Home » Авторски страници

Голямото българско Очакване

2012.03.08 Няма коментари

Чакам, следователно съществувам. Вероятно така би звучала днес перифразирана знаменитата сентенция на Рене Декарт “Мисля, следователно съществувам”. Четири века след прочутия французин, ние българите можем с лекота да защитим своята философия на Очакването като начин на живот и присъствие в света, на база опита ни от последните няколко десетилетия. Понеже чакането е от малкото неща, в които сме постоянни и последователни. Практикуваме го отдавна и масово,  обвити в паяжината на търпението, упоени с обещания за щастливото Утре.

Старт на голямото очакване в съвременната ни история даде митът за комунизма, представен като идеално общество на всеобщото благоденствие. След обявяване победата на социализма през 1958 г., изграждането на светлото комунистическо бъдеще бе планирано да започне някъде към 1980 г. Междувременно тази прогноза се компрометира и през 1971 г. бе “поднесен” новия мит за “развитото социалистическо общество” и “зрелия социализъм”, като повече или по-малко продължителен етап по пътя на очакваното комунистическо Утре, мъжделеещо нейде на хоризонта.

Като махнем настрана натрапените фундаментални очаквания за победа на социалистическата революция, крах на империализма, на долара, на надпреварата във въоръжаването и прочие, ежедневието на нас българите в годините на социализма бе белязано от безброй малки, прозаични, прости и постижими, съпътстващи неотлъчно живота ни чакания – за покупка на лек автомобил от държавната “Мототехника”, марка “Жигули”, “Москвич”, “Запорожец”, “Трабант” или “Варбург”; да съберем достатъчно лихвоточки за апартамент в панелен блок и да го изплатим; да се сдобием с телевизор “Велико Търново”, с парцел във вилна зона, с домашен телефон; да се пенсионира началникът, за да заемем мястото му; да си уредим карта за почивната станция на морето, задгранична командировка, дефицитна някаква стока или просто да купим портокали и банани около Нова година. Докато се “наливаха основите” на гигантите на социалистическата индустрия, петилетките се изпълняваха за три години и се редуваха празнични манифестации за Първи май, Девети септември и Седми ноември; масово и под строй ставахме чавдарчета, пионерчета и комсомолци; момчетата отбиваха редовната си военна служба; номенклатурата чакаше поредния пленум или конгрес на Партията, на който се оповестяваха разместванията в пластовете на властта. Лимитираната свобода на соц-а допускаше лимитирани, програмирани и предвидими очаквания.

Дочакали падането на режима на едноличната власт, обнадеждени и одързостени от сполетялата ни свобода, еуфорично се потопихме в океана на нови непознати предизвикателни очаквания.  Разнопосочни, пъстри, безлимитни. За индексация на пенсии, надбавки, заплати; на опашки за захар и олио, за мляко с купон в ръка; пред фалирали банки за остатъци от дългогодишни спестявания; на “дежурства” около списъци, съпровождащи неколкократна смяна на регистрационните номера на колите и на документите за самоличност; за записване на децата в детска градина; за оформяне договори за работа в чужбина. Блъскайки се за промоции пред вратите на новооткрити търговски вериги или кротко пристъпвайки от крак на крак в редичките пред касите за плащане на данъци, ток, парно, вода; пред кабинетите на лекари, земемери и всякакви чиновници; в приемната на “Пирогов”, на поредния застраховател; на гишетата на НОИ, НАП, съда за справка; в Бюрото по труда да сложим поредния подпис или пред урните, за да пуснем бюлетината с вота си, овластявайки поредния продавач на илюзии, провидян като “спасител”.

Още първите месеци на прехода някои зачакаха реституцията на имоти, други връщане на земеделски земи, трети –  обещания равен старт на масовата приватизация. А повечето – големия удар, джакпота, бингото, превръщащи бедняка в милионер за една нощ. Досущ като в приказките с вълшебства. За единици магията стана реалност, макар да са пестеливи на разкази относно тайната на трансформацията. Останалите зачакаха свободния пазар, демокрацията, новия морал в политиката и резултата от лежерно обещани 800 дни, след които подвижните пясъци на прехода трябваше да станат минало, а разглобеният ни сгромолясан свят да “възкръсне” отново подреден, дружелюбен и справедлив. Колко наивни и отчаяни трябва да сме били, за да  повярваме в подобни химери.

