2022-08-09

2 thoughts on “Децата на Тато

  1. Публикуването (или препубликуването, както е в случая) на един текст не значи задължително, че подбралият този текст (или редакцията на сайта) напълно подкрепя тезите на автора или за всичко би се съгласил с него. Може просто да значи, че са видели някакъв „хляб“ в сътветния текст, нещо интересно, пък и било то – съвсем резонно – предизвикващо полемика. Бездарните текстове, впрочем, обикновено не предизвикват полемика, те са скучни. А и в този материал става дума за склонността към слугинаж към властта в името на някакъв интерес на хора, занимаващи се с т.нар. творчески труд.

  2. В своето забележително изследване, публикувано през 2007 г. – ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ* – големият български учен, непоколебим борец за граждански права, юрист, Политзатворник №1 на комунизма в България Янко Н. Янков-Вельовски посвещава няколко страници (71-75) от §4. Ценностната ориентация на българския културен модел (c.66-75) на същия деликатен въпрос:

    Западноевропейската менталност и култура се изграждат върху ценностите на автономността, в основата на която е залегнала представата, че индивидът е свободен и има право на относителна независимост от групата, и че социалната взаимосвързаност между индивидите не е имплицитно дадена, а е нещо, което може да бъде обсъждано и договаряно; тук отграничаването между „Ние и Те” има функцията за подчертано осъзнаване на различията, на самобитността, на спецификата и основанията за гордост, и само в изключително редки случаи – за противопоставяне;

    Източноевропейската менталност и култура – обратно – е изградена върху доминирането на представата, че индивидът е преди всичко част от групата и е длъжен да споделя и поддържа груповия начин на живот, да поддържа статуквото и да се стреми към съхраняване на традиционния ред. Тук отграничаването между „Ние и Те” има функцията не само за подчертано осъзнаване на различията и самобитността, но и за противопоставяне и непримиримо отричане (разбира се, често пъти много добре замаскирано), при което, особено при българите, главната цел на „Ние” като правило съвсем не е насочена към това „да постигне Себе си чрез Себетворчество”, а е „да постигне Себе си чрез унищожаването или унижаването на Те”.

    Е. Разбира се, както всяка отделно обособена менталност и култура, така и българскага съвсем не е еднозначна, еднопосочна и еднопластова, а е многолика и противоречива, което обстоятелство обуславя и рисковаността на стремежа към търсене и извеждане на универсални и претендиращи за пределна точност формулировки на характерологичните черти. Все пак, обаче, в контекста на търсенето и извеждането на най-характерните черти на българската менталност и култура съществено внимание заслужават мненията на редица видни или водещи български културни дейци.

    Така напр. Николай Хайтов, който е eдин от видните познавачи на българската етносна менталност и култура, при обосноваването на нейните водещи характеристични белези цитира един древен арабски пътешественик, който бил отбелязал в хрониките си, че когато някой българин прояви някаква способност, другите му отсичали главата и го оставяли на орлите . Според нас тази несъмнено все още налична като дълбоко същностна черта на българите (макар и отдавна трансформирана и модифицирана в множество други малко или много замаскирани проявни форми) представлява форма на генетична социална унаследеност на култовия навик на траките да изпращат при боговете като свой „посланик” всеки младеж, у когото са били забелязвали наличието на онова нещо, по което той се е бил отличавал от множеството, и което е било преценявано като „Божествена искра”. Впрочем, по своята най-дълбока същност този подход има характера на своеобразна отрицателна селекция.

    Тодор Икономов наблюдава, че българите имат способността да гледат на чуждото с уважение и преувеличение на силата и достойнството му, а на себе си – като на нещо „долно и нищожно”; той сочи, че „това пагубно свойство” „е първата причина за всичките наши несполуки и неуспехи”, и че вероятно или е било залегнало още в „корените и свойствата на нашето племе, или е било привнесено в нашия характер от историческите обстоятелства” .

    Петко Р. Славейков пише, че „не ще сбърка някой ако би рекъл, че ний сме по-малко хора, отколкото сме добри овце, които носим вълна не за нас си, а с млекото си храним повече чуждите”; че българинът се отличава от съседите си по една много характерна черта – „той живее със семейството си за себе си, от него отсъствува чувството към цялото му отечество”; че за разлика от гърка, който винаги показва добрата страна на своя сънародник и винаги се отнася към него с доверие, то българинът винаги търси да види опаката страна на сънародника си, винаги се отнася към него с недоверие, и по изключение не му приписва злонамереност, винаги усеща наслаждение и се радва да види брата си и ближния си охулен и унизен, и че всичкото това произтича от злъчната призма, през която българинът винаги гледа на предметите; впрочем, П. Р. Славейков изрично е записал следните думи: „не сме народ, не сме народ, а мърша – това ще кажа и с това ще свърша” .

    Любен Каравелов се учудва, че нито един друг народ не търпи толкова, колкото търпи българският да бъде язден, безчестен, убиван, грабен, подиграван; дори когато дядо му е отровен, баща му е убит, майка му е обезчестена, сестра му е потурчена, брат му е затворен, дъщеря му е окаляна – българинът не само търпи, но се и хвали с търпението си и с верноподаничеството си. Л. Каравелов сочи, че по-големият брой от еничарската и кърджалииската войска, охраняващи турската империя, са били българи по своя произход; и че всички, които най-вярно служат на турската власт, винаги се оказват българи. Л. Каравелов добавя, че изпитана и несъмнена истина е, че българският народ не умее да оцени честните и народолюбивите хора, и почти винаги оставя своята съдба в ръцете на най-подлите шарлатани и на най-калпавите личности; че всеки един българин туря своите лични интереси по-високо от обществените, и че поради това той счита, че с обществените дела се занимават само нехранимайковците, лапнишарановците, бунтихристовците; че народностният характер на различните народи се съдържа и в песните му – така, докато в песните на черногорците се възпяват героите, които секат главите на турските поробители, докато в песните на сърбите се възхваляват умните и енергичните крале, то в песните на българите се възхвалява домашният бит – сурите биволи, ваклите овце, жълтите нивя. Специално внимание заслужават думите на Л. Каравелов, че „в България човек не само се бои да говори каквото и да е за ползата на своя народ, но не може и да мисли за това, защото брат се бои от брата си и син – от баща си” .

    Иван Вазов констатира, че „жестокостта е елемент, присъщ на нашата българска природа, тя е проникнала в плътта и кръвта ни заедно с първите дихания на живота, заедно с отровеното мляко на нашите майки. Не говорете ми за изключителните времена, не оправдавайте чрез политическите бури това ужасно проявление в нашия народен характер” .

    Димитър Маринов отбелязва, че българинът е „такова страхливо, покорно и раболепно създание, щото в своята покорност и раболепие е преминал всяко понятие за покорността. Достатъчно е било да се появи един турчин в средата на няколко десетки българи и да ги накара за извършат непонятни низости”; той подчертава, че тази покорност се е предавала от поколение на поколение, и с нея бащите са възпитавали своите деца и са ги привиквали към хомота, който ги е очаквал в обществения им живот .

    Константин Петканов е шокиран, че „никой българин не счита себе си за по-ниско стоящ от другите; обратно, всеки е склонен да се постави наравно с най-достойния, и тази черта на българина определя както обществения, така и личния му живот. В обществения живот тя се проявява като един демократизъм, който не търпи различия и затрива личностите, а в личния – като самоотвержено служене на рожбата… Само у нас ще намерите разсилни, които ядят само хляб и сол, за да издържат децата си в гимназията наред с децата на своите началници” .

    Константин Гълъбов стига до извода, че „през своето самостоятелно съществуване от Освобождението насам българинът не възвеличи нито една политическа личност до степента на всенародна почит, нещо повече: изби със сурова свирепост най-видните си политически дейци” .

    Според Йордан Йовков Елин Пелин бил казал, че „ако някога в България се роди гений, той ще бъде геният на завистта” .

    Петър Мутафчиев е наясно, че главната черта в целия исторически живот на българите е отсъствието на каквато и да е постоянност и приемственост; според него, освен това, най-характерното за българина като физически и психологически тип е неговата тромавост и слаба подвижност, бавността в движенията, в схващанията и в мисловния процес, поради което биволската кола е емблема не само на материалния бит на българина, но тя е и олицетворение на неговата духовна природа .

    Според Спиридон Казанджиев дълбоките причини на нашите основни недостатъци е в забравата, лекомислената безотечественост, слабото национално съзнание, липсата на исторически усет и политически такт, липсата на традиция и перспектива в националния живот, липсата на дистанция и пиетет в обществения живот, пълното отсъствие на социално чувство и на обществена отговорност

    ___________________________________________
    *За сведение на българските интелектуалци в Чикаго: книгата е на разположение в библиотеката на Илинойския университет

    Забележка. Склонен съм да приема критиката към българите с едно качествено уточнение: тя не се отнася за българския народ, а за населението на България, което по време на избори е славословено от манипулаторите като „народ“, но всъщност е охлос, моб, тълпа, която всеки що-годе опитен демагог е в състояние да води за носа когато, където, колкото и докъдето си поиска. Съчетаването на тази реалност с правилата на демокрацията довежда до онази действителност, която вече над 67 години наблюдаваме върху територията, известна някога като Царство България.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *