: “Абе, знае ли човек дали е така”, а другият се прояви като типичен неверник и ми върна въпроса с въпрос: “Ама ти вярваш ли в тия работи?”Истински голямата изненада обаче дойде малко по-късно. Тя се случи, когато установих, че децата на всичките тези шест български семейства не говорят изобщо български. Направих си труда да заговоря всяко едно от тях поотделно, за да се уверя, че е така.

    Седнахме да обядваме и се обърнах към родителите им с въпроса защо децата им говорят само английски. Те ми отвърнаха, че така е било по лесно за самите тях, т. е. за децата. Това за мен беше пълен абсурд. На поляната тичаха, смееха се и се гонеха тринадесет българчета, които си говореха и подвикваха на английски!? Попитах една майка защо допуска това. А тя ми отвърна, че и аз съм щял да го приема, но още ми било рано. “Не, никога няма да допусна това с децата си”, съпротивих се аз, а тя спокойно ми отвърна: “Значи ще ги подложиш на излишен стрес”.

    Малко по-късно се обърнах със същия въпрос и към другите, като настоях за отговор, защото английските викове от тичащите наоколо наши, български деца не ми даваха мира. И тогава дойде шокиращото обяснение на един от бащите (отново университетски преподавател в Екситър), когото ще цитирам по памет:

    “Това, че няма да знаят български, не е никакъв проблем! На тебе още ли ти пука за България? Я се огледай къде сме? Какво повече може да иска човек от живота? Ние ще им дадем всичко. Ще им помогнем да се изучат, да завършат колежи и един ден да си намерят хубава работа. Ще имат парички и… пей, сърце. Ти не си отскоро тука и е време да зарежеш тия националистични дивотии и да погледнеш на живота по-философски.”Сякаш нож ме жегна в сърцето при тия думи. “Прощавай, но не мога да се съглася с теб!”, апострофирах го аз. “Ама какво толкова се изненадваш- продължи той, – аз съм човек с доста контакти и познавам поне още двадесет българи, чиито деца също не говорят и дума български.”След тези думи не намерих сили да продължа спора и замълчах. Другите гости на масата обаче напълно се съгласиха с него и даже вдигнаха наздравица.

    Когато вечерта останах сам, се попитах, ако наистина така мислят повечето български интелектуалци емигранти, за какво всъщност иде реч? Ако всички престанат да учат децата си на български, какво ще стане с България? По-точно какво ще остане от нея един ден?

    Сега, преди да ме обвините в лицемерие, защото аз самият живея в Англия, а това знам, че е нормално да подразни някои, помислете над този материален поглед на българина емигрант. Когато той вече е придобил онова, което не е имал в България и когато е получил така жадувания по-уреден живот. Колко бързо и колко лесно забравя откъде е дошъл. С каква лекота къса нишката с миналото си и как става апатичен към вярата и родината си. И всичко това, без да е имало война. Без да е имало световен катаклизъм. Без да е имало репресии…

    Просто той е станал друг човек. Превърнал се е за няколко години в “нов” човек. Той има пълен хладилник. Собствена къща. Две коли. Няколко хиляди в спестовната си сметка. Той е на върха на света. Той е “щастлив”. Погледнете към този “красив” образ и го запомнете. Ако един ден съдбата ви се стече така, че и вие се окажете от другата страна на границата, да не допуснете това да се случи и с вас. Не казвам, че тези интелигентни емигранти трябва да се върнат в България. Не казвам, че трябва да я обичат. Нито пък, че трябва да са православни християни. А още по-малко пък да занимават децата си с нашата автентична и уникална азбука.

    Животът е неприкосновен свещен дар и всеки сам избира как да премине през него. Аз просто се питам на глас кое е това, кое кара тези хора, в даден момент, напълно да забравят за България? Кое ги отвращава дотолкова, че решават, че ще е добре да прекъснат завинаги пътя на техните деца към родината?

    Трудно е да се посочи лекарството за това състояние, но не е толкова трудно да се напипа първопричината. Според моите скромни наблюдения тя се съдържа основно в типичниянихилизъм, на българина. Именно нихилизмът и всичко свързано с тази грозна поведенческа черта е нещото, което е най-страшно. И то е страшно не защото косвено допринася за обезлюдяването на страната, а затова защото очертава тази ужасна българска мисъл на успелия емигрант: “Аз вече имам, това, за което копнеех. Защо трябва да ми пука за България? Защо трябва да имам нещо общо с тази страна?”

    Един наивник обаче все още вярва и обича тази страна. Това е авторът на тези редове (и той знае, че не е единствен). Този наивник от време на време пише за нея. Пише предимно с болка, но често и с надежда. Този наивник има една мечта. Една детска и наивна мечта. Тя е да види как България се възражда. Как хората се връщат към вярата и националните ценности и се събуждат от дългогодишната летаргия. А интелигентните наши емигранти постепенно преосмислят приоритетите си и започнат да учат децата си и на български.

  5. Както се разбира от писмо, изпратено от служител на ДАБЧ днес, срокът за обсъждане на проекта за Национална стратегия за българите и българските общности в чужбина е удължен до 15 февруари.

    За изпратени становища до Президентството, откъдето изпратиха проекта за Стратегия на 15 януари, срокът за изпращането им е до 5 февруари.

  6. За обсъждане на поредната Стратегия за българите и българските общности в чужбина за съжаление бе дадено малко време. Тя бе изпратена от президентството до различни адресати на 15-ти януари (същият ден бе и публикувана в Еврочикаго), а срокът за изпращане на становища и коментари до ДАБЧ и до Президентството изтича на 31 януари.

    Бюрократичният начин на мислене и реакции за съжаление доста бавно се пропуква и продължава да е доста застъпен сред българската държавна администрация. Но все пак това, че темата за българите зад граница, за начина за тяхното представителство в Родината и пр. беше разисквана с представители на някаква част от диаспората първо в Брюксел на една конференция миналата година, после на една работна среща в София преди Коледа и, както се очаква, тя ще бъде разисквана на друга конференция с по-широко участие тази пролет пак в София (поне това беше казано от М. Попова в края на работната среща в София), е някаква положителна тенденция, с всички резерви, кусури и несъвършенства, които има в този процес.

    Писмото на Петър Стаматов е един опит да кажат и обсъдят нещата заедно, да се предизвика дебат по темата между различни части от българската диаспора, защото разбира се има много и различни специфики, които трябва да бъдат всети предвид. И не само взети, но вече и конкретно прецизирани.

    Не знам по какъв начин различните коментари, становища и пр., изпратени от различни личности и организации (тези, до които е стигнала въобще информацията за тази поредна Стратегия) ще бъдат обобщени и взети предвид от ДАБЧ, от М. Попова като инициатор на инициативата, и от представители на изпълнителната и законодателната власт – от които зависи разбира се най-вече евентуална промяна на законодателството, свързано с българите зад граница. Но ако смятате, че бихте искали да кажете нещо важно, което изготвилите стратегията служители от ДАБЧ или пък вицепрезидентът би било добре да имат предвид, изпратете им своите мнения и/или коментари по темата за Стратегията и за Националния съвет на българите зад граница, който е част от тази стратегия, до 31 януари. Или пък оставете тук своите мнения и коментари, които може и чрез Еврочикаго да бъдат изпратени до тези институции.

    Проектът за национална Стратегия за българите и българските общности в чужбина можете да намерите на следния адрес –
    https://www.eurochicago.com/2014/01/natsionalna-strategiya-za-bg/

  7. До Българин и до г-н Георги Лазаров,
    Пиша Ви и на двамата едновременно понеже съм в леглото – тежък грип. Отвореното писмо публикувано по-горе писах при температура над 40 (заради това на някой може да му се стори като бълнуване 🙂 ). Като се пооправя, ще седна зад компютъра за повече и ще напиша до всеки отделно.
    Вашите думи показват, че колкото и трагично да изглежда положението на Родината ни – и в нея, и зад граница живеят хора, които я обичат, мислят я и действат според силите си за нейно добро.
    Както е казал по-горе читателят – ХВАЛА ВИ!
    У всеки човек, в настроенията му, дори в любовта му има подеми и падения. Дори хора посветили живота си изцяло на България като Ботев и Левски пишат горчви думи. Ето, че вчера по пощата получих едно чудесно писмо от д-р Иван Гаджев и книгата му за Илия Минев. Проф. Спас Райкин, вие г-н Лазаров и д-р Гаджев все още вършите добри дела за българското и сте го правили от години – време е да намерим ваши достойни наследници. И Еврочикаго ги издирва. А ако държавата ни подкрепи и в новия закон включи изменения за Обществени съвети и за Национален съвет всичко ще се облекчи неимоверно.
    Бъдете здрави!
    И до скоро!
    С уважение,
    Петър

