“Американското “кредо” има пет основни и фундаментални компонента:
1. Свобода, 2. Равен шанс на всички, 3. Индивидуализъм, 4. Популизъм, 5. Свободна търговия.”
Ню Йорk 1930 г.
Сиво ноемврийско утро, стегнало в безмилостна прегръдка бетонния град се спуска над океанските вълни, разбиващи се в заледения кей на Хъдсъновия залив. Спуска се над небостъргачите, крепящи върху стъклените си рамене тъмното оловно небе, над пушещите уморено комини от тухлените фабрики, над кацналите, една върху друга задъхващи се за малко повече дневна светлина, паянтови жилищни кооперации, над задръстените с хора и автомобили, вечно бързащи да надбягат времето улици.
В едната страна на Ню Йорк, в същото това, сиво, ноемврийско утро, наредени на безкрайни редици, хора, изгубили работата си, спестяванията си, жилищата си мълчаливо и някак си подтискащо търпеливо стоят на опашка. Чакат да отворят трудовата борса и да намерят някаква работа дори и за няколко часа. Стоят и чакат, с наведени глави и свити сърца, надеждата, която да им помогне да преживеят и този леден, безмилостен, ноемврийски ден. Зъзнещи в овехтелите си дрехи, със слаби, пожълтяли от тревогата лица и подпухнали от безсъние очи, те приличат на черно-бяла графика от страниците на Дантевия “Ад”.
От другата страна на Ню Йорк, отново, по същото това време, наредени на същите безкрайни редици, стоят други хора – имигрантите.
Също така, бедно облечени, недоспали, уморени, гладни, зашеметени, объркани, затаили дъх пред величието на гигантският град, търпеливо, с изпълнени с надежда сърца, очакват в мразовитата ноемврийска утрин да отворят пропусквателния пункт, да преминат митническия контрол и ако имат късмет- да стъпят на заветната земя наречена Америка.
Едни от тях, “по – надеждните”, ще бъдат допуснати да влезнат в страната, да поработят нещо и не след дълго време, да се наредят на опашката в отсрещният край на града, пред огромните, мрачни, безмилостни, затворени врати на трудовата борса.
Други, от същите тези току-що пристигнали имигранти, ще бъдат върнати обратно, със следващия кораб през Атлантика, за да опитат (ако успеят някой ден) късметата си отново. На трети, на четвърти, на пети и т.н. само Господ знае каква ще им бъде съдбата. Просто, едно обикновено ноемврийско утро на 1930-та година в Ню Йорк.
В редицата на имигрантите чакащи своя ред, да чуят присъдата си, дали ще бъдат допуснати да влязат в страната на “неограничените възможности” или ще бъдат върнати обратно, е бедна италиянска селянка, водеща за ръка три хилави сополиви хлапета. Името й е Имакулата Куомо.
Имакулата идва при мъжа си Андреа, който от месеци виси на опашката за безработни в другия край на града. В момента, в който я вижда митничаря, решава да я върне с обратния кораб за Италия. Просто, тази жена, с тия три гладни и сополиви хлапета, не е надеждна. Не става. Ще бъде още една тежест, на и без това смазаната от икономическа криза и рецесия държава. Имакулата освен, че е бедна, не знае езика, но и мъжът й няма работа и няма възможност да ги издържа финансово.
– Защо идваш в Америка с тия три деца и с мъж, който не може да ви изхрани?”, пита митничария бедната жена, използвайки услугата на друг митничар, който знае италиянски.
– Защото, имам една мечта!, отвръща чистосърдечно Имакулата Куомо. Искам, поне едно от децата ми да стане…губернатор!
Митничарят, без да пита повече въпроси й удря печат за влизане в страната.
Около половин век, по-късно, мечтата на бедната италиянка се сбъдва. Нейният най-малък син, четвърти по ред, става един от най популярните губернатори в историята на Америка, три пъти преизбиран последователно на своя пост, с най-много гласове, управлявал от 1983 до 1994-та година – губернаторът на щата Ню Йорк, демократът – Марио Куомо. Неговият син, Ендрю Куомо, е настоящият губернатор на Ню Йорк. Той встъпи в длъжност на 1 януари 2011 г.
Историята на Марио Куомо, може да бъде преразказана и по друг начин.
Бедно, чернокожо хлапе, с родители едвам връзващи двата края, които са имигрирали от Ямайка, се шлияе по цял ден из улиците на Харлемското гето. Пред хлапето има две алтернативи – или да влезе в улична банда, след това в затвора и я доживее до 30 годишнината си, я не доживее. Или да да се пребори с демоните на действителността, като повярва в силата на същата тази мечта, накарала неговите родители да напуснат слънчевата Ямайка и да дойдат в дълбоко разделената на бели и черни Америка. Хлапето от Харлем избира второто. Избира нереалното. Избира невъзможното. Избира да повярва в своята мечта.
Хлапето от Харлем, е бившият генерал от запаса и държавен секретар на САЩ – Колин Поуел.
Подобна е историята с едно друго хлапе, повярвало навремето в мечтата. В своята американска мечта, че можеш да постигнеш всичко, стига истински да го желаеш.
Хлапето е бяло, сирак, без баща, а и е от Американският юг. Майката на това хлапе се жени втори път за един пияница, непрокопсаник и побойник. Една нощ, след поредният запой и бой над майка му, бялото хлапе не издържа, грабва кухненският нож и малко преди да го забие в гърдите на мъжа, майка му застава пред него и го моли плачейки, да хвърли ножът на земята.
Тази вечер, бялото хлапе от Американският юг открива най-голямата истина в своя живот. Истината, че не шансът, не парите, не късметът определят човешката съдба, а изборът. Изборът, който хлапето прави в онази далечна, нетърпимо топла, влажна нощ на американският юг, а именно да забие ножа в тялото на биячът на майка му, да го вкарат в затвора.
Или да повярва в мечтата, че извън този дом и този досаден южен щат на Америка, има нещо друго, нещо по-голямо и по-добро.
Момчето избира второто. Хвърля ножа на земята и днес името му остава в съвременната американска история, като един от най-успешните президенти на страната. Да разбира, се говориме за Бил Клинтън!
Има ли тогава смисъл, да преразказваме историята на Барак Обама и да напомняме къде, този син на чернокож баща от Кения, който дори, никога не е бил американски гражданин се намира в момента?
Добре, но какво се дължи всичко това? Каква е тази магия, накарала хора като Имакулата Куомо, Колин Поуъл, Бил Клинтън и Обама да повярват в невъзможното и да го постигнат?
Отговорът на този “феномен”, според професорът от Харвард и бивш президент на Американската асоциация на социолозите и антрополозите, д-р Сеймоур Мартин Липсет, се крие в т. нар. “американска изключителност”.
“Изключителността” на Америка, се дължи на вярата, на кредото, на мечтата, обяснява харвардския учен. Защото, Америка е единствената страна в света, създадена на базата на вяра.
“Родена от революцията на 4 юли 1776 та година, Съединените Щати са страна, организирана около една идеология, която включва програма “пакет” от догми, относно същността и смисъла на доброто общество.”, пише професор Липсет в книгата си “Американската изключителност”.
“Американизмът”, пояснява той, е един вид идеология. Либерализмът, комунизмът, фашизмът са също идеологии. Идеологията на “Американизмът” има своята вяра, т.е кредо. Американското “кредо” има пет основни и фундаментални компонента: – 1. Свобода, 2. Равен шанс на всички, 3. Индивидуализъм, 4. Популизъм, 5. Свободна търговия.
Основното, което характеризира най-добре Америка, според проф. Липсет това е индивидуализмът.
От една страна, Америка е създадена в сурово време от хора авантюристи, прогонени или несъвместими с нормите на тогавашното общество. Тези хора не са имали закрилата нито на държава, нито на закон. Те сами, без ничия помощ, индивидуално е трябвало се справят в една враждебна, сурова и непозната за тях действителност. Заради това, до голяма степен, те вътрешно са развили един култ към независимост и индивидуално решение на проблемите си.
Индивидуализмът на Америка, всъщност идва и от самото държавно устроийство на страната. Дори конституцията, на Aмерика, отбелязва професор Липсет, изисква от гражданите на тази страна, да защитават правата си, акто трябва даже и с оръжие! (Това всъщност най ясно прозира в първите 10 поправки, които са прикрепени към конституцията на Съединените щати.) Според него, няма друга конституция в света, която така убедително да поощрява гражданите си да упражняват контрол над властта и политиците си.
Може би и заради тази “вродена” у американеца “несъвместимост” към властта, Америка има най-висок процент затворници и най нисък процент на избиратели, сред най развитите страни в света. Но и едновременно с това, притежава, все още, най- високо ниво на патриотизъм, сред развитите нации, пояснява ученият.
Индивидуализмът в САЩ до голяма степен остава вкоренен в американското общество. Но за съжаление, от някогашният позитивен заряд, който той е носел и с който е спомогнал, за изграждането и формирането на тази млада нация, днес, американският индивидуализъм, се е превърнал в излишен товар, с който би било непосилно преминаването през трудностите на 21 вия век, подчертава проф. Липсет.
Лошото в “американизмът” е, че ако познаваш само една страна, в случая твоята Америка, то ти не познаваш, нито една страна, обобщава в книгата си професорът от Харвард.
И в това е може би, най-голямото предизвикателство пред Америка – да успее да намери, без да се натрапва на другите, мястото си в този пъстър и многообразен свят.
С хора като Барак Обама, има надежда това да стане!
Симеон Гаспаров
Цитат:
„Упражняването на тези права и свободи се закриля от закона така, че човек да не бъде принуждаван да прибягва към бунт срещу тиранията и потисничеството като последен, признат от международното право, изход.“
Pesho said:
Интересно, има ли в нашите основни закони подобна точка или се споменава само за правото на стачки?
Не, няма.
Няма и как да има – по една много проста причина:
разминаване във времето.
Единствената легитимна Конституция на България – Търновската, независимо от възможните резерви към нея, е приета почти седем десетилетия преди Всеобщата декларация на ООН за правата на човека.
Без да сме симпатизанти на НВ цар Симеон II, нито пък сме привърженици на монархическата форма на управление, като юристи не можем да твърдим друго – фактически „отменената“ Конституция на България никога не е била отменяна юридически.
Следователно, в правната (юридическата) реалност не може да има друг Основен закон на България, която и до ден-днешен си остава монархия.
В подкрепа на гореказаното – цитат от Янко Н. Янков-Вельовски. ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ, стр.296-298 (монографията е налична и в библиотеката на Илинойския университет):
„§ 8. Приемането на т. нар. Димитровска конституция
Според чл. 108 от Търновската конституция „Законодателната инициатива принадлежи на царя и на народното събрание”. Според чл. 140 „Великото народно събрание се свиква от царя или от регентството, или от министерския съвет”.
В кои случаи и за какво тези три институции имат право да свикват Велико народно събрание е изрично и изчерпателно посочено в членове 141, 142 и 143. Съгласно чл.141, ал. 1, т. 3 свикването на Велико народно събрание „за да (се) измени или прегледа конституцията” е прерогатива само на Царя. Тук, естествено, се разбира „пълнолетен” и „действуващ цар”, не и „непълнолетен и действуващ чрез Регентство”. Регентството няма никакви правомощия в това отношение; впрочем, регентството има правомощия да свиква Велико народно събрание само в един- единствен случай – „само за да обсъди въпроси за отстъпване или разменяване на некоя част от територията на царството”.
Така съгласно смисъла на Търновската конституция всички въпроси, свързани с изменянето на Конституцията, включително и за промяната на формата на управлението (премахване на монархията и приемане на републиката), изобщо не могат да бъдат поставяни и разглеждани от никого до навършването на пълнолетието на царя*.
Великото Народно събрание, приело „Конституцията” от 1947 г., НЕ Е БИЛО свикано от царя, следователно не е легитимно свикано и не е легитимно действувало, т. е. формално-юридически такова Велико народно събрание не е имало и няма в правната (но не и във фактическата!) реалност.
Дори нещо повече – съгласно Търновската конституция е необходимо най-напред две трети от депутатите на Обикновеното Народно събрание да гласуват, че са съгласни да се предложи на Велико Народно събрание да промени Конституцията; едва след това чрез акт на Царя трябва да се произведат избори за Велико Народно събрание, две трети от членовете на което могат да извършат промени в Конституцията.
Освен това: в Търновската конституция няма текст, предвиждащ възможност за нейното „отменяване”. Съгласно вече посочения текст тя може да бъде само „изменяна и подобрявана”, което може да бъде извършено само от свикано от царя Велико Народно събрание.
Освен това: Великото Народно събрание, приело т. нар. Димитровска „конституция”, е било свикано от Министерския съвет, а той според текста на чл.143 от Търновската конституция въобще не е имал такива правомощия; той (Министерският съвет) е можел да свиква Велико Народно събрание само за избиране на нов цар (ако предишният е починал), както и за избиране на регенти при непълнолетен цар.
Евентуалният аргумент, че в резултат на Референдума по времето, когато е била приета Димитровската „конституция” България вече не е била монархия, а е била република (при действието на Търновската конституция!) би бил абсолютно несъстоятелен и примитивен, защото: Търновската конституция е само и единствено монархическа; в нея не е имало промяна, защото такава тя не предвижда; в нея не е дадена каквато и да е възможност за референдум; в тази връзка бихме могли да изтъкнем още редица други други аргументи и съображения, но не намираме за нужно да го правим.“
_________________________________________
*Несъмнено фарсова е ситуацията, че същият този Цар, който тогава е бил непълнолетен, днес е пълнолетен (това е очевидно и се знае със сигурност) и е психически напълно здрав (което, обаче, май не е съвсем очевидно и не е съвсем сигурно!), но не само се проявява като „заклет републиканец”, но и като долнопробна комунистическа подлога и несъмнен агент на руските, българските, а вероятно – и на редица други комунистически (и не само комунистически) специални служби.
Цитат:
„Упражняването на тези права и свободи се закриля от закона така, че човек да не бъде принуждаван да прибягва към бунт срещу тиранията и потисничеството като последен, признат от международното право, изход.“
Интересно, има ли в нашите основни закони подобна точка или се споменава само за правото на стачки?
„АМЕРИКАНИЗМЪТ“:
”Дори конституцията, на Aмерика, отбелязва професор Липсет, изисква от гражданите на тази страна, да защитават правата си, акто трябва даже и с оръжие!… Според него, няма друга конституция в света, която така убедително да поощрява гражданите си да упражняват контрол над властта и политиците си.”
„БЪЛГАРИЗМЪТ“ (т.е. „СОЦИАЛИЗъМЪТ“):
„В-к „Дума“ бр.182/19 юли 1991 г.
Партията на Янко Янков призовава към бунт (заглавие)
„Партия Либерален Конгрес ще направи всичко възможно за провалянето на новата комунистическа конституция и в краен случай ще призове гражданите, осъзнаващи своя дълг, да упражнят свещеното си човешко право на бунт“.
Така завършва разпространяваната от няколко дни декларация, подписана от председателя на партията Янко Янков.
В документа… се подчертава, че Партия Либерален Конгрес не е подписала нито едно от „срамните споразумения за граждански мир“, че не признава легитимчността на ВНС, на президента и на правителството и се обявява против приетата наскоро нова конституция.
„Който проповядва фашистка или друга антидемократична идеология или насилствено установения от Конституцията на Народна република България обществен и държавен строй, се наказва с лишаване от свобода…“, гласи член 108* ал.1 от Наказателния кодекс, който бе цитиран от юристи по повод декларацията на Партия Либерален Конгрес.“
„Партайгеносите“ от „Дума“ бяха пропуснали (едва ли поради неосведоменост) да се позоват и на абзац 10 от Преамбюла на Програмата на Партия Либерален Конгрес (приета на 18 март 1990 г.), където прибягването до бунт е посочено като утвърдено от международната общност право:
„При упражняване на своите права и свободи всеки човек се подчинява само на минимален брой ограничения, изчерпателно изброени в правосъобразния закон, с цел да се осигури необходимото признаване и зачитане правата на другите и за удовлетворяване на справедливите изисквания на морала, обществения ред и общото благоденствие на либералното общество. Упражняването на тези права и свободи се закриля от закона така, че човек да не бъде принуждаван да прибягва към бунт срещу тиранията и потисничеството като последен, признат от международното право, изход.“
Защо ли „партайгеносите“ не цитираха §10 от Преамбюла на Програмата на Партия Либерален Конгрес?
Много просто:
Защото §10 от Преамбюла на Програмата на Партия Либерален Конгрес всъщност е §3 от Всеобщата декларация за правата на човека**:
„…Необходимо е правата на човека да бъдат закриляниот закона така, че човек да не бъде принуждаван да прибягва към бунт срещу тиранията и потисничеството като последен изход.“
_______________________________________________________
*Това е същият прословут член 108 от НК, по който през 1984 г. Янко Николов Янков-Вельовски беше осъден и престоя шест години в социалистическите затвори.
**ВСЕОБЩА ДЕКЛАРАЦИЯ за правата на човека
Приета и провъзгласена с резолюция 217 А (III) на Общото събрание на
ООН от 10.12.1948 г. Издадена в сборник от международни документи, 1992 г.
(Разбира се, и тук соцлъжата се е намърдала: първото публикуване на Всеобщата декларация за правата на човека на български език стана наистина в „Сборник документи и нормативни материали“, но не през 1992 г., а по времето на социализЪма – през 1974 г. – от пишещия тия редове).