Home » Избрано

Фреди Фосколо: Андрей Луканов беше предвиден да оглави СДС

2011.04.15 Един коментар
Spread the love

ИНТЕРВЮ НА ВЕНЕЛИНА ПОПОВА

Фреди Фосколо е френски и български гражданин. Журналист. Майка му е българка, а баща му – Ернест Фосколо, е един от основателите на Алианс Франсез в София. Фреди е съден за шпионаж и разпространение на нелегална литература срещу режима на Тодор Живков и съветската окупация на България. Присъдата си излежава в Старозагорския затвор. На 14 април Фреди Фосколо беше гост на Първия събор на политическите затворници от Старозагорския затвор, организиран от Съюза на репресираните и от партия „Новото време”.

– Господин Фосколо, как ви изглежда България днес. От гледна точка на демокрацията, на състоянието на гражданското общество, а не магистрално?

– България изглежда като абсолютно преуспяла перестройка. Това беше целта на перестройката – не да изгради демокрация, а просто да позволи на режима да продължи своето съществуване. Защото в Москва бяха разбрали, че той ще рухне с гръм и тежки последици. Този сценарий се провали в Полша, в Германия, в Чехия, в Унгария. Не успя и в балтийските републики. За съжаление успя на две места – в Русия, където КГБ се върна на власт след малкия епизод „Елцин” и в България, където същата власт, същата номенклатура, същите служби си остават на власт под маската на демокрацията. И си правят каквото си искат, въпреки че сме в ЕС, въпреки че там има съвсем други ценности и правила.

– Това, за което говорите вие, не беше ли узаконено още на кръглата маса?

– Аз смятам, че на кръглата маса се споразумяха под масата. Там не беше представена антикомунистическата опозиция. Там бяха т.нар. дисиденти, моите уважение, но никой от нас не ги беше виждал по затворите и лагерите. Макар че не е абсолютно задължително да си бил в затвора, за да си дисидент. Просто тези, които се бяха организирали около независимото дружество за защита на правата на човека, около „Подкрепа” (още от 1986 година, откогато е апелът на шестимата до Виенската конференция, който поставя „българския въпрос” международно), те не бяха на кръглата маса, с изключение на К. Тренчев, но той беше там в качеството си на синдикалист, а не като политик.

– Витаеше ли сянката на ДС на кръглата маса?

– Повече от сянка. Но нещата започнаха още преди кръглата маса. На 14 декември 1989 г. Хавел по същото време и по същия начин, когато хората бяха излезли в Прага на демонстрации, им каза „Не мърдайте оттук!”. Е милицията малко ги би тогава, но те останаха на площада една седмица. Малко след това Хавел стана президент. В България на 14 декември тези, които претендираха, че са опозиция, вместо да кажат същото, изрекоха „Прибирайте се по домовете си!” Това е първата стъпка. Приказките, че щяло да има кървава баня, са абсолютна измислица. Никъде нямаше кървава баня освен в Румъния, защото Чаушеску беше достатъчно глупав и не отстъпи за разлика от Живков. На 14 декември Тодор Живков го нямаше, нали. А и КГБ нямаше да допусне в България подобни неща. Освен това има и стенограми, които показват, че тогава Петър Младенов и други говорят пред актива на МВР, че губят сили и не могат да контролират положението. И какво стана? Взехме примера на кръглата маса от поляците, но там тя приключи с некомунистическо правителство. Нашата свърши с Петър Младенов – президент.

– Да, вие подкрепяте моята теза, че целият преход бе заченат порочно на кръглата маса. И на нея беше предадена демокрацията.

– За мен – да. Тази кръгла маса и някои личности предадоха демокрацията. Заради интереси. Като казвам, че комунизмът е жив, това не означава, че има лагерите и затворите от времето на режима. Казвам, че номенклатурата запази позициите си. И техните деца, това си е вече племенен кръг, племенна аристокрация.

– Може би затова, защото една част от истинските дисиденти, хората, които минаха през затворите и лагерите и преживяха ужасите на режима, не бяха на кръглата маса, не бяха във Великото Народно събрание и в останалите парламенти, може би затова упорито се разпространява(ше) тезата, че България няма своите дисиденти за разлика от останалите страни от бившия Съветски блок? Макар, че горяните са първите, които въстанаха срещу съветската окупация, нали?

