Home » Избрано

Отворен въпрос за Вигенин: Колцина ще си спомнят за него, ако 6 години не е на екрана?

2011.04.27 Няма коментари
Spread the love

Автор: Иво Атанасов

Няколко пъти се отказвам да напиша този текст. В година на два  избора е  редно да избягваме вътрешнопартийните препирни.  Това правило е толкова неоспоримо, че дори и ръководителите на БСП биха могли да го спазват. Уви, на някои от тях не им се удава да го сторят.

Всеки има не само правото да пази своето достойнство, но и задължението да зачита това на другите. През годините си в политиката съм  постигнал нещо, до което малцина са успели да се домогнат. Поех кюстендилската организация от втората половина на таблицата по проценти за БСП и за няколко години я изведох на два пъти до първото място в страната. А когато преди четири години загубихме местните избори, се нагърбих и с отговорността, макар вината да не бе моя, и се оттеглих от партийните постове. Нормалният човек няма как да не признае, че подобно поведение говори не само за собственото ми достойнство, но и е плюс за партията, от която съм частица.

Има обаче червени ръководители, които не само не намират този пример за положителен, но и откровено се дразнят, когато някой го припомни. По-хубаво им е сякаш да се умиляват на 16-18 процента, отколкото да се поучат на нещо от онези, които сме постигали 42. Кристиан Вигенин дори си позволи да възкликне във фейсбук: „Стига с тези проценти!” Този апломб е толкова абсурден, че чак е неудобно да се коментира. Още повече, че идва от секретар на  партията. Много по-разбираемо би било да каже: „Стига!” на  ниските проценти.

По-късно Вигенин писа, че съм си подал оставките, за да мога да парадирам с този факт. Нищо не му пречеше да си подаде и той оставките, пък после да парадира, колкото си иска. Още повече, че имаше и за какво. През 2007 г. той бе водач на най-катастрофалната листа в историята на БСП – тази за евроизборите. Не сме го чули да е изразил  дори съжаление за това.

От няколко месеца във фейсбук функционира  групата „Иво Атанасов  – президент”, в която са се включили близо четири хиляди души. От тях най-малко три хиляди са млади,  а поне 80 на сто не членуват в партии. Това обаче нито радва, нито трогва ръководните ни кръгове. Повечето от тях подражават на най-важния кабинет в партията и се правят, че не забелязват тази гражданска активност. Единственият, който изразява публично позиция, е Вигенин, но не за да каже, че всяка партия би се радвала на такава гражданска подкрепа, а за да обезсърчи групата и да обезцени усилията й. „ Добре е кандидатът да предложи  някакви идеи, каузи – пише той. – Изтъкването на лични качества, при това без да се коментират способности, не е достатъчно, за да печели привърженици.”

Нека не спорим  дали способностите могат да  съществуват извън  личните качества. Да си припомним обаче какви идеи и каузи, какви качества и  способности имаше самият Вигенин, когато започна процесът на желязното му  налагане като фигура в  партията. Сигурно ще трябва доста да се затрудним. Ще си спомним само, че налагането му наистина беше желязно. В началото бе фаворизиран за международен секретар на партията пред опитен дипломат и журналист като Иван Гайтанджиев. Когато го тикаха в Изпълнителното бюро, на два пъти бе сред кандитатите с най-много „не” в бюлетината при тайното гласуване, но това не пречеше да бъде предлаган отново и отново. За първите евроизбори фактът, че вече е международен секретар на партията, бе едва ли не главният аргумент да бъде водач на листата. Зад гърба му се озоваха кадри с неизмеримо по-голям принос за България и БСП като Евгени Кирилов и Атанас Папаризов. На вторите евроизбори той остана в листата, а Папаризов с шестте си езика и безценния си международен опит бе изваден от Европарламента, и то без никакво публично обяснение.

Млад човек е Вигенин и затова търся най-безобидните думи, с които да  си обясня поведението му. Смущаващо е, че не изпитва никакви угризения за начина, по който влетя в политиката. При мен например и преди, и след 1989 година винаги се е налагало да доказвам с качества и резултати, че съм по-добър от някакви хора, курдисвани по-високо от мен благодарение на произход, протекции, приятелства или загуба  на лично достойнство. На Вигенин това не му се е налагало, той  има височайша подкрепа, с която преодолява всичко.