  8. Г-н Лазаров,
    Виждам че зад „бюрократичния език“ отлично сте разбрали за какво става дума, и нарочно ще ви цитирам:

    Как да се чустваме българи, наистина в чужбина, когато нямаме никакви преставители пред българските власти в България. Щом има един милион българи в чужбина, защо не отделите поне десетина места за народни представители в парламента за които да гласуваме в САЩ, Германия, Испания. Ми това са хората които ще направят мост между българската емитрация и старата родина. Те ще могат да отговоряат как да изпратим майка си да се лекува в България, как да продадем имотите си там, как да завещаем наследството си на българските роднини… Верно, че не плащаме данъци в родината, но разбирам, че парите изпращани от нас, българите в чужбина, са едно от най-голямите пера за балансиране на бюджета на държавата с чужбина.

    Разбира се, това е нашата крайна цел. За която българските политици в момента не са готови, въпреки че ГЕРБ само преди дни обяви на едно от заседанията на комисията за изработване на нов Изборен кодекс, че има намерение да внесе поправка за създаване на избирателен район чужбина (какъвто в момента, както всички знаем, няма!).

    Но за какво ще служи тогава „Националният съвет“, който обсъждаме, вкл. в писмото на Стаматов? Националният съвет, като изборен орган работещ на обществени(!) начала е призван да осъществи на практика връзката между емигрантите и родината. Когато някой ден емигрантите имат свои депутати в Народното събрание, тези депутати ще бъдат членове по право на Националния съвет. А Обществените съвети по държави и дипломатически представителства са тези, които ще вършат работата „по места“, и също ще бъдат избирани. Тази примерна структура е заимствана от други европейски държави с емиграция: Франция, Италия и Португалия. А конкретното предложение за Национален съвет, което се подкрепя от Временните обществени съвети по света, също е публикувано в Еврочикаго, можете да го прочетете тук
    https://www.eurochicago.com/2013/12/kontsenpualen-proekt-za-natsionalen/

  9. Това писмо на г-н Георги Лазаров, което открих на друго място във вашия сайт е добре да се чете и тук. Хвала му!

