За статуквото „бежанец“ и статуквото „поданик“

Как става тази работа, господа икономисти, държавници и политици?

Как все на угнетената българска душа ще се случи това – да разбере, че в собствената й родина я третират не като второ или трето, но като най-долно качество?

Възможно ли е българското правителство да отделя за един бежанец 1100 лева, та да му осигури що годе някакво съществуване, а българските пенсионери да иждивяват с пет, шест и дори седем пъти по-нищожни пенсии?

Какво е допринесъл бежанецът като обществени блага за родината ни, та да калкулират неговата месечна издръжка като пет пъти по-голяма от тази на майките ни и бащите ни, които оставиха годините си в образованието, културата, медицината и в изграждането на заводи, пътища и градска инфраструктура?

Що за сервилничене се случва за пореден път пред великите сили?

И как за подсигуряването на една емигрантска вълна винаги ще се намерят пари, а за социално слабите в България те ще са кът?

Ако в един дом хората живеят мизерно и едва си поделят последния залък, то ще приеме ли домакинът на дома да угнети домашните си, като спретне една пищна трапеза на почукал му на портата случаен бежанец? Няма ли бежанецът да сподели общата бедност на тези, които са му показали милост и човеколюбие? Няма ли да е доволен дори на един краешник хляб и едно одеяло? Кой и как пресметна потребителската кошница на бежанеца, че тя да отговаря на стандарт, който голяма част от българите не могат дори да сънуват? Не трябва ли, преди да реши проблема с пъплещите бежанци, българското правителство да реши проблема със собствените си гладуващи граждани?

1100 лева, господа управници!

Премиерът ни е човек, който твърде добре познава финансовите дела и сам знае, че такава сума отговаря на екзистенц-минимума за оцеляването на един българин! Но как тогава изобщо се допуска върху нашите сънародници да се стовари унижението, че животът им струва много по-малко от този на идващите през границата емигранти? Ако оправданието е, че така България се включва в решаването на хуманитарната криза, свързана със ситуацията в Сирия, то тогава кризата в нашенско каква да я наречем? Ако жертвата в една хуманитарна криза се обгрижва от нашето правителство с 1100 лева на месец, то жертвите на постоянната социална, икономическа и политическа криза в България защо не се обгрижват поне със същата сума, та да се усети социалната справедливост?

Пари ли няма? А как за бежанците веднага се намериха и ще се намират, дори да станат десет хиляди? Как за лъскането на международен имидж пари винаги се намират? Не можеше ли България да удари с юмрук по масата и да каже на онези охранени и задоволени господа в Брюксел, че няма никакви излишни средства, за да решава чужди хуманитарни кризи, понеже тя самата е в незапомнена и страшна криза? Аз наистина не разбирам този двоен аршин, с който се мери! И ми е трудно да понеса мисълта, че държавите с висок стандарт и просперитет няма да приемат бежанците на своя територия, за да им окажат помощ и да им предоставят възможност за интегриране в собствените им общества и икономики, но ще потупат нашите държавни мъже по рамената – зер, вие тихо и кротко ще си изпълните отговорностите…

А г-жа Кристалина Георгиева от височината на космическата си заплата и европейския си пост, свързан именно с кризите, дори няма да си направи труда да си запише на тефтерчето само три суми – 150, 330 и 1100. Първата сума е минималната пенсия от април 2013 година. Втората сума е желателното намерение на правителството ни това да е минималната заплата в България. А третата сума е скъпо и прескъпо струващия ни бежанец, на когото трябва да се оставя впечатлението, че е дошъл в Швейцария на Балканите. За да се стига дори дотам, че да четем в новините как роми се опитвали да минат за сирийски бежанци…

Разберете ме, приятели!

Аз напълно осъзнавам зловещата ситуация в Сирия и сърцето ми се къса от всички новини, които достигат до мен чрез медиите! Но не разбирам защо трябва да се създава изкуствен образ на България като богата нация, която се превръща в рай за емигрантите. Вярно е, че в химна ни се пее, че сме земен рай, но някои прекомерно си повярваха, че този рай съществува. Да се разходят тогава из провинцията и да видят пустеещите села и градовете, пълни с безработни хора. Да се взрат в очите на стареца, който стиска щедрата си пенсия от 150 лева и ако могат – да изпият мъката от очите му. Да докоснат рамената на прегърбената баба, претръпнала от набезите на мародери, и да я попитат откога не си е купувала нова мебел или електрически уред. Да се наредят на опашка пред някоя трапезария за социално слаби и поне веднъж да вкусят дажбата, която държавата закрилница им предлага. И чак тогава да осмислят тази сума от 1100 лева, които правителството ни дава за месечна издръжка на един бежанец.

А къде да избягат онези българи, които бяха обречени на мизерно и нещастно съществуване? На оня свят ли? Или да четат приказките на Шехерезада от 1001 нощ, та дано ги споходи джинът от лампата на Аладин, та да им изпълни всичките желания?

Тъжно е днес в душата ми, понеже всичките ми най-близки приятели са на абсолютно същия хал! Тъжно не толкова заради мизерията, а поради липсата на каквато и да било солидарност на властимащите с власт нямащите! Защото ако такава солидарност имаше – българите нямаше да се надяват на 330 лева минимална заплата и 150 лева минимална пенсия! И идващите отвън бежанци щяха да споделят мизерията ни, а не благоденствието, което нямаме!

Но щом статуквото „бежанец“ се оказа по-защитено от държавата ни, отколкото статуквото „поданик“, то горко ни, братя българи!

.

Ясен Ведрин