Home » Избрано

В кутията на Пандора остана само надеждата

2011.02.11 2 коментари
Spread the love

България се управлява от диктатор, който година и половина превръща клиентелизма в държавна политика, а обществото – в тоталитарен ад

Автор: Цветозар Томов, социолог

„Всички вярвания, навици, вкусове, чувства, възприятия, които характеризират нашето време, всъщност са предназначени да поддържат мистиката на партията и да не позволят да се прозре истинската същност на днешното общество… В последна сметка обществото в Океания се гради върху убеждението, че Големият брат е всемогъщ, а партията – непогрешима. А след като в действителност Големият брат не е всемогъщ и партията не е непогрешима, необходима е неуморна, мигновена гъвкавост при боравенето с фактите.“
Джордж Оруел, „1984

От земя и вода, казва легендата, е сътворена надарената с всичко древногръцка красавица, която лекомислено разпръсква хорските беди и нещастия по земята. Днес ние живеем във време, в което старата легенда оживява пред очите ни. И подобно на съпруга на Пандора – титанът Епиметей (онзи, който късно се сеща, както би следвало да се преведе името му) продължаваме да се любуваме на родната политическа красавица Бойко Борисов и да не искаме да приемем бодящата очите ни истина, която отдавна трябваше да знаем.

Истината е, че България се управлява от диктатор, който година и половина превръща клиентелизма в държавна политика, а обществото – в тоталитарен ад. Последните събития би трябвало да убедят и най-големите наивници за какво става въпрос. Но по всичко изглежда, че агонията (или възходът?) на сегашния режим ще продължи още, редом с главоломното покачване на цената, която ще платим за нея/него.

Сагата със СРС-тата изобщо не е случайна и фактически започна още в първите месеци на мандата на това правителство, когато беше променен законът и премахната дори идеята за създаване на Бюро за контрол над специалните разузнавателни средства. Последваха промените в Закона за електронните съобщения (ЗЕС). Сега вече берем плодовете на тези законодателни промени. И ще ги берем още дълго. И други плодове ще берем.

В разгара на скандала около подслушаните разговори на митническия шеф Ваньо Танов, в които има преки улики срещу премиера за престъпление, правителството поиска вот на доверие и го спечели, а публичният дебат постепенно се измести към въпроса дали публикуваните разговори са манипулирани или не, от СРС-та ли са или не. Този въпрос е дълбоко несъществен. Единственият съществен въпрос е дали съдържанието им е истинно.

Хайде да видим какво означава тези разговори да са истинни. Премиерът на страната настоява/нарежда да се спре митническа проверка за нелегално производство на алкохол. Възможно е това да е станало в резултат на натиска на президента на страната. Вместо да сигнализира веднага в прокуратурата, митническият шеф предава нареждането на своя заместник. Споделя проблема и с вицепремиера на страната, който наистина му нарежда да продължи проверката, но също не отива в прокуратурата. В друг свой разговор същият митнически шеф съобщава, че и вътрешният министър има своя клиентела, която митниците не трябва да закачат.

Мeждувременно изтече следващата порция записи, която ни показва как Борисов се грижи за тези, които ритат топка с него по обяд. На фона на първия случай тази история е почти невинна, но добре илюстрира байганьовския маниер, с който премиерът урежда клиентелата си.

Какво правят уличените властници? След първоначалното объркване те изградиха три защитни стратегии с общата цел да обвият с мъгла елементарността на казуса.

Първата – тези записи са монтаж (подтекст – не вярвайте на изнесеното в тях). Тази стратегия вече се пука по шевовете, тъй като се нароиха множество преки и косвени доказателства, че съдържанието на публикуваните разговори е истинно: свидетелствата на бившия заместник-митнически шеф Странджев, на бившия агент на ДАНС Миленов, обърканите и еволюиращи във времето приказки на засегнатите участници в тях. Излезе информация и за експертиза на френската лаборатория „Липсадон“.  Има ясни признаци, че властите вече се отказват от тази защитна стратегия.