Прескачането на стъпала в развитието напомпва подобни млади люде с непомерно самочувствие, преминаващо дори  в събуждаща смях фукливост. „Гледам си  програмата – пише на 21 април във  фейсбук  Вигенин, – вчера в София, днес в Брюксел, утре в Ямбол, вдругиден в  Баку, другата седмица в Тунис,  после Букурещ и Пловдив, веднага Страсбург и накрая Пекин… абе как го допуснах това, защо всяка свободна минута трябва да ми запълнят с визити и срещи!?!” Интересно, каква реакция се очаква от читателите? Може би  да не съжаляваме, че е отишъл вместо някого от нас в Европарламента? И още един щрих от профила му, пак от последните дни: „Пожелания в книгата за гости на община  Тунджа… оказа се, че точно на предната страница е Георги Първанов, но не се сетих да прочета какво е написал.” Че защо да се сети? Спрямо него какво значение вече има някакъв си  държавен глава, та да прояви поне дипломатичност, ако не уважение!

Подобни  примери ме изпълват с тъга колко различни хора  сме  се събрали в БСП. Не знам как би реагирал Вигенин през 1995 година, ако му се наложеше като на мен да отстъпи на Добромир Задгорски извоюваното в тайно гласуване място в постоянната делегация  на Народното събрание в Парламентарната асамблея  на Съвета на Европа. Сторих го в  името на коалиционата ни политика, да се види и в Страсбург, че БСП не е в изолация. Направих го с ясното съзнание, че се разделям с един от шансовете в живота си. Не съм сигурен и дали Вигенин би повярвал, че поддържащата ме във фейсбук група е сформирана спонтанно и действа съвършено самостоятелно, без каквито и да е внушения или напътствия от моя страна. С администраторите й съм се виждал не повече от два пъти, и то доста след създаването  й. Онези, които мислят с понятия  като апаратни игри и коридорни интриги, никога не биха повярвали, че това е възможно. Аз обаче съм горд с тази  група. И като вярващ в доброто у човека все си мисля, че и на „Позитано” трябва да има поне неколцина, на които да им е драго.

Разбира се, между тях със сигурност не е Вигенин. „В социологическите изследвания – пише той във фейсбук, на отворен въпрос тези, които се сещат за Иво, са в рамките на статистическата грешка.” В случая не е важно дали грешката е статистическа, или стохастична. И в сегашната кампания за издигане на кандидати прави впечатление, че се предлагат изключително „лица от новините”. И  това е обяснимо – дори кока-кола ще бъде забравена, ако не се рекламира само месец. А моя милост шест години не е била на малкия екран. През последния си мандат едва на четвъртата година бях  изпратен един-два пъти в телевизия. Бях канен многократно пряко от медиите, но все отказвах, защото исках собствената ми партия да се присети, че мога да печеля словесни двубои. Тя обаче беше улисана да налага фигури, които я доведоха до три поредни загуби. В последните две години пък като секретар на президента нямам право на медийни участия без той изрично изрично да ми възложи. При това шестгодишно отсъствие от екрана е истинско чудо, че  не  съм забравен. А може би  тъкмо това дразни някои от днешните ни първи фигури.

Нормално беше Вигенин да изрази поне мъничко съжаление, че като един от ръководителите на партията е допуснал толкова години да не бъда пращан в телевизии. Вместо реакция, приличаща поне донякъде на извинение обаче, в думите му се долавя елемент на  ирония. И внушение, че това си е мой собствен кусур, а не на онези, които са ме държали настрана, за да налагат свои приближени.

Нека си  представим, че и Вигенин цели шест години няма да се появява на телевизионния екран. Не е нужно да гадаем как ще стои тогава в социологическите изследвания. Въпросът може да е отворен, но отговорът отсега е ясен. А и във фейсбук едва ли би събрал четири хиляди за каквато и да е кауза. В такъв случай кому е нужна тази демонстрация  на самочувствие?

Не бих си позволил тези редове, ако на високи позиции все повече не се настаняваха хора, които си въобразяват, че историята на партията започва от тях. И които не ги е еня, че тяхната история всъщност е летопис на посредствените изборни резултати.

Източник: www.ivoatanasov.info

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.