Home » Авторски страници, история, политика

“Яйцето”: 11.35 ч. на 10 ноември 1989 г. … и след това

2013.11.10 Един коментар

Беше 11.35 ч. на 10 ноември 1989 г. Седях на обичайното си място в „Яйцето” (стол-клуб-ресторант на преподавателите от Софийския университет) – под дясното пано точно срещу входа. Беше време за обяд и вече трима-четирима колеги се бяха запътили към кухнята, за да си вземат храната. Огромната овална зала (затова я бях кръстил „Яйцето” много преди да получи по неведоми пътища названието си) беше почти празна.

И в този момент на входа се появи Желю Желев. Застана за няколко секунди, огледа се, не видя никой друг познат освен мене, дойде и ми каза: „Николай, Тодор Живков падна от всички постове!”

Изгледах го изумен. Не можах да промълвя нито дума. Стоях с отворена уста. Той се изсмя и натърти: „Да!”. Стоях и не знаех как да реагирам. Желю се усмихна, постоя малко и се насочи към кафенето на „Яйцето”, но почти веднага се върна – явно не беше видял никой друг познат. Махна ми с ръка и си тръгна.

По това време в кафенето група мои познати (пет-шест души преподаватели и външни лица) бяха окупирали една от масите. Изкачих с два-три скока стъпалата до малката заличка и им съобщих новината. Последва взрив на радост! Сред тях имаше и гласовит певец, който гръмогласно запя някаква бравурна ария. Седящите около другите маси учудено се питаха на какво се дължи суматохата. Казах и на тях.

Не всички повярваха. Не повярва и моят някогашен преподавател по Статистика (сега покойник) проф. Анастас Юрданов Тотев – тъкмо беше дошъл да обядва.

Странното в случая е разминаването във времето – в едно от по-късните си изказвания някъде по медиите вече бившият президент Желю Желев беше заявил, че е научил за „падането на Тодор Живков” от случайна среща на улицата с журналист (доц. Никола Радев, зам. декан на Факултета по журналистика) около 3.00 ч. след обяд на 10.11.1989 г. Тогава как така той (Желю) ми съобщи три и половина часа по-рано (преди да е бил „случайно научил на улицата”) за „падането” на „Първия”?!

Има две възможности: или съществуват паралелни вселени, където някакво изместване на времето е предизвикало този ефект (тук физиците имат думата), или „наш Желю” предварително е знаел какво ще стане и отвътре го е напирало да си излее душата пред някого (като юрист съм по-склонен да приема второто обяснение).

Университетското „Яйце” по своеобразен начин се оказа в епицентъра на събитията по онова време. В съзнанието ми се е запечатала една (отново) случайна среща в кафенето му, станала година по-рано. Със секретар-машинописката на Юридическия факултет Пенка Наумова (впрочем, превъзходен познавач на българския правопис!) чакахме на опашката за кафе. В този момент влезе Желю Желев – с (тогава) протърканото си късо шлиферче; дойде и той да си пийне следобедното кафе. Здрависах се с него и го представих на Пенка: „Пепи, запознай се със ст.н.с. Желю Желев – бъдещия президент на България!” И тримата избухнахме в смях – точно тогава Желю го гонеха отвсякъде, той самият ходеше като отхвърлен от обществото, дори някои от колегите му го отбягваха.

Без да разбирам, в оня ден и час съм произнесъл пророчество. Когато на 14 декември 1989 г. разбуненият народ се готвеше да щурмува „другарите, защитаващи първия си член (от „конституцията” им) в сградата на Народното събрание, за нула време (неизвестно „откъде“) намериха (неизвестно „кои“) няколко тона аудио-апаратура, качиха я на балкона на най-горния етаж на Студентския дом (на югозапад от Парламента), и обърнаха кръгом настръхналото за бунт многохилядно множество; тогава за първи път от мощните високоговорители прозвуча лозунгът: „Желю – президент!”. Нещо прищрака в съзнанието ми, но все още не усещах „накъде бият”.

В течение на първите няколко месеци след 10 ноември 1989 г. „Яйцето” беше мястото, където се формираше т.нар. „опозиция”. Първоначалният ми ентусиазъм за някакви съществени промени обаче скоро започна да тлее, и към февруари 1990 г. вече беше почти угаснал. Виждах кои „личности” се строяваха в първите редици и ми ставаше ясно, че с довчерашните партийни и комсомолски секретари начело на „опозицията” промените ще се окажат мираж.

Така и направиха. Желю скоро беше назначен за президент, партийните и комсомолски секретари станаха министри, посланици в САЩ и в други ключови западни държави, съдии в международни съдилища, а по-късно – и конституционни съдии. Неколцината автентични борци за Право и Справедливост бяха брутално отхвърлени както от новия стар „елит” (преди само политически, след „промените” – и икономически), така и от „електората” (на който явно му хареса да е робско бездуховно население, а не мислещ и воюващ за свободата си Народ) – типичен пример е съдбата на учения, политика и правозащитника Янко Н. Янков-Вельовски (виж: http://iankov.info , http://iankov.com ).

10 ноември 1989 г. и последвалите събития не бяха нито промяна, нито вътрешнопартиен преврат – а мръсен, гаден, подъл маскарад, доунищожил и малкото свястно и добро, което оскотелият българин беше запазил в мизерната си душевност (за духовност да не говорим!).

Такива са и изводите в книгата на Янков-Вельовски “Легитимните основи на политическата власт в България”. Откъси от нея можете да прочетете (ако не сте доволни от съществуванието си – своето и на България; задоволените не се нуждаят от подобно четиво) на сайта http://iankov.info .

.

Николай Михайлов

One Comment »

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.