    Ние българите, които живеем от дълги години в чужбина, отдавна чустваме нуждата от една „Национална стратегия“ за промена на отношението на българските управници и българското общество към нас. Аз не бих го нарекъл стратегия, а по-скоро човещина.
    Живея повече от 40 години в САЩ. По професия съм лекар с тясна специалност по хирургия на ръката. В Пловдив създадох клиника по хирургия на ръката, а в САЩ – Балтимор съм един от основателите на националния американски център по хирургия на ръката към университета Джонс Хопкинс. Сега, над 82 годишен, съм един от доаените на българското общество около Вашингтон. Вече над 20 години идвам в България ежегодно. Миналата – три път. Основател съм на St.George Foundation в USA и фондацияга Свети Георги Победоносец в България. Тринадесет години подред спонорирам единствения конкурс за композиране на НОВА българска симфонична музика в типичните неравноделни ритми „7/8“, които Барток е нарекъл български. Догодина темата е „Симфонични вариации на популярна българска народна песен“. Спонсорирам и националния конкурс в Чепеларе на „НОВА Бълтгарска народна музика“. За четвърти път миналата година. В Пловдив спонсорирах скулптура Данко Данков да издигне паметник на пер Камен Вичев, убит през 1952 година, на Сашо Сладура, убит в концлагера в Ловеч, на Цанко Лавренов, на Мильо – символа на пловдивските чешити, на жертвите на комунизъма на гробищата, а в София на Светослав Лучников и на двамага изключителни приятели на България Абот и Бляк в двора на американския колеж в Симеоново. Сега предстои издигане на паметник и на убития в Лондон Георги Марков. Това са само част от видимите дейности на фондацията в България, наред стипендии, здравна помощ, помощ на културни институти, финансова подкрепа в САЩ.
    Прочетох с интерес предложението. Не е за първи път, вероятно няма да е и последното. Първото впечатление е че е написано в много схоластичен, бюрократичен стил. Общи приказки, без конкретни задачи които така да се формулират, че евентуално да се проследи на практика дали са постигнати. Освен това не зная как е разпространено обсъждането на този обширен документ, но до мен стигна по една случайност. А както виждате имам претенция да бъда един от старите, вряли и кипяли емигранти.
    До преди 1990 година само около 10 000 души са успяли да избягат от България. Не че я мразим, а защото не можехме да се примерим с политическтото вмешателство на некадърни комунисти във всички области на живота, не само в икономиката, но и на курлтурата, науката, учебото дяло, църквата. Кой ще завежда клиника по ортопедия се определяше не от способностите на хирурга, а от партиината му принадлежност. Продуктивноста беше ниска. В Пловдив правех по 120-130 операции на годината и това беше най-високия брой между 16 колеги. В САЩ правех по 400-500 операции на годината. В Пловдив едвам станах асистент. В Хопкинс ме приеха след едно половинчасово интервю!
    Добрите страни. Българските училища са едно чудесно начинание. Макар че някой от тях не функционират делово. Не зная какви са критериите по които се следи ефективноста на разходите по тах и дали за сумата който се харчи не може да се постигне повече.
    Преди години българските църкви в САЩ беха центъра на обединение на българските общности в голямите градове. Има разлика между енорииска църква, в която майка ми ходеше пеша за десетина минути в Пловдив, и етнична църква, в която трябва да пътувам около два часа за да присъствам на литургията. И след това следват още 1-2 часа много мило и задоволително събеседване с съгражданите. Такава църква би могла и трябва да обедини не само богослужението, но и българска общество, български културен център, българска благотворителна помощна органицзация, че библиотека, уличище, детска граднина. В САЩ българските църкви – към двадесетина – са разделени. Половината са към Българската патриаршия, на която нямаме доверие понеже считаме че и до сега е инфилтрирана от комунистите. Останалите са към Ортодоскалната църква на Америка, която е афилиирана с Руската патриаршия, но някак си е по-независима. Едно от голямите усилия би трябвало да се насочи съм обединението на училищата, който зависят изцяло от средствата изпратени от София, с църквите, някой от които също зависят от София, с българските културни общества, с фолклорни групи и хорове, фондации, спонсори. Да се почуства човек в България, когато пристъпи в българскя храм, училише, дом.
    Агенция за българите в чужбина е съществувала от десетилетия. За мен е един мъртав организъм. Когато преди години неколкократно я посетих се натъкнах на столоседящи бюрократи, без никаква инициатива и най-вече без желание да сътрудничат с един българин, извървял 5000 километра за да подтикне българската музикална култура. Не само това, но конкурсите които фондацията прави ежегодно в България, остават в трета глуха. Пресата някак си ги пренебрегва. Дали поради това че новинарите шумят само около лошите събития, или поради това че културните теми не занимава читателите им, а камо ли те да внедряват култура в публиката или пък понеже са спонсорирани – зависими ог групировки, за които влиянието на „българите от чужбина“ трябва да се минимализира.
    По-рано излизаха български ветничета и понякога достигаха до дома ми. Сега понякога ми попадат красиви списания от легацията предназначени за чужденците. Не мога да си представя как така в 21 век, контакта с отговорното лице на „Стратегията“ ще се осъществява по телефона. Техника отпреди сто години. Плюс това с опасност да бъде пресята според нагласата на телефония ресипиент. Младите хора, а дори старчоци като мен, сега кореспондират само чрез интернет. Хиляди, стотици хиляди писма могат да се разпратя по цялия свят с едно натискане на копчето без това да струва и една стотинка. Ето една конкретна задача, която бих поставил на стратезите за българите в чужбина. Направете в продъжение на една година ИНТЕРНЕТНА карта, списък, адреси на възможно ВСИЧКИ българи в чужбина. Че ги разделете по възрасти, по продължителност на емиграцията, по местонахождение, по професии, но интереси: спорт, култура, история, кулинария, екскурзии, и т.н. и т.н Попитайте ги дали искаат да бъдат информирани, пък ако не искат не е зле два-три пъти в годината да им напомняте за себе си. Пратете им имената и адресите- местонахождението на българските клубове в тяхните страни и градове, на танцови състяви, хорове, политически и социални групировки. Да знаят, да се ориентират, да се присъединятл първо кам група в чужбина, а покрай нея и да се докоснат до България. Едно списание за българите в чужбина ще е интересно, ако се намерят спонсори и ако се завъдят абонати. Но едва ли ще прокопса.
    Българските посолства и консулски служби трябва широко да отворат вратите си към българските си събратя. Бъдете извънредно любезни!!! Бъдете гостоприемни! Нека се почустваме като у дома си. Преди 25 годни да отидеш в посолството беше изтезание. Посрещаха ни намусени чиновници. След 15-20 минути минаваха втори път че и трети да огледат невъзвращенците. Едва ли не трябваше да ги молиш за услугата за която са платени. Мога да посоча като позитивен пример нашата легация в Вашингтон. Елена Поптодорова спонсорира редица културни събития, постоянно кани българите в сградата. От 4 години имаме музикално общество които 6 до 8 пъти на годината организира концерти в салона и прием след това. Хората не им се тръгва. На доброто отвръщат с добро.
    Как да се чустваме българи, наистина в чужбина, когато нямаме никакви преставители пред българските власти в България. Щом има един милион българи в чужбина, защо не отделите поне десетина места за народни представители в парламента за които да гласуваме в САЩ, Германия, Испания. Ми това са хората които ще направят мост между българската емитрация и старата родина. Те ще могат да отговоряат как да изпратим майка си да се лекува в България, как да продадем имотите си там, как да завещаем наследството си на българските роднини… Верно, че не плащаме данъци в родината, но разбирам, че парите изпращани от нас, българите в чужбина, са едно от най-голямите пера за балансиране на бюджета на държаватга с чужбина.
    Не правета комисия.Това ще е един буфер,който размива задълженията и отговорностите. Щом решения се вземат от повече от 2-3 души стават безлични и бюрократични. По-добре да има един малък административен апарат, но с точно определени фунциии, задължения и отговорности. Не ми давайте телефония номер на някакъв оператор в голяма София, който да се чуди с кого да ме свърже или още по-зле как да не ме свърже. Всяки от „съвета за българите в чужбина“ да си публикува служебния телефон, времето когато може да му се обадим и точно за какво отговаря. Пък изпратете този списък по новия Е-мейл, ростер, ако успеете да го създадете. Да има ПРОЗРАЧНОСТ!
    Е, разприказвах се, че има още за говорене,но за сега сти га. Дано някой секретарка отпечата това писмо и го предаде „нагоре“ а не го хвърли в кошчето „надолу“
    Ваш,
    Д-р Георги Лазаров
    George Lazar MD
    820 Bellemore road
    Baltimore MD 21210 USA

