Реч на Боянка Иванова на церемонията по награждаването й с приза „Българка на годината – 2012“

Речта е произнесена в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, където се извърша церемонията, след като кметът на София Йорданка Фандъкова връчва приза „Българка на годината“ на Боянка Иванова.

.

Здравейте и добре заварили, драги сънародници,

Много ми е мило и драго да съм в България точно в този месец, който е в очакване на пролетта, раздаваща нови надежди за по-добро. Oт много години не съм си била у дома по това време. С особено вълнение, отговорност и равносметка приемам това високо отличие не като свое, защото това признание не е признание за една личност. То е недостижимо само за един човек, било то и жена, то е признание за една изстрадана идея от българката – майка, учител, труженик зад граница, която „предаде на душите ни картографска форма, удивително приличаща на картата на България, малка уютна, гореща и самодостатъчна”. От тези души чупехме и раздавахме на децата си в странство , за да ги убедим, че „достойнството на един народ е в съхранената му духовност, а най-голямото имане е словото, с което можеш да назовеш рода си, да изпишеш името си, да завещаеш майчиния си език на идващите след теб и да бъдеш свободен , когато прекосяваш чужди земи и океани, ако знаеш кой си и от къде си”. С тези думи на поетесата Здравка Момчева, писател и учител в Българското училище към посолството в Лондон, искам да потвърдя още веднъж, че голямото училищно войнство на АБУЧ, включващо всички ученици, родители и учители в българските училища по света, имат дял в това високо отличие. Искрено благодаря на ДАБЧ, която чрез тази награда признава заслугите на българската жена зад граница в съхранение на българщината по света, което е една истински изстрадана кауза. В епохата на глобализация, когато границите се размиват, икономиките ни са зависими една от друга, единственото, което можем с общи усилия да направим ние, българите отвън и сънародниците ни в България, е заедно да съхраним духовния суверенитет на родината ни.

Искрено се гордея със съпричастността си и към най-голямата родна общност по света, съсредоточена в един познат ни ще от Алеко американски град – Чикаго, ” която нарича себе си българска не поради общност, а поради единосъщие”. А то извира от съградените 5 български църкви, които ни събират и в радост и в мъка; от деветте български училища, в които звъни родна реч (сред тях е най-милото за мен и изстрадано – българско училище „ Джон Атанасов” с 15 членния състав от всеотдайни учители- възрожденци и над 200-та ученици); от петте ни български медийни издания; от Центъра за българо-американско културно наследство, който има свои последователи и във Флорида; Българо-американската асоциация; сдруженията на българските художници и писатели в Чикаго и по света; от българския музей в Чикаго и много други обществени обединения на родолюбиви българи, пръснати сред различните щати на Америка. Всички те носят онзи отколешен ентусиазъм, познат ни от историята на българската емиграция, който всяка година в Деня на националния ни празник 3 март взривява мегаполисното пространство на Чикаго и го кара да вибрира обългарено и тържествуващо. Всяка година на този ден в центъра на Даун Таун се вее българският флаг и това в Чикаго е Денят на България.

Българинът не носи в гените си вродения стремеж да изтръгва лесно родовата си принадлежност. Българинът заминава, за да се върне , и се подготвя за това от самото си пристигане в Чужбината. Учи децата си на български, защото съзнава, че незнанието на родния език ще превърне и тях, и него в невъзвращенци и знае, че езиковото претопяване води до родова неопределеност. Ако е продал преди заминаване малкото парче земя, което е имал, той бързо ще го възстанови, удвои, утрои, за да има къде да се връщат и той, и децата му, и внуците му; ще подпомага оставените в България родители с любов и грижа,съзнавайки, че те са последните стожери на родна земя, ще го крепи надеждата, че скоро България ще стане по-добро място за живеене. Този потенциал у българския емигрант, съдържащ се в силата на желанието за обратен път, допълнен с опита и образованието зад граница, е недооценен, забравен, неизползван през последните 20 години.

България трябва да има дългосрочна политика за подпомагане и стимулиране на връщането на сънародниците ни зад граница. Завърналите се деца, български граждани, особено в задължителна училищна възраст, (която им дава права по закон и конституция за равен достъп до образование), следва да бъдат включени в центрове за езикова и културна адаптация. САЩ имат забележителен опит в езиковото подпомагане на децата на емигрантите, предлагайки им двуезични програми в държавните училища, в които и аз имам удоволствието да работя. Тази програми осигуряват плавна образователна и социална интеграция, като условие за равен старт в образованието на САЩ. Българите в трудоспособна възраст, завърнали се след дълго пребиваване в чужбина, следва да бъдат насочвани чрез съответни центрове за подпомагане в трудова та им реализация.

България няма да престава да ни връща обратно с красотите на природата си, с престарелите ни в очакване майки, с гробовете на недочакалите ни бащи, със силата на вековната ни история и със съзнанието, че обединението на сънародниците ни, където и да сме по света, ще допринесе за просперитета и развитието на родината ни, за да я има и пребъде.

И накрая искам да изкажа искрена благодарност към инициаторите на наградата „Българка на годината” – г-жа Райна Манджукова и проф. Павел Павлов, чиято първоначална идея бе да се отличат с нея пострадали българки зад граница.

Емиграцията по своята същност е форма на страдание. Загубата на езика и на родовата памет може да се сравнят с катастрофа. Ролята на всички ни – и тези, които вече са отличени с това звание, и тези, които в бъдеще ще го заслужат, е да продължаваме да съхраняваме Българското по света до тогава, докато завършим успешно мисията си на завръщане на децата ни у дома. Или ако тези наши деца изберат да се установят някъде по широкия свят – и там, в своето отдалечено кътче на Земята, да сътворяват огнище, което да е къс от Родината.

–––––––––––––––––––––––––

Поздравление от Управителния съвет

на Асоциацията на българските училища в чужбина

Да е честито на Боянка напълно заслуженото признание, да е честит и днешният й* рожден ден!

С огромна радост приемаме поредната награда на колега, допринесъл изключително много за съхранението на България и отвъд Дунава.

Асоциацията на българските училища в чужбина изказва искрената си благодарност на Държавната агенция за българите в чужбина и на комисията, удостоила в последните години с високи отличия наши членове със значителен принос сред българските общности по света:

2010 г. – номинирана за званието „Българка на годината -2010” г-жа Петя Цанева – президент на Асоциация „Балкан” в гр. Мадрид, Испания.

2011 г. – удостоена със званието „Българка на годината – 2011” г-жа Петя Цанева – президент на Асоциация „Балкан” в гр. Мадрид, Испания и член на УС на АБУЧ.

2011 г. – номинирана за званието „Българка на годината -2011” г-жа Таша Малешкова – директор на Българското училище към Посолството на България в Кувейт и член на УС на АБУЧ.

2012 г. – удостоена със званието „Българка на годината – 2012” г-жа Боянка Иванова – директор на българското училище „Джон Атанасов” в гр. Чикаго, САЩ и член на УС на АБУЧ.

Гордеем се!

Управителен съвет на АБУЧ

––––––––––––––––––––––––––––––

Бел.ред:  Поздравлението към г-жа Боянка Иванова носи дата 8-ми март 2013 г.