Home » Авторски страници, политика

Постсоциалистически капитализъм

2013.03.31 Няма коментари

Гледна точка на Светослав Атаджанов

 .

„Общество, което е основано на страх, апатия и омраза, поражда система, която в основата си засяга самото щастие на човека. Това потиска индивидуалното развитие и го държи в един цикличен поведенчески модел на високомерие и малоценност в едно класово общество, базирано на лъжливи идеали”.

Марк  Цимерман

 

Като отделен индивид човекът е самотен и безпомощен. Заради сигурността си е съгласен да се откаже от своята личност, за да заживее в колектив и общество. От първобитните кланове до съвременните общества, във взаимодействие на индивиди. Принадлежим на различни социални групировки – семейството, професията, съсловието, класата, националността, държавата и т.н. Ставаме функционална част на колектива и се разтваряме в него. А колективизмът винаги е авторитарен. В него управляващите кръгове, партиите и подчинените им медии парализират съзнанието на личността, като я  подчиняват на колективни емоции и нагласи. При това масовите емоции могат да предизвикат жестокост и кръвожадност, но също така великодушие  и жертвоготовност. В колектива човек изгубва чувството си за страх и често неусетно се превръща в оръдие на крайни форми на тоталитаризъм. Ляв или десен, комунистически или фашистки. Тези крайни форми на отказване на индивида от лично съзнание и съвест се превръщат в тирания на колектива.

Когато обвиняват работника в неразбиране на демократичните ценности, забравят, че изолираният като индивид работник е напълно безпомощен и смазан. Но членувайки в  автентични, а не фалшиви професионални съюзи или социалистическа партия, той става сила и може да се бори за подобряване на положението си. Социализацията на обществото е нужна, за да се защити личността на работника и на трудещите се маси. Такава е логиката на справедливата организация на обществото.

Човекът не е затворена в себе си личност. Той винаги излъчва социални импулси. Всеки социален акт, насочен към обществото, е същевременно и личен акт. Социалните и управленчески актове на ръководителите на държавата, на лидера на партията или на собственика на фирмата са и лични актове, за които те носят отговорност. Не може да бъдеш деспот и експлоататор, и същевременно да се представяш за добър или човечен в личния си и обществен живот. Престъпленията, извършвани в името на колектива или обществото, когато се отъждествяваш с тях и ги прокарваш, са лични престъпления. Може би именно това не искат да разберат в заслеплението си омръзналите на цялото ни общество лидери на прехода. Довели в своята престъпна съвкупност и последователност в действията до сегашната икономическа и политическа безизходица.

Социалният живот има две цели – да се намалят човешките страдания, бедността и униженията, и да се създават положителни ценности – материални и духовни. Противниците на социализма твърдят, че той е утопия и противоречи на човешката природа. Ту се признава, че може би е хубава, благородна мечта, но не е осъществим; ту се представя като отвратително робство. Но идеята за общество, в която социалната справедливост и солидарност да са на почит, да са в основата, а не в периферията, не е утопия.

Ако говорим за последно провалила се социална и икономическа утопия, това е неолиберализмът, който вече се превърна в почти мръсна дума в съзнанието на милиони потърпевши от разрушителната му стихия. Предизвикал небивало социално неравенство, концентрация на огромни богатства у малцина, безработица, мизерия и перманентни, безконечни икономически кризи. Докарал на прага на банкрута държави като Исландия, Кипър, Гърция, Испания, Италия, че дори и Франция. Дори САЩ отдавна са на ръба на някаква бездна с огромния си финансов дефицит и задлъжнялост, и само военната им мощ все още ги крепи.

Несъстоятелен е аргументът, че социализмът е неосъществим, тъй като предполагал нравствена извисеност, каквато хората не притежават. Необходима е организация на обществото, която да направи невъзможен прекомерния гнет на човек към човека, какъвто гнет има в момента. Свидетели сме, че либералната икономика, разчитаща на егоизма на интереса, се срутва пред очите ни. Не може да се очаква, че силният ще престане да изтезава и експлоатира слабия. Социално слабият трябва да се поддържа от актове, променящи структурата на обществото.

Въпреки гръмките лозунги и големите очаквания, върхушката на социалистическото общество напълно компрометира идеалите му и живелите тогава добре помним как точно стана това Но в основата на социалната и икономическата страна на социализма е идеята за справедливост. В този смисъл тя е дори проекция на християнски добродетели и морал.

Обвиняват социалистическото работническо движение, че е материалистично. Че е търсило най-вече решаването на елементарните въпроси на човешкото оцеляване и съществуване. Както и разбира се недопускане на третирането на човека като вещ и стока. Но можем ли да се примирим с капиталистическата йерархия на ценностите, с оценката на човека според това какво притежава и какво положение заема в обществото?

