Home » Избрано

А. Оганов: Страна без наука няма бъдеще

2013.11.23 3 коментара

Той работи успешно на три континента и вероятно бе на крачка от Нобел по химия тази година. Кристалографът Артьом Оганов, за своя метод за откриване на нови материали, за финансирането на науката и предизвикателствата пред учените

Интервю на Светла Василева,  Сhara.blog.bg

.

Артьом Оганов е едва на 38 г., а вече беше сред артикулираните имена за Нобелова награда по химия тази година. Той е един от най-известните и цитирани минералози-теоретици в света. Носител на множество научни награди. На 12-о място в класацията на Newsweek (2008 г.) за руски учени, работещи в чужбина и 6-и в класацията на Forbs (2011 г.) за най-успешни руски учени.
Роден е в Москва през 1975 г. Завършва геоложкия факултет на Московския университет. Защитава докторати в Лондон (2002 г. University College London) и Цюрих (2007 г. ETH Zurich). Работил е в университетите на Англия и Швейцария и като гост професор в университетите в Милано (2005), Париж (2006, 2007, 2010) Хонконг (2008), Лил (2009, 2010, 2012), Гуейлин (2009). От 2010 г. до момента е професор в State University of New York at Stony Brook и завеждащ лабораторията по компютърен дизайн на нови материали към същия, адъюнкт професор в Московския държавен университет и почетен професор на Гуейлинския университет. Ръководи и създадената тази година в Московския физико-технически институт (МФТИ) научна лаборатория и също такава в Китай.
Специалността на Артьом Оганов е кристалография – наука за строежа на веществата, оперираща на границата на физиката, химията, менералогията и материалознанието. Руският учен е автор на метод, предсказващ структурата на веществата USPEX (Universal Structure Predictor: Evolutionary Xtallography). Разработената от него програма е достъпна за всеки, който иска да я ползва. Фирмите заплащат за нея право на ползване, а учените, работещи в академичната наука, я получават безплатно. Програмата има вече около 1500 ползватели в целия свят. Благодарение на алгоритъма, създаден от Оганов, с помощта на компютър и знаейки само химичната формула на минерала, могат да се откриват нови материали.
Резултатите от проучванията му са описани в 109 научни статии (в т.ч. 5 в Nature, по една в Nature Materials и Nature Chemistry, 2 в Scientific Reports). Член е на редакционната колегия на “Journal of Superhard Materials” и “Scientific Reports”, основател и председател на Комисията по кристалография на материалите към Международния съюз по кристалография.

.

– Г-н Оганов, разкажете с какво се занимавате и за какво бяхте номинирани за премията на Нобел по химия тази година? 

– Аз съм кристалограф-теоретик. Създавам методи за предсказване на нови материали. Благодарение на тях отпада необходимостта от дългогодишни трудоемки експериментални опити “на тъмно”. Сега компютърът може да покаже каква структура и какъв състав трябва да притежава материалът със свойствата, които са ни необходими.

– Кристалографията е безполезна наука, макар и да привлича умни хора. Готови ли сте да оспорите това мнение на Гьоте?

– Не е необходимо да го оспорвам. Гьоте е бил любител-кристалограф и тези думи ги е казвал на шега. През 20-21 век кристалографията създаде фундамента на химията, физиката, материалознанието и молекулярната биология. Отричането на ползата от тази наука е невъзможно.

– Методът, който вие сте разработили, къде намира приложение?

– С негова помощ могат да се разработват нови материали с нужните ни свойства. Това се прави в редица компании – Тойота го ползва при разработване на материали за нови акумулатори. Има много и различни приложения – за изучаване на веществата в екстремни състояния, например при високите налягания на земните недра. Разбирането на много от химичните процеси предполага познаване на структурата – и тук моят метод често се оказва незаменим.

– Назовете някои от проектите, най-интересните, върху които работите в момента?

