Тъга. Като пътека през полето.
Тъга. Като прегръдка без ръце.
Една такава – тиха. И проклета.
Неразбираема. Като сърце.

Гого взима микрофона: „Със следващата песен искам да поздравя един човек, когото виждам тук в залата. Това е човекът, който прави добро. Човекът, който върши добри дела”. Каза му името и фамилията, и запя. А залата замря. Само Гого не разбра каква конфузна ситуация предизвика. Не беше поздравил рожденичката, нито съпруга – феодал. Не спази добрия тон на вечеринката. Обиди домакините и навлече омразата върху себе си и върху този, когото поздрави. Гого пееше, от сърце. Без да се съобразява с нищо, и с никого. Не се получи много красиво, така е. Но пък за пръв път станах свидетел на нещо, което бях виждал само по филмите. Нечовешката искреност на твореца. Скулптор, художник, писател, певец, музикант… Докоснатите от Бога не се съобразяват с писаните правила и догми. Те са над нещата. Неподправена, ръбата, детска искреност. Непринудена, убийствена прямота.