Капиталистическият светоглед не допуска друга мотивация на труда, освен личният интерес. Работниците се трудят продуктивно и дисциплинирано под заплахата, че ще загубят работата си и ще обрекат на глад себе си и семействата си. Личната инициатива на работника съвсем не е тъждествена с тази на работодателя, владеещ средствата за производство. Именно за това инициатор и ръководител на предприятието, фирмата, офиса става специалистът. Всъщност между класическия работник и собственика отдавна посредник е фигурата на мениджъра, упълномощен срещу несравнимо по-високо възнаграждение да управлява чужда собственост, както и реалния производствен процес. Той става водещ субект в икономиката, въпреки че не владее собствеността. Но независимо от специфичното си образование и ръководни умения, заедно с квалифицираните работници и служители с висше образование, дори във високотехнологични отрасли, и той е заплашен в определени кризисни моменти от участта да се намери на улицата.

А ролята на синдикатите е по-жалка и от тази на бившите социалистически профсъюзи. „Демократична” и напълно безгласна декорация на формалните права на трудещите си. С ръководства от колаборационисти, които са постоянен декор, с пура и чаша уиски в ръка на лъскавите, баровски партита. Станали част от продажния елит и продаващи за жълти стотинки интересите на членовете си. Не успели да спечелят нито един сериозен трудов конфликт или да организират дори една общонационална стачка в подкрепа на исканията за справедливо заплащане, или срещу закриването на предприятия и цели отрасли. Пеещи с „противниците” си в единния хор с водевилното име „Тристранка”.

Неравенството, несправедливостта и униженията създадоха преди илюзии в съзнанието на угнетените за привлекателност на социалистическата власт. За нейната принципност и дълговечност. Но всъщност последващото развитие доведе до конвергенция на двете общества, най-вече на техните елити. Така се роди съвременното ни общество, което е капиталистическо, но управлявано задкулисно от бившата соцноменклатурна прослойка и наследниците й.

Въпреки неискреността и фалша на управляващите, които отричат съществуването на класи в съвременното ни общество, те съществуват напълно реално. Заменянето на думата „капиталист” с „работодател” не променя същността на нещата. И борбата помежду им ще става все по-остра и отчаяна и от двете страни. С лицемерни медийни похвати и превземане с материални придобивки на върхушката на синдикатите се стремят да я прекратят, но това е до време.

В обществото винаги ще има качествено различни групи, свързани с професиите, призванията, таланта, културата, но в това няма нищо класово. Нормално е в него да съществуват качествени различия и е недопустимо равняването с най-ниското. Така може да се стигне до господство на сганта, която не е народът. Въздигането и на човека следва да е преди всичко духовно, а материално следва да има тенденция на относително изравняване. В капиталистическото общество предимството да получиш образование е свързано с парично предимство, а не с интелектуална надареност.

Нетърпимо е да има изоставени хора, лишени от всякакви гаранции за съществуване, на фона на неприлично богатите. Няма икономически закони, налагащи икономическо безправие и нещастие за голямата част от населението. Социализирана следва да бъде единствено икономиката, особено при този огромен научно-технически прогрес, способен да осигури просперитет на цялото човечество. Но не и духовния живот, съзнанието и съвестта на хората. Досегашния опит показа, че само със спечелването на властта не се решава социалния въпрос. Осъществяването на справедливост предполага и принудителни социални актове и не може да бъде разрешен с демагогски лъжи. Задълбочаващата се пролетаризация и лумпенизация на обществото води до отчуждение и ограбване на човешката личност.

Обществата отново са на кръстопът, осъзнавайки, че не може повече така. Властващия в момента неолиберален капиталистически модел на развитие показа своята несъстоятелност. Все по-често, особено „на Запад“, когато става дума за протестни акции, не се говори за организации, а за движения. Класическите форми на организация, вече напълно приобщени от държавата, често успяват да яхнат вълната на недоволството, което наблюдаваме и в момента, но не я вдъхновяват. Партиите са все по-безлични. Синдикатите – все по-беззъби. „Неправителствените“ организации все по-„правителствени“. Дори техни представители стават и министри. Но масите не ги припознават като свои.

Бихме могли да тълкуваме това като признак на осъзнаване на безсилието на всички форми на съпротива, интегрирани в държавността, ако не се наблюдаваха други, далеч по-значими явления. Трябва да се постави ясно основния въпрос – „държавата срещу обикновенните хора”, вместо въпросът за „съвестта” на отделните политици. Всичко това изостря ситуацията. Протестиращите го разберат и някои ще се отдръпнат. Други обаче ще прозрат, че това е единственият начин „народът да е суверен“ по значителни въпроси, засягащи самото му съществуване. Именно това е пътят днешното стадо от апатични, затворени в себе си индивиди да се превърне в общество от задружни и свободни хора.

 

Светослав Атаджанов

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.