– Единият проект е за откриване на нови съединения, устойчиви под налягане и противоречащи на класическата химия, например  Mg3O2. Аз се занимавам със създаването на нови модели, които биха описвали такива вещества. Другият проект е за търсене на нови силни постоянни магнити. Третият – изучава химията на повърхността на кристалите. Тук също класическите правила на химията невинаги работят и има огромно поле за изследвания.

– През последните години все по-често сякаш имаме поводи да казваме, че младежите не се интересуват от “тежките” физико-математически науки. Така ли е в действителност, според вас?

– В богатите страни младежта рядко се стреми да се занимава с физика, химия или математика. Но има и приятни изключения. В Русия тенденцията е същата, но за сметка на това в Китай има масово увлечение по науката и множество талантливи хора в науката.

– Вие работите на границата на химията и физиката, а, струва ми се, понякога и на други науки. Кажете, какво удивително все още предстои? Все пак това, което сте направили, някога е смятано за фантазия и вълшебство?

– Предстои да се направи още повече! Ние се научихме да предсказваме материали с нужните ни свойства, но все още предстои да се научим да предсказваме как да ги синтезираме в лабораторни условия. Ние предсказахме множество необикновени химични явления в условията на високи налягания, но все още предстои тяхното обяснение, както и създаването на нови химични правила и теории, които биха ги описали.

– В България преди година тогавашните управляващи имаха намерения да закриват Българската академия на науките. Аргументите им бяха следните – фундаменталната наука вече не е модерна, тя е по-малко атрактивна и е скъпоструващо удоволствие. Така ли е?

–  Това би било голяма грешка. Страна без наука няма бъдеще. Науката дава качествено образование, образовани хора, култура и технологии, които в края на краищата ще изплатят разходите, направени за науката. Да се убие науката – значи да се убие културата. За какво ни е тогава общество, ако то не създава култура?

– Български докторант на Лайбниц университет в Германия ми разказа в началото на годината, че САЩ привличат учени от цял свят, но въпреки условията, които им се предоставят, те, все пак според него, работят за жълти стотинки, както и че системата е много рестриктивна по отношение спазването на срокове, качество на експертизата.  Конкуренцията е огромна. Така ли е това?

– Системата на науката в САЩ е трудна! Но тя има и ред силни страни. На първо място, американците практически са лишени от ксенофобия и заради това да се живее в САЩ за чужденците е много по-лесно, отколкото в Европа. Второ. Университетската система е достатъчно гъвкава и на тези, които са успешни и успяват, тук се дава голяма свобода и подкрепа. Това няма как да не привлича учените. Нали основната нужда на който и да е творец, в това число и на учения – е от свобода. Да не ти “стоят на главата”, да те оставят да работиш работата си.

– Дори и да приемем, че в САЩ учените работят за “жълти стотинки”, с цялата условност на това твърдение, все пак желаещи от цял свят непрекъснато щурмуват страната отвъд океана. У нас в България непрекъснато се говори, особено последните години, че пари за наука няма и че трябва да се печелят грантове и да се пишат проекти. Могат ли проектите да бъдат панацея за решаване на всички проблеми с финансирането и не мислите ли, че тези разговори само за пари вече са малко прекалени? На мен ми се струва, че първо трябва да се оценява ползата за хората, която идва от труда на учените, а после да се говори за пари!

– В САЩ също има залитане по темата за парите. Но парите и науката съвсем не са едно и също! Има тенденция на преклонение пред “златния телец” и на мен тя не ми харесва. Аз имам спечелени голям брой грантове и в тази система съм успешен, но аз не забравям и помня, че критерият за научните постижения не са парите.

– Вие работите и имате преки впечатления от САЩ и Китай. Как се финансират там фундаменталните изследвания?