Втората защитна стратегия – публикуването на записите, преследва нечисти цели. Тук има вариативност – Цветанов директно говори, че това е реакция на организираната престъпност, с която службите се борят под неговото мъдро ръководство, а Борисов набляга върху политическите нюанси – искат да ни компрометират, защото водим успешна политика. Тази стратегия се очертава да стане основна, защото не може да бъде нито подкрепена, нито отхвърлена с факти.

Третата стратегия се състои в омаловажаването на случилото се. Тя беше блестящо развита от Борисов на заседание на Министерския съвет:   „Хайде де, значи аз не мога да кажа за един човек да го възстановят в митниците на работа, а ще нося отговорност по всички теми? Така ли излиза? Някой друг ще ми назначава кадрите, аз нямам право да се обаждам на никой от вас поради тази теория, която се опитват да кажат!? Защо тогава ходихме на избори, защо тогава ми побеля косата, защо тогава за всяко едно нещо, виждате, се борим и го правим добре…?!“

В общи линии Борисов и неговите хора ще съчетаят втората и третата стратегия в едно и ще минат към контрапропаганда от типа: понеже в нищо по-сериозно не могат да ни уличат, враговете на герберската революция подхвърлят тези дреболии, за да ни отклонят от светлото бъдеще на магистрална България, което строим за всички вас.

Всъщност, по този начин логиката на развитието на скандала ще доведе до още една крачка към легитимирането на властовия произвол в България. Тезата, че премиерът на страната има право да поддържа своя политическа и икономическа клиентела, ще бъде възприета от мнозинството негови привърженици. Управляващата партия ще загуби част от своята популярност, но ще остане най-влиятелната в България. Бъдещи скандали, уличаващи премиера в груб клиентелизъм, ще станат невъзможни или поне с намаляваща ефективност. В основата на всичко това е обстоятелството, че постепенната реставрация на тоталитарни управленски практики съответства на политическата култура на мнозинството българи. Деградацията на скромните ни постижения в демократичното устройство на страната ще продължи.

Същностният въпрос е – кога и дали ще стигнем до изправянето на Борисов и неговата клика пред независим български съд и какви поражения – икономически, политически и морални – ще бъдат междувременно нанесени на страната.

Нека си припомним, че в основата на сегашните скандали стои вече узаконеният произвол, водещ до тотално следене и подслушване на българските граждани. Би трябвало да сме вцепенени от самия факт, че службите безнаказано подслушват министър-председателя на страната, вицепремиера, без в същото време да има досъдебно производство срещу шефа на митниците Танов. Но не сме. Би трябвало да си зададем въпроса – ако сега излизат всички тези неща, защото някой е изнесъл СРС-тата, на които е записван Танов, то какво ли още е съхранено в службите, без някой да се е добрал до него и да го е изнесъл? Но не си го задаваме. Би трябвало да сме съвършено наясно, че министър Цветанов извърши – при това публично – поредица престъпления, без да поеме никаква отговорност за тях и без никой да му потърси сметка, а в същото време няма нито едно безспорно доказателство, че ръководеното от него ведомство постига някакви успехи в борбата с престъпността. Но не сме наясно. Би трябвало да сме в състояние да разсъдим например, че ако събираемостта на данъка върху крайното потребление – ДДС – спрямо крайното потребление е намаляла с повече от 2%, това означава, че тези пари са откраднати от правителството и/или неговата клиентела. Но не сме в състояние да разсъдим.