– Не само горяните. България е страната, в която на изборите през 1946 година опозицията има най-много гласове. За разлика от другите страни от бившия Съветски блок. България е страната, където през май 1953 година избухва стачка в Пловдив – първата постсталинска стачка в съветската зона.

– Да, но за нас продължава да се говори като за най-верния сателит на Съветска Русия. Мит ли ще се окаже това всъщност?

– Да, мит. Който абсолютно трябва да бъде разбит.

– Защо не го развенчаят историците ни?

– Защото според мен са много малко историците, които го осъзнават и желаят да го направят. На тях не им се дава глас. Думата имат академиците от старо време.

– Ами то и досега ръководствата на институтите в БАН са в ръцете на хора, свързани с ДС. Доказа го проверката на Комисията по досиетата.

– Нямам нищо против БАН, но искам да кажа, че тези академици са остатък от динозаври. Нека си карат една спокойна хубава пенсия.

– Кой не допусна истинските дисиденти да оглавят опозицията и да влязат в Народното събрание?

– Истинските дисиденти не ги допуснаха, това е така. Историята ще го докаже, но смятам, че тук ДС има един мнооого дебел пръст. От друга страна, вижте кои се застанаха по трибуните на първите големи митинги след 10 ноември у нас? Помня, че когато Стефан Продев застана на стъпалата на „Св. Александър Невски” като дисидент, изгони и не позволи на Илия Минев да се качи на трибуната и да говори. Ако трябва да назова и имена, мисля, че президентът Желев има голяма вина в цялата тази работа. Не мога да го обвиня в съучастие с ДС, но той беше все пак съратник с Луканов, няма какво да се лъжем.

– Как оценявате неговата политика като лидер на опозицията тогава?

– Той беше в кадъра на т.нар. кадифена революция. А всъщност тези години се оказаха абсолютно успешен преход за комунистическата номенклатура. За съжаление всички други плащат. И това доведе до излизането от страната на един милион млади и способни българи.

– Каква е истината за българската опозиция? Кой я създаде, кой стоеше зад нея, кой посочи лидерите?

– За коя опозиция говорите?

– За тази, която се нарече СДС.

– Аз цялата истина едва ли знам. Но знам достатъчно неща, които не мога да кажа в едно интервю. 

– Да, така е. Но все пак кой замисли тази опозиция така, че днес да е представена в парламента едва с 4 процента?

– Не забравяйте, че Луканов беше предвиден да оглави СДС. И той се отказа. 

– Луканов лидер на СДС? Имало е такъв сценарий?

– Да. Да стане шеф на СДС, но тази схема не се осъществи. Тук не става дума за идеология. Въпросът беше да се крадат максимално пари. И как да си спасят кожата. Затова са се организирали още от 1985 година. Не са били изненадани. Изненадани са били горките партийци, тези малките хора, които са вярвали и станаха жертви на идеите си. Целият сценария за перестройката на КСБ беше изпълнен от ДС. Успешно тук и неуспешно в други страни. Маркус Волф например трябваше да застане начело на опозицията в ГДР.

– Затова ли днес политическите затворници, репресираните от режима са маргинали, извън парламента, нямат никакво представителство никъде?

– Да, също така администрацията ги гледа с насмешка, презрение и известна злоба.

– Затова нямаме и лустрационни закони?

– Социолози, политолози и историци трябва да се произнесат компетентно за това. Но във всички случаи трябва да има нещо, което да махне причината. А причината е в присъствието на дадени хора. Аз не искам в никакъв случай да бъдат обесени на стълбовете, напротив. Но трябваше да бъдат отстранени от обществения живот. Обаче това не влизаше в плана на перестройката.

– Не е ли България днес една вече завършена олигархична държава?

– То си е ясно. Дори мои приятели, като дойдат от Франция тук, се опулват и викат какви са тия джипове? И действително – аз не ги виждам там. Може да си много богат, но се движиш с обикновена кола. А тук? Но това си е знак на простащина, олигархична простащина.

– Ясно е, че тези, които си създадоха прехода, които трансформираха и ограбиха националния капитал, които ни управляват, не искат да има памет за миналото, за режима и неговите престъпления. Ние сме единствената държава от бившия Съветски блок, която няма Институт за националната памет (освен проекта на Ивайло Знеполски – финансиран от Димитър Паница – бел. В.П.)!

– Преди десет дни се върнах от Франция. Там няма седмица да не се излъчи филм по тв за съпротивата или против нацизма, или за тъжната история за колаборацията на Франция с Германия. Хората имат интерес към историята, обществото има отношение към миналото.

– Прави ли ви впечатление, че темата за Държавна сигурност минава само през агентите, някои от които са жертви на репресивната машина, наречена ДС. А за щатните офицери, за тези, които са извършвали и репресиите, и вербуването – за тях пълно мълчание? Защо за тези хора не се говори?

– Защото са на власт. Развратителите, палачите за тях се мълчи. Под претекст, че те са защитавали националната сигурност на държавата. Което не е истина. Защото те са щит и меч на партията, не на България.

– Утре някои от тях отново ще са кандидати за легитимната власт, не само за паралелната. Кандидати за президенти, за кметове, за парламента…

– Не бих се учудил. След като един Алексей Петров ще е кандидат за президент, какво да ви кажа… просто онемявам!?

Източник: http://www.novinar.net/

One Comment »

  • Nik said:

    Маскарадът „Българско дисидентство”

    А. Както самият феномен, така и понятието „дисидентство” (включително и „българско дисидентство”), са обременени от голeмо множество вътрешни противоречия и идеологически и пропагандни наслоения при техната интерпретация, поради което често пъти се налага да бъдат правени редица неизбежни пояснения, уточнения и уговорки.

    Преди всичко както феноменът, така и понятието, отразяват наличието на определена публично демонстрирана изява на несъгласие със същностните характеристики на общността, обществото и държавата, към която субектът бива считан за принадлежен, при което, обаче, то се проявява само в онези общности, общества и държави, в които принадлежността на личността е считана за задължителна и неотменима, а несъгласието – за забранено и обявено за отклоняващо се от господствуващата и приетата за нормална поведенческа изява.

    Първите дисиденти са били представители на т. нар. „верско” или „църковно дисидентство”q и се били появили в лоното на християнската църковна общност, където несъгласието не се допуска и неговата проява като правило бива последвана от санкционно „отлъчване”.

    Политическото дисидентство, обаче, е характерно за тоталитарните режими и най-вече за комунистическите, в рамките на затворения характер на които несъгласието е третирано не само като девиантно, но и като забранено престъпно поведение, подлежащо на най-строга санкционност.

    Всъщност, класическият модел на политическото комунистическо дисидентство бе създаден и „наложен” в съветското комунистическо общество най-вече от Александър Солженицин и Андрей Сахаров, и през 60-те, 70-те и 80-те години този модел фактически изпълняваше т. нар. мултипленна функция, при която:

    преди всичко бе форма на повече или по-малко съобразена с модификациите на марксизма изява на вътрешната свобода, на смелостта и на способността да бъде заявено известно, като правило минимално и не особено съществено, недоволство от политическия режим на властта и от масовата политическа нравственост; или метафорично казано, поставените пред опасността да бъдат обезглавени, „родените да летят” се съгласяваха да използуват дисидентството не само „като форма за оцеляване”, но и „като форма на полет в рамките на кафеза” на левичарските модификации на теоретическите анализи и на практическото поведение;

    на второ место, бе форма на предоставяне на възможност на част от „страхливото мълчаливо мнозинство” да се самоиндентифицира с „героите на деня”, и така да си самоизгражда известна доза „самочувствие на хора, способни да мислят (но не и непременно да действуват!) по същия начин”; тази самоидентификация, всъщност, изпълняваще мощна терапевтична функция – подобна на функцията на самоидентификацията с любимия футболен отбор – при която запалянковците, които дори въобще не могат да ритат топка, все пак има самочувствието да твърдят: „Това сме ние!”;

    на трето место, дисидентството имаше и функцията „да дава надежда и успокоение” на „страхливото мълчаливо мнозинство”, внушавейки му, че все пак има кой друг вместо него да свърши работата по съпротивата и промяната на Системата;

    на четвърто место, дисидентството даваше възможност и пореден нов повод на мнозинството да осъществява стихийния си стаден порив към жигосващо (стигматично) отграничаване и противопоставяне на всичко, което е по-различно от него и нарушава стереотипния му психологически комфорт;

    и на пето, но в никакъв случай не последно, место, дисидентството, което винаги се е било намирало на определена максимална или оптимална степен на контролиране от специалните служби, даваше възможност на съответните институции да го използуват за създаването на алтернативни направления.

    Б. По правило дисидентството се възприема като организирана форма на съпротива срещу комунистическата власт и идеология, възникнала и утвърдила се в Съветския съюз и източноевропейските социалистически страни.

    Самият термин има латински произход и неговите лингвистични форми dissidens и dissidentis буквално означават „този, който седи отделно”, „този, който не е съгласен”, „този, който има различно мнение”, „разколник”, „вероотстъпник”, „инакомислещ”, „другомислещ”; в Средновековна Европа „дисидент” е бил наричан „всеки отстъпник от вярата”, „всеки еретик”, а след Реформацията понятието станало синоним на „противопоставяне на господствуващата в дадена страна форма на вероучението, без, обаче, да се напуска самата християнска същност на вероучението”.

    В годините на Студената война това именно смислово значение на понятието е било актуализирано от западните изследователи и институции, като за първи път то е било използувано през 1955 г. в документи на ЦРУ, а през 70-те години на ХХ век западната журналистика започнала да го използува за назоваване на всички публични личности в СССР и източноевропейските държави, които открито са се противопоставяли на комунистическата идеология и практика.

    Още през 70-те години, обаче, голяма част от известните по онова време дисиденти (Вацлав Хавел, Владимир Буковски, Наталия Горбаневска и др.) определили термина като твърде общ и неточно отразяващ техните позиции и действия, поради което или не го приели, или го използували като термин, поставен в кавички. Тъй като съществени резерви към термина и неговите производни впоследствие (както през 80-те и 90-те години, така и след разпадането на системата на социализма) били правени и изтъквани и от редица други видни представители на дисидентския феномен, както и тъй като включително и днес няма пълна яснота и единодушие относно точното съдържание на понятието „дисидентство”, повечето сериозни изследователи се ориентирали към употребата на термина в кавички.

    Самата поява и проява на „дисидентството” се свързва със средата на 50-те години, а неговият край – с края на 80-те години на ХХ век, което време, всъщност, съвпада с времето „от окончателното установяване на социализма в Източна Европа до самия крах на системата”, като по този дефинитивен начин съпротивата срещу системата от предшествуващия период е дефинитивно изключена от съдържанието на понятието. В литературата се изтъква, че самото начало на „дисидентството” се характеризира със своето интелигентско по същността си индивидуално културно-ценностно противопоставяне, което постепенно започнало да излиза извън рамките на чисто индивидуалния протест, преминало през етапа на формирането на приятелски групи от съмишленици, изказвания на официални форуми, публикуване на критични произведения, реабилитиране на забранени автори, отправяне на публични възвания, осъществяване на правна защита на репресирани личности, подписване на харти (като напр. чехословашката „Харта 77”), и накрая – създаване на организирана нравствена съпротива срещу властта. Така, самият „дисидентски феномен” може да бъде разглеждан като „път” или „дейност в развитие”, при което „организацията” е неговата „крайна форма” на проявление.

    Онова, което заслужава специално внимание е, че като „тотално всеобщо правило” самите „дисиденти” не призовават към нищо, а демонстрират единствената си претенция „да служат за пример”, „да въздействуват върху широк кръг от хора”, като „събуждат критицизма им към властта”, и по думите на Александър Солженицин ги „мотивират за живот не в лъжата”, а по думите на Вацлав Хавел – „за живот в истината”.

    Така, през целия около тридесетилетен период на проявление на „дисидентството”, самите „дисиденти”, всъщност, неизменно са отстоявали своята дейност изключително в сферата на морално-ценностните феномени, тълкувани като политически, като предпазливо и изрично са избягвали проявлението си в сферата на опозиционните феномени, които, всъщност, са чисто политически.

    Така, макар и като правило „дисидентството” неизменно, външно и формало да е демонстрирало използуването на „конспиративни прийоми”, то всъщност винаги си е било оставало в сферата на легитимната дейност в рамките на Системата, и фактически никога не е било официално издигало и заявявало цели, насочени към разрушаване на Системата.

    При това, дори и в случаите, в които някои от критичните позиции към властта са били имали безспорно антикомунистически патос, изразителите на тези позиции никога не са били водени от целенасочени усилия за смяна на самата Система. Впрочем, единственото изключение от това „правило” са били унгарците, които през втората половина на 80-те години вече са били изработвали и издигали достатъчно ясни програми за „трансформация на социализма”.

    Във връзка с тази именно неизменно проявявана най-дълбока същност на „дисидентството” специално внимание заслужава обстоятелството, че не толкова самите негови дейци, колкото именно Западът и официалната власт в съответните социалистически държави са били силите и факторите, които са били заинтересовани да извършат и фактически са били извършвали такава семантично-смислова интерпретация, която да представи както самото движение, така и неговите дейци именно като опозиционни противници на Системата. При което, все пак, различните автори са представяли по различен начин самата степен на опозиционността , като напр.: някои автори са характеризирали дисидентите като „новите руски революционери”; други са ги определяли като представители на умереното и либералното направление в комунистическата теория и практика; а трети са приемали, че дисидентите, всъщност, съчетават в себе си елементите на либерализма и на революционността. Впрочем, същите гледни точки са били намерили своя израз и в някои от публикациите на самите дисиденти .

    Днес, разбира се, специално изследователско внимание заслужават причините и механизмите на тази „еднаква заинтересованост” на „двете противоположни политически сили”.

    Без тук да изтъкваме своите аргументи и съображения, ще отбележим, че авторът на това изследване, който има зад гърба си шестгодишен престой в комунистическия затвор като осъден именно заради връзките си със Западните дипломатически мисии в България, е ориентиран към гледището, че поне още през 70-те години, в резултат на серия „междуелитни джентълменски споразумения” по време на „дисидентството” т. нар. „конфликт между системите” вече се е бил намирал като „трансформиран” в състояние на „конвергенция между елитите, насочена срещу собствените им народи”; и че самият феномен „дисиденство”, всъщност, е създаден и поддържан в лабораториите на комунистическите тайни служби, при което е имал предназначението да обслужи идеологическите и практическите политически и организационни нужди на въпросната договорена конвергенция.

    Според нашето гледище:

    „дисидентството” е имало редица функции, но най-важната се е била свеждала до това да отстрани и елиминира от актуалната политическа сцена всички вече отдавна възникнали, всички възникващи и всички, които биха възникнали напълно естествени автентични индивидуални и организирани антикомунистически импулси, прояви и движения;

    това е било стратегически и тактически нужен оперативен политически инструмен в ръцете на трансмутиращия комунистически елит, тъй като в контекста на целите на „джентълменското споразумение” автентичните антикомунистически индивидуални или организирани изяви вече категорично и договорно са били считани за „пределно опасни” и за двете страни по споразумението;

    едно от доказателствата, потвърждаващи това гледище, е фактът, че заедно с „отмирането” на „дисидентството” и неговото слизане от политическата сцена, в абсолютно пълен синхрон от същата сцена слезе и официалната интензивна западна ангажираност с механизма за защита на „човешките права”, въпреки че в новата, т. нар. „посткомунистическа епоха”, нарушаването на човешките права брутално започна да придобива чудовищни размери, които корумпираната част на западните елити започна просто „да не забелязва”;

    който „механизъм за защита на човешките права”, очевидно, е бил имал предназначението да защитава именно „дисидентите”, но не и автентичните антикомунисти, не и най-обикновените граждани, които са били имали „историческия шанс” да бъдат третирани и от двете, уж противостоящи си страни, именно като „НЕчовеци”, и следователно като „Непритежаващи подлежащи на защита човешки права”;

    Западът изключително стриктно е бил спазвал поетото от него „джентълменско споразумение” да легитимира и да дава исторически шанс за проявление и развитие на политическата сцена изключително на онези личности и организационни формирования, които са се били намирали в състояние на най-строг, тотален и директен контрол от специалните служби на Червената армия, пребиваваща в състояние на договорно гарантирана трансмутация в Червена Мафия.

    [Стр.302-308 от книгата на проф.Янко Н. Янков-Вельовски ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ. – С., “Янус”, 2007. – 491 с.]

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.