Голямото Очакване и дълготърпението ни все пак бяха възнаградени с членства в  Евроатлантическия и Европейския съюз. В годините по пътя към престижните клубове обаче страната загуби пазари, производства и специалисти; остана без индустрия, с раздробени парчета земеделска необработваема земя, изсечени гори, бетонирано черноморско крайбрежие; с поддържани едва седем патента в чужбина; в плен на чужди банки, комуникационни, петролни и електроразпределителни компании; внасяща енергоресурси и земеделска продукция. Пред очите ни изчезнаха националният авиопревозвач, компанията за международен автотранспорт (СОМАТ), търговския ни флот; агонизираха железниците, военно-промишления комплекс; десетки предприятия бяха нарязани за скрап; а болници, училища и научни институти – закрити. Образованието, здравеопазването и социалната ни система колабираха. Корупцията се настани трайно и навсякъде, а справедливостта се нареди сред най-големите дефицити в обществото, заедно с тези на свободата и толерантността.

Изгубени в Прехода, днес значителна част от българите са бедни, стотици – неграмотни и също толкова безработни. И отново очакващи… да свърши кризата, да издържат язовирните стени; политиците да станат отговорни, по-малко алчни, да работят и за обществото, не само за личния интерес и този на родата, децата и внуците; да върнат бонусите, с които се самонаградиха; общините и бюджетът да платят задълженията си; медиите да се отърват от зависимостите си; да има наказани сред онези, по чиято вина плащаме обезщетения, присъдени от европейските съдилища и санкции, наложени от ЕК. Нещо по-вкусно да смени постната пица, цените на стоките и услугите да падат, заплатите и пенсиите да се вдигнат, фактурите на монополистите да станат разбираеми, някой да разкара местните феодали от градовете, да разкъса обръчите от фирми и да изгони протежетата на властта, хората пешки и куклите на конци.

Управляващите и те чакат – най-после да ни приемат в Шенген, чуждите инвеститори да припознаят страната като място за развиване на бизнес, Европа да отпусне пари от фондовете, магистралите да върнат емигрантите (това едва ли трябва да се приеме сериозно, но като такова бе заявено), ромите да се самоинтегрират, хаосът в здравеопазването да се оправи, заетостта да се увеличи някак (незнайно как), бедността да се ограничи (тази тема ако може да не се споменава въобще). Потреблението да тръгне нагоре, прогнозите за икономически ръст да се сбъднат, банките да намалят лихвите по кредитите, постъпленията от данъци да напълнят бюджета, гражданите да им гласуват доверие на следващите избори.

По утвърдена от тоталитарни времена традиция “щастливото Утре” е все на хоризонта, независимо как се нарича – “комунизъм”, “зрял социализъм”, “демокрация” или просто едни 800 дни, след които… Премиерът Б. Борисов призова да стискаме зъби още 2-3 години, докато построи магистралите. Президентът Плевнелиев пророкува, че ще стигнем средноевропейския  стандарт на живот в някаква степен през  2020 г., а германският канцлер Меркел отложи икономическото ни стабилизиране някъде за след 10 години. Поне. Все едно.

Стартът на поредното голямо Очакване е даден. Но докато ние, българите, навлекли роклята на Циндил-Пиндил*, кротко седим и се чудим нерешително откъде и дали да подхванем общите дела, чакаме някой друг да “оправи нещата” – Джаста-Праста* тропка хорото и определя живота ни. Не само днешния ден, а и утрешния. За съжаление вече и денят след Утре –  този на децата ни. След месеци ще зачакаме поредния Спасител или, както вървят нещата, новия Клоун-Обещател, в чийто ръце да сложим бъдещето си, зомбирани от поредните заклинания за по-добро Утре – което, вече знаем, никога не идва. Чакането и чуденето няма как вечно да оправдават съществуването ни. Освен ако не искаме да превърнем България в страната на голямото Очакване.

 

Светла Василева

——————————————————————

* Героини от “Циндил-Пиндил и Джаста-Праста”, детска приказка от Г. Райчев

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.