– Чрез различни фондове за научни изследвания. В Китай всяка година финансирането на науката, в това число и на фундаменталната, нараства с около 30%. В САЩ няма такъв ръст и финансирането на фундаменталната наука е недостатъчно, но все пак е по-добро, отколкото в много други страни. В моята лаборатория например съотношението между фундаментални и приложни проекти е 50 на 50.

– Вие обучавате и докторанти при това не само от САЩ. Има ли сред тях учени по душа и сърце?

– На практика всички мои аспиранти и сътрудници не са американци. Те са забележителни хора и учени, талантливи и открити. Аз вземам само онези, за които науката е призвание.

– Вашата последна “рожба” е лабораторията по компютърен дизайн на материалите в Московския физико-технически институт. Но вие работите и в САЩ, и в Китай, както е правил един български професор – Марин Върбанов. Като гражданин на света ли се чувствате, или все пак сърцето ви си остава в Русия?

– Аз се чувствам комфортно във всяка страна, но считам, че Русия е моят дом и именно Русия обичам повече от другите страни. Аз имам много приятели в Китай и обичам тази страна. Корените на семейството ми са в Армения и аз винаги си спомням за това с любов. По-голямата част от годината живея в САЩ. Тук е работата ми, тук е домът ми – това, което ми е близко и скъпо. Но най-важната страна за мен е Русия.

– Каква е вашата рецепта за успех. Безнадеждно ли е заниманието с наука днес? Какво ще кажете на младите хора, които са на кръстопът – да се занимават с наука или с друго, което носи много пари?

– Всеки трябва да избира онова, което му лежи на сърцето. Ако науката е онова, което обичате с цялата си душа и не можете да си представите друго занимание за себе си, вървете смело в науката. Няма да е лесно, но ще е интересно! Ако можете да живеете и без науката – вероятно си струва да потърсите нещо друго за себе си. Интересът към науката задоволявайте с четене на книги. Занятието, което си избирате, трябва да бъде вашата страст, вашето призвание. Тогава ще бъдете щастливи. 

 

3 коментара »

  • Nik said:

    България също има своя световен принос в науката Кристалография. По странен начин той е свързан със световната политика и един от най-изявените й лидери – Маргарет Тачър.

    През 1940 г. младият асистент Иван Костов Николов (р. 24.12.1913 г. в Пловдив, Царство България) е поканен от Британския съвет за специализация в Лондонския имперски колеж. Там го заварва войната, принуден е да остане в Англия до края й, като междуврeменно защитава дисертация на тема “Генезис на железнорудното находище в Крепост“.

    Онова, което няма да прочетете в Уикипедията, е фактът, че младият тогава учен, освен дисертацията, написва и публикува справочник по Кристалография, по който и бъдещата “желязна лейди” се явява на изпити по своята първа специалност (правото е нейната втора професия).

    Повечето български учени, завършили или специализирали в Англия, предпочели да останат там или да заминат за Щатите. Не и Иван Костов.

    След завръщането си в Родината ученият продължава изследванията си в областта на кристалографията. Съавтор е на Откритие №4 на БългарияЗакономерност в кристаломорфоложката еволюция на минералите при минералообразувателните процеси“, президент на Международната минералогическа асоциация (1982-1986).

    Когато след маскарадните десетоноемврийски политически промени го канят да стане президент на Българската академия на науките, акад.Иван Костов деликатно, но категорично отказва.

    Кредото на този син на България:

    “И до ден днешен не мога да разбера защо смятат Александър Македонски за велик. Кое му е великото, след като е разбил тази персийска цивилизация – горил и рушил, а можел да я остави за поколенията? Аз съм много против военните и политиците…

    Хората, които се занимават с наука, търсят истината, но не като политиците, които се въртят около нея. Те не искат истината,
    защото не им отърва.”

    Стечение на обстоятелствата ме направи чест събеседник с този истински българин. Поразяваше ме неговата силна воля да се бори срещу несправедливостите и да се отнася с човещина към околните. Колкото скромен, толкова и великодушен, но и непримирим към лъжата и демагогията. Странно, не беше чел “1984” на Оруел. Когато му подарих току-що отпечатаната книга, още на другия ден академикът не ми остана длъжен и ми връчи един скъпоструващ минерал от личната си колекция.

    Пазя го като скъп спомен за човека, учения, приятеля.

    Замина си от този свят на 31 март 2004 г. – огорчен и омерзен:

    КЪМ СМЪРТ ВЪРВЯ

    Почивка вечна чакам, уморен от всичко туй:
    Достойнство, що проси подаяния,
    И дух нищожен, втурнат в’веселба,
    И вяра чиста, стъпкана в калта,
    И лъжепочест, кичена без свян,
    И добродетел, брулена най-грубо,
    И съвършенство, хапано от завист,
    И сила, кършена от злоба зла,
    И изкуство, вързано от власт,
    И сръчност под контрол на мъдрещ се простак,
    И проста истина, подменяна с лъжа,
    И доброта, обслужваща порока.

    Уморен от всичко туй, ще си отида,
    Но витаеща, тогаз, остава мойта обич.
    Януари, 1993 г.

    null

  • Потвърждение на Nik said:

    има ли днес българи, достойни за Нобеловите награди? Ще ни забележат ли, щом ни липсва самочувствие, но пък имаме в излишък злоба и завист?

    С кой от българските учени да започнем списъка на достойните?
    СТАМЕН ГРИГОРОВ (1878-1945)
    пръв между учените през годините на ХХ век е бил достоен да кандидатства за Нобелова награда за физиология и медицина. Д-р Григоров проучва морфологията на българското кисело мляко и открива в 1905 г. бактерията на подквасването, наречена по-късно Bacterium bulgaricum Grigoroff, за което е награден от университета в Женева. През Първата световна война води успешно борба срещу холерата и създава своя противотуберкулозна ваксина, с която по-късно извършва серия опити в института “Карло Форланини” в Рим.
    От историята на науката знаем, че руският биолог И. И. Мечников (1845-1916), който създава теория за остаряване на човешкия организъм вследствие на самоотравяне с токсините от вредната микрофлора на червата, пръв е проявил научен интерес към българското кисело мляко и го е препоръчал като противоотрова и средство за борба със старостта (млечнокиселата ферментация, от която се получава млякото, отделя специфични антибиотични вещества, които потискат развитието на вредната микрофлора в червата). Съобщаваме този факт, защото руснакът е получил Нобеловата награда за 1908 г.! Българинът, може би от липса на самочувствие, не си е свършил “работата” до края.
    На второ място би следвало да посочим
    ТОШКО ПЕТРОВ (1872-1942).
    Преди тридесет години на въпроса ми: “Какво мислите за творческия гений на българина?” авторът на второто българско откритие “Явление шести сърдечен тон” проф. д-р Иван Митев, мир на праха му, даде следната оценка за д-р Тошко Петров:
    “Винаги съм смятал, че в областта на науката на българина му липсва самочувствие. Някои твърдят обратното. Ще дам пример. Казват, че в медицината са записани имената на около 10 000, а според други на около 100 000 автори, описали отделни болестни единици, синдроми, реакции и други. Колко от тези имена са на българи? Малко. Мисля, че на проф. д-р Тошко Петров му е липсвало самочувствие да прозре, че на болните от холера войници през Балканската война заедно с плесенясалия хляб са давали пеницилин и заради това са оздравявали. С други думи, ако проф. Тошко Петров имаше самочувствие, щеше да открие пеницилина 15 години преди Флеминг”.
    Друг българин, който е публикувал своята теория за биогенните стимулатори, доказал я опитно, признат от не един и двама световни учени, но не попаднал в “полезрението” на Нобеловия комитет по физиология и медицина, е
    акад. МЕТОДИЙ ПОПОВ (1881-1954)
    През 1984 г. на една среща с учени и изобретатели акад. Кирил Братанов, днес покойник, заяви: “Вие сте по-млади и не знам дали всички помните акад. Попов. Видният български биолог е автор-откривател на учението за стимулацията на жизнените процеси – за повишаване интензивността на обмяната на веществата. С принципите на общоклетъчната стимулация и намереният път към разработка на методи за използване на тези принципи в растениевъдството и медицината той е известен навсякъде в чужбина”. Истина е, че още в средата на двадесетте години световноизвестни учени-физиолози дават висока оценка на теоретическите му трудове и практическите резултати, които той извежда в България и Германия.
    Забележително е и откритието на
    акад. ГЕОРГИ НАДЖАКОВ (1896-1981)
    “Фотоелектретно състояние на веществата”. Едно откритие от средата на тридесетте години на миналия век, върху основата на което физиците в света и до днес продължават изследвания и достигат до нови научни открития. Излишно е тук да изброявам школите на учените в областта на фотоелектретите. Ще посоча само практическото им приложение: в електрографията, в ксерографията, в разработването на метод за бързи рентгенови снимки, за нови видове запомнящи устройства, при конструирането на нов вид телевизор без вакуумна тръба, както и в сферата на йонизиращите лъчения с оглед приложението им като дозиметри за светлинни и рентгенови импулси.
    За авторството и таланта на българина, за българския гений, съм записал мнението и на акад. Иван Костов (1913-2004), чието откритие “Закономерност в кристаломорфоложката еволюция на минералите при минералообразуващите процеси”, бе вписано в Държавния регистър на Р България на 11.IV.1983 г. Световноизвестният ни минералог сподели: “Българският талант (думата гений аз лично не ценя особено) е роден изглежда с вековете, оформен от трудни, дори критични моменти и превратности за народа ни, в обсега на кръстосано движение на племена и народи, в страна разнообразна и красива по природа и климат. Такава обстановка безспорно дава отпечатък върху духовното развитие на една нация… Георги Наджаков можеше да бъде първият българин Нобелов лауреат, но тази българска злоба, тази завист, това озлобление, което и днес (в 1989) наблюдаваме с особена сила да се проявява, не му позволи”.
    Списъкът с имена на достойни български учени за кандидати за Нобелова награда безспорно може да бъде продължен. Той трябва да е резултат на една анкета-проучване сред академичната ни общност, дело на науковеди и социолози. Защо да не получим компетентен отговор на въпроса: Имало ли е и има ли българи, достойни кандидати за Нобелови награди? Тук си позволявам да посоча още само четирима видни български учени:
    ИВАН Н. СТРАНСКИ (1897-1972)
    Световноизвестният ни физико-химик постави основите на съвременната молекулнокинетична теория за кристалния растеж. Голям е приносът му за изследване на електронната емисия на металите, хетерогенните равновесия, приболуминесценцията. Между трудовете му се открояват: “Върху растежа на кристалите” (на бълг. и нем. език, 1928) и “Върху растежа и разтварянето на кристалите от типа на NaCl” (1929-1930). От 1962 г. до смъртта си той бе почетен сенатор на техническия университет в Западен Берлин, чийто втори физикохимически институт носи неговото име.
    РОСТИСЛАВ КАИШЕВ (1908-1999)
    бе достоен ученик и продължител на делото на своя пръв учител акад. Иван Н. Странски. Той бе член на 4 чуждестранни академии. Неоспорими са приносите му в областта на фазообразуването, кристализацията и електрокристализацията. Талантът му се проявява преди още да е навършил 30 години. В съавторство със Странски той публикува труда “Върху теорията на растежа и зараждането на кристалите”. Ще цитирам заглавието и на “Равновесна форма и работа за образуване на кристални зародиши върху подложки”.
    ЕЛИСАВЕТА КАРАМИХАЙЛОВА (1897-1968)
    е може би най-голямата ни физичка. След като завършила с отличен успех Виенския университет, тя работила десет години в Радиевия институт на Австрийската АН във Виена. В 1931 г. заедно с Мариета Блау установили, че полоният освен алфа-лъчи дава слабо по интензитет, но силно проникващо гама лъчение. При опита измерили абсорбционния коефициент и интензитета на това лъчение за един разпадащ се атом. Оказва се, че лъчението е било от потока неутрони, ала никой тогава не е знаел за тия неоставящи следи частици. Трудът им “Върху проникващото лъчение на плутоний” е забележителен не само като световен научен принос, той е и една от многото “трагедии” за физика-експериментатор, който, за да бъде прецизен, иска да потвърди сам получения резултат, а след това да го обяви на научната общност.
    Година по-късно в подобен опит Дж. Чадуик наблюдавал същото явление и заключил, че това са нов тип електронеутрални частици. Така той бе обявен за откривател на неутрона и получи Нобеловата премия за физика за 1935 г.
    Младата и амбициозна българка специализира и работи и в Кавендишовата лаборатория в Кембридж (1935-1939). Работи главно върху спектроскопията на активното ядро и върху йонизацията на газове под налягане. Резултатите й, получени от съвместните изследвания с Д. Ли, са често цитирани, а изследванията на Ли на йонизацията в биологични обекти положиха основите на радиобиологията.
    Основните трудове на проф. Карамихайлова са в областта на радиоактивността, радиолуминесценцията и ядрените реакции.
    ДОНЧО КОСТОВ (1897-1949)
    е всепризнат биолог-генетик, когото нито американците, нито руснаците успяха да спрат да не се завърне в България и да работи в родината си до края на живота си. Пионерни са работите му върху отдалечената хибридизация, хетерозиса, експерименталната полиплоидия и имунобиологията при растенията, както и в областта на цитогенетиката, еволюцията и систематиката на видовете от рода тютюн и др. През 1935 г. издава на руски език “Наследяване на естествен имунитет при растенията и получаване на имунни разновидности чрез междувидова хибридизация”. Каквото и да пишем и говорим за акад. Дончо Костов и той си остана с една международна награда за научни постижения “Бернардини”, присъдена му през 1942 г.

    Имали сме кандидати за Нобеловата награда за литература, но до гласуване в Специалния комитет нито един не е достигнал. Пръв между писателите е

    ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ (1866-1912)
    Той е предложен в началото на ХХ век от шведския учен, поет и преводач акад. Алфред Йенсен, който му е бил не само преводач, но и близък приятел. Шведът го включил в списъка на кандидатите, ала напразно чакал мотивирано изложение от София. За да не пропусне срока – 1 февруари, на 30 януари представил Пенчо Славейков с превода си на “Кървава песен” – сам направил задълбочена обосновка до комитета с предложение да му бъде дадена наградата за 1912 г. Заключението му е, че българинът е “безспорно голям поет, при когото може да се констатира наличието на поетичен шедьовър (“Кървава песен”)”. Ала смъртта връхлита Славейков далече от България – в Камо Брунате, Италия. Одумван от завистливци, преследван и прокуден от зложелатели, той е изпуснал шанса да получи световното признание…
    ИВАН ВАЗОВ (1850-1921)
    Народният ни поет е бил предложен от проф. Иван Шишманов в 1916 г. Колко и кои са били кандидатите за Нобеловата награда за литература през тази година, не ни е известно. Знаем само името на лауреата – Вернер фон Хайденщам (1859-1940), шведски поет, белетрист и историк… Застъпникът ни за Вазов д-р Йенсен, референт и докладчик на комитета, още в 1895 г. е превел “Под игото” на шведски. Гостувал е в дома на народния поет през 1911-а и на 2 май 1916 г., като са разговаряли помежду си на руски. Получил с автограф последната стихосбирка “Песни за Македония” от Вазов. Шведът бил пращан специално от Нобеловата фондация в България за срещи с представители на БАН и с групата на д-р К. Кръстев. Председателят на академията ни Ив. Е. Гешов имал огромно желание Иван Вазов да бъде предложен за Нобеловата премия още в 1912 г., но проф. Шишманов тогава отклонил поканата да напише мотивирано мнение, “преди да сме що-годе сигурни, че предложението ни ще бъде взето във внимание”. В спомените си Шишманов пише: “Мечтата на Вазова от години насам беше да получи Нобеловата премия за литература (още преди смъртта на Пенча Славейкова). Моли ме да пиша Йенсену”… А на 13 декември 1916 г. в скоби: “Когато Йенсен беше тук, той ми призна, че Кръстев често му бил говорил против Вазова”… Не сме ли сами виновни, щом сме си имали противници в България?
    ИВАН ГРОЗЕВ (1872-1957)
    Едно име, което нищо не говори на читателите, един от многото забравени днес поети, бил предложен от проф. Михаил Арнаудов през 1928 г.
    ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА (1893-1991)
    Най-голямата ни поетеса бе сред номинираните през 70-те години. Кандидатурата й горещо подкрепя големият творец и приятел на България Артур Лундквист (1906-1991), член на Нобеловия комитет за литература. Уви… Пет са членовете му!
    ЙОРДАН РАДИЧКОВ (1929-2004)
    Той бе една от големите ни надежди, но и той си отиде от този свят с надеждата – потиснат, в тръпнещо очакване, а бе толкова превеждан… Нищо че още през 80-те години се заговори за него, благослови го и папата по време на посещението си в София.
    Останаха ни класиците АНТОН ДОНЧЕВ (1930) и ВАЛЕРИ ПЕТРОВ (1920).
    Антон Дончев е безспорен с неговото “Време разделно”, което отдавна е получило най-високата оценка от литературната критика и в Швеция. Аргументите против се свеждат до “тяснонационалното” съдържание на романа. Сякаш творбите на много от досегашните носители на наградата са били непременно “широко космополитични”.
    Валери Петров е достатъчно известен като поет и преводач не само в Европа. Неговата лирика е характерна със своята поетика и съвършенство на стиха, с пастелното си експресивно излъчване. Какви аргументи може да има срещу него Шведската академия на науките?
    А от мъртвите ни писатели-класици ще спомена само ЙОРДАН ЙОВКОВ (1880-1937). И не с българска оценка за творчеството му, а с признанието на турския проф. Сабри Смявушгил, който го нарежда между най-добрите майстори на разказа в световната литература. И той, наравно с нас, изказва огорчението си, че Шведската академия на науките не го е забелязала, не го е удостоила с Нобелова награда за литература.

    х х х

    Кога ли в Стокхолм ще забележат българин или българка? Вера Ганчева, живяла години в шведската столица, свидетелства, че в “Нобеловата библиотека” материалите за българските учени и писатели са печално (но и показателно) оскъдни. Да се утешаваме ли все пак, че Нобеловият лауреат Елиас Канети (1905-1994) е роден в България. Той получи наградата в 1981 г. “за творби, белязани с широки възгледи, богатство на идеи и артистична сила”, но като гражданин на Великобритания!
    Дано щастието един ден се усмихне на някой български учен или писател България да доживее звездния си час! Защото Пейтън Раус получи Нобелова награда за откритие, което направил 56 години преди годината на удостояването му; Пьотр Капица е чакал близо половин век; Ханс Бете – 28 години, Макс Борн – 22 години…

  • петър said:

    Нобеловата награда е престижна, но не е мерило за успех. Въпреки високите си претенции, твърде често е доста спорна. Така и не разбрах с какво я заслужи Ал Гор.
    Но по-интересното е, че почти в целия свят знаят кой е Лев Толстой. Но дори в самата Швеция трудно ще ви кажат името поне на един нобелов лауреат за литература, печелил я до 1910 – годината, в която умира Толстой.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.