  10. Г-н Стаматов,

    съгласен съм с Вас, когато казвате:

    Нашата обща цел трябва да е всички да запазим езика, корените и земята си, защото само в този случай в нея някога пак ще се съберем.

    но мисля, че е нужна по-точна дефиниция. Аз бих я формулирал така:


    Нашата обща цел трябва да е всички да запазим българският етнос, българският език и България, като българска държава, защото в противен случай няма да има нищо на света, с което да се идентифицираме.

    Ние живеем в свят, който не цени етническата принадлежност. Смята се, че гражданството към една държава определя самосъзнанието и лоялността на гражданина. Аз считам това за грешка. Разбирате ли, ние живеем в един глобализиран свят. Свят-океан от 7 милиардно население. Българският етнос е капка в този океан. Ние изживяваме един процес на глобална конвергенция. Ние изживяваме един процес на глобална асимилация. Естественият процес е по-малкият да бъде асимилиран от по-големият.

    Ако този процес продължава, още след броени години тази конвергенция ще доведе до изчезване на етническо самоопределяне, изчезване на граници, изчезване на езици и изчезване на култури. По-малкият неизбежно ще бъде асимилиран от по-големият.

    Резултатите в България са на лице. Българската граматиката на учениците днес е катастрофа. Докато нашето поколение не беше сигурно къде да бъде запетайката, учениците днес имат много по-сериозни проблеми. Те не различават между „ми“ и „ме“, или „които“ и „който“. В България все по-усилено се изучава турски език, в много области не знаят кой е Ботев или какво се чества на 3-ти март. Турски работодатели назначават само мюсюлмани и членове на ДПС.

    Аз не съм расист, всъщност живял съм и живея извън България от 20 години и нямам нищо против културни разлики. Точно обратното, аз искам да ги запазя и точно затова смятам, че е безкрайно важно да се запази българският етнос и българският генофонд. За съжаление точно това България изгуби. Хиляди българки се омъжиха за чужденци – децата им не са с българско самосъзнание, макар и да говорят развален български език. Децата не се чувстват българи. Хиляди българи, се ожениха за чужденки, техните деца също не се чувстват българи.
    В България се случиха сходни процеси. Тъй като практически липсват качествени партньори, а по много места липсват партньори като цяло, се срещат все по-често смесени бракове – турци-българи и роми-българи.
    Тези бракове водят до загуба на култура, загуба на език и загуба на българско самосъзнание. Българския етнос е в последният стадий на своята асимилация, положението е повече от безнадеждно.

    След 10 години българите ще са малцинство в България, след 30 години, България ще е твърдо ромска държава. Това са статистически факти.
    Аз мога да направя неизбежното заключение, че бъдещето население ще желае смяна на официалният език, смяна на официалната религия и много други промени, които са неизбежни в процеса на асимилация. А българската разединеност само подпомогна този процес, чрез масова емиграция и икономически държавен геноцид над собственото население.

    Аз по-принцип съм съгласен с Вас, но мисля, че не Ви е ясно колко сериозно е положението. Вие говорите за „само в този случай в нея някога пак ще се съберем“, а аз зная, че това „някога“ е „никога“. Аз гарантирано не искам с децата ми (за съжаление сам не намерих българка в чужбина) да живеем в една ромска държава преименувана на Българистан, с ромски/турски език и със симпатии за шариат. Много мислят като мен и ние никога няма да се съберем в такава „България“.

    Това е неизбежното бъдеще на нащият народ. Също като за индианците, в бъдеще ще научават за нас на 2 страници от учебника по история за 8-ми клас.

    Можете да изготвяте планове с правителството, да изготвяте избирателен район „Чужбина“, или да продължавате да си хвърляте взаимно вината един на друг. Но процесите, които текат от над половин век, вече са в последният си стадий. България, като българска държава ще изчезне, българският етнос ще изчезне, българският език ще изчезне. Неизбежно е.

    Единствената надежда е Бог да слезе от небето и да каже на всички българи, „Народе!!!! оставете всичко каквото правите. Събирам ви в България, както кокошката прибира пилците си под крилата си. Прочистете се от злоба, омраза и всеки грях, стегнете се и бъдете това, което винаги трябваше да бъдете: Българи! За чиста и свята България!“

  11. Много хора не са чували никога за временните Обществени съвети на българите в чужбина (ВОС).За тях ще поясня: това не е нито сдружение, нито парламент. ВОС не представя никого, освен своите симпатизанти. Ние сме хора от десетина държави и пет континента, които носят идеята за независим ИЗБОРЕН орган на българските граждани в чужбина. Орган, който да ни представлява пред държавните институции, да защитава нашите конституционни права и интереси, и да работи за благото на Родината, която много от нас са напуснали по принуда. Повече информация ще намерите на нашата страница
    http://www.globalbulgaria.org/
    До провеждането на избори за легитимни Обществени съвети, всеки може да се присъедини към нас. Ще ни намерите и на Фейсбук, а ако в държавата, където живеете все още няма формиран Обществен съвет, може би бихте ни помогнали?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *