Държавата на зверовете

Най-важното, което искам да споделя в този момент е, че не ме познавате. Само сте ме виждали. Възможно е дори да сте запомнили характерни черти от лицето ми, например голямата и вече грозна бенка над лявото око. Но реално не ме познавате. Защото аз не съм недоволният, заради надписаните сметки за ток и вода от чешките бандити – които се оказаха, че не са чешки – пак са български. Причината за яростното ми недоволство е друга.

Отдавна всички знаем, че едно незначително и непроизводително малцинство е узурпирало кормилото на държавата и периодично променя регламентите за живот според личните си интереси. Представителите му крещят повече от останалите, обикновено без нужда, жестикулират и гримасничат според актуалната мода. Наричат се активисти, секретари, председатели, бандити, политици, бизнесмени, банкери, социолози … И докато ние закъсняваме с реакцията на променящите се условия, заради измамното чувство за лоялност към досегашния начин на поведение. Или защото наивно излъскваме позацапаните от поредните промени идеали за чест и достойнство. Престъпният сговор на малцинството вече ги е отменил. За кой ли път? Има ли смисъл да броя и припомням. Важно е, че докато се оглеждаме объркани, и с невярващи очи, те вече живееха по друг начин, с други закони. И напълно различни оценки за позволено и забранено.

Иначе играят една и съща игра: трупане на имоти и пари. И власт. Колкото може повече власт. Друго не ги интересува. Затова дългът им към абсолютното човешко, което през годините запазваше лицата ни такива каквито винаги са били – само ги правеше малко по-тъжни и понякога отчаяни – стана нетърпим. Вече имаме право да ги третираме като не-човеци. И защо те, обикновените чиновници на злото, си въобразяват, че само на тях е позволено да взривяват, палят, отвличат, плячкосват, убиват… Колко нагло си присвоиха правото принадлежащо на нас, преживели адовите болки на безсилието. Не само заради липсата на елементарен разум във всекидневието. А и заради чудовищните несправедливости, наричани приватизация, преход, пост-социализъм, свободен пазар… И как ли не още, докато злоупотребяваха с хлапашката ни екзалтация, с надеждите и желанието за нормален живот. Умело изразходваха ресурса на всеобщото недоволство. Превърнаха го в част от своята игра. Редуцираха го до жестове и лозунги. Предизвикателни, но и театрални.

През цялото време ни принуждаваха да живеем безвкусицата и бездарието, в които те самите живееха. Животът с тях винаги напомняше училище или казарма. Така не ни позволяваха да пораснем. И не беше случайно, че репресиите обикновено се прилагаха колективно. Постоянно понижаваха, изтласкваха, деградираха и заглушаваха отделния бунтовник и личното недоволство. Недоволните и разбунтувалите се нямаха имена. Или ги имаха само за кратко. Спомнете си колко немощни бяха опитите да бъдат възкресени страдалците, дори в апогея на всеобщото недоволство. Появиха се само няколко личности, станали слабо известни, и бързо изчезнаха. Нямаше ги. Отново се превърнаха в апокрифи. В шепот. В тема за говорене между отделни хора, и те в състояние на постоянно изтласкване и заглушаване. Затова пък се засилиха опитите да се увековечи присъствието на гнусните фамилии. Споменаваха се въображаемите им заслуги и постижения. Подрънкваха старчески разхлабената струна на носталгията. Медиите с досадно постоянство представяха животински екземпляри в ролите на дядовци, бащи, сестри… На народа, на кого друг, до там им стигаше въображението.

Но нека номенклатурните, партийните и олигархичните маймуни не си въобразяват, че още са атрактивни. Подлостта, лукавството, ненаситната алчност, некадърността и липсата на срам и чувство за отговорност станаха нетърпими. Затова искам да удрям, да бия, и да убивам… Защото дори протеста и бунта се оказаха крачки в безсмислието. Тук, на това мястото, отдавна няма никакъв смисъл. Самодоволно малцинство управлява и експлоатира единствено безсмислието. Смисъл не му е нужен. Само търси нова позиция, от която профилите на известните бандити ще изглеждат различни. И обикновено я намира. Докато ние се заплитаме, давим се в нуждите, желанията и неосъществените си копнежи. Лишени от всичко, обикновено искаме прекалено много. Затова все по-настоятелно се говореше за надписаните сметки, за тока и водата, за цените на хляба. И никога не се споменаваше огромната, грандиозната в същността си измама. Но мен не ме интересуват сметките. Нямам нужда от пари, ток не използвам, и пия вода от уличните чешми. Единственото ми желание, докато скърцам със зъби, е тях да ги няма. Поддържам се във форма от чувството на постоянно отвращение. Мога ли да забравя как безгрижно смениха брадатите карло-марксовци с поповете, размахващи китки босилек. Не ставаше дума за Бог. На тях им бяха достатъчни развените раса и мириса на тамян. Отново искаха да свържат алчността и чудовищната си безпринципност с по-висш порядък. Но дори в бутафорията не бяха изобретателни. Заменили едните бради с други бради бързаха по най-краткия път да заемат отново някогашните си места, заедно с децата, внуците, слугите…

И макар да ме няма нито на улицата, нито на „Орлов мост“, не съм се отказал. Бунтът продължава. И скоро ще прерасне във война. Отдавна съм разбрал, че ще запазя мизерното си чувство на гордост и уважението към нещастната си личност, не като се противопоставям вербално и подчертавам разликата помежду ни. Безсмислено е. Толкова болезнени са раните, толкова продължително страданието, че само унищожението ще възвърне логиката на критично изтънялата реалност. Искам ли да съм от страната на живите, нужно е да не остане и следа от тях. Затова съм слязъл толкова надълбоко. И те не ме виждат. Няма как да ме видят. Щом съм в подземието. В най-мрачния му, най-зловонен ъгъл. Ръмжа и търпеливо чакам ноктите ми да станат по-дълги и по-твърди. Зъбите – остри и безмилостни. В ужасния затвор, докато чакам окончателно да се превърна в звяр, набирам мощ и безмилостна решителност. Накрая ще дам воля на новата си природа. И ще ме видите. Не само мен, но и всички останали, постоянно мамените и окончателно излъганите. Вече няма да гласуваме, да избираме, и да грешим в избора. Ще палим и разкъсваме. Ще взривяваме и разстрелваме. Имаме право, след като достигнахме дъното на унижението и върха на болката. Охранените и настояващите за нов ред зверове ще се срещнат с нас, озверелите от постоянната липса на справедливост.

Палми Ранчев, Komentator.bg