И тук стигаме до изключително важен парадокс – българското общество е готово да приеме и даже да подкрепи властовия произвол и клиентелистките практики на сегашната власт именно защото е отвратено от разпространението на властовия произвол и клиентелизма при предишните правителства. За мен е без съмнение, че Борисов и неговите хора превръщат в целенасочена държавна политика това, което през целия преход се правеше свенливо и потайно. Оттам идва силата и неуязвимостта им. Хроническите болести на неразвитата българска демокрация – корупцията и злоупотребите с власт – се трансформират пред очите ни в единен властови произвол, при който Големият брат прибира всичко и раздава според заслугите. На мястото на псевдодемократичния хаос, при който предприемчивото мошеничество се превърна в начин за оцеляване и забогатяване, сме свидетели на безпрецедентно ограбване на държавата от горе надолу, което на множество хора се привижда като въвеждане на желания справедлив обществен ред, в името на който стъклените ценности на демокрацията – разните му там права и процедури – могат да бъдат счупени на прашинки.

Докъде ще стигнем по този път? Историческите примери не са никак утешителни. Успехът на политическите опити за превръщане на държавата в единна репресивна машина почти винаги черпят първоначален ресурс от народното отвращение спрямо предходните управления. ГЕРБ и Борисов имат този ресурс и той далече не е изчерпан. Той позволява ясното очертаване на образа на идеологическия враг. Като правило  врагът е обогатилият се от властта, който хората искат да бъде наказан. Ако се върнем към ранната хитлеристка пропаганда, непосредствено след спечелването на изборите от Национал-социалистическата германска работническа партия, ще видим, че антиеврейската й линия се гради изцяло върху изграждането на образа на евреина спекулант. Всички нелицеприятни факти за властта следва да бъдат обяснявани с конспиративните превъплъщения на врага.

Всичко това вече го имаме в България. Остава да осъзнаем, че зараждането и развитието на тоталитарен модел на управление не е субективно хрумване, а процес, при който спиралата на насилието неизбежно се развива, а безобразията, които могат да компрометират властите, нарастват по експоненциала. Тръгнали по този път, нашите сегашни управници просто не могат да спрат, без да загубят властта. Подобно на героя на Оскар Уайлд от „Портретът на Дориан Грей“, те са принудени непрекъснато да ретушират публичния си образ чрез средства, правещи все по-ужасяващи потайностите на властта.

Видимите ефекти ще са в нарастващото обедняване и оскотяване на хората. Обедняването и оскотяването обаче ги прави все по-зависими от тоталния контрол и все по-склонни послушно да се адаптират към него. Редом с избледняването на ефектите от двете основни алибита за икономическите провали на тази власт – Кризата и Наследството на предишните – ще се засилват репресиите срещу относително по-независимите социални и социопрофесионални групи. Естествената прицелна точка ще са класическите противници на всеки репресивен режим – интелектуалците, учените, хората със свободни професии. И в момента изборът пред тях е – послушание или обедняване.

Ситуацията в България допълнително се усложнява от пълното публично дискредитиране на съществуващите политически партии. Те не са в състояние да станат изразители на постепенно надигащото се отвращение от политиката на ГЕРБ. С много малки изключения членската им маса е съставена от долнопробни политически кариеристи, които могат да бъдат мотивирани за опозиционна дейност само и доколкото търсят пътища за собственото си политическо оцеляване. Затова масово се вярва, че ГЕРБ няма алтернатива и в известен смисъл това е вярно.

Оформянето на нови политически проекти в сегашната обстановка следва простата логика на прехода – нека капитализираме поредното разочарование на хората от властта. Това по необходимост ги обрича на лесно разпознаваем цинизъм и популизъм.

Поради тези причини ГЕРБ има всички шансове да спечели съкрушителна победа на местните избори тази есен и по този начин да осигури дългосрочна хранилка за регионалните си партийни ешелони и тяхната бизнес клиентела. Ако нещата се развият по описаната по-горе логика, управляващите ще компенсират с лихвите частичната загуба на овча народна любов чрез машинации, фалшификации и даже откровен терор. На някои от частичните избори подобни неща вече се случиха.

Следователно евентуалните проблеми за кликата на Борисов няма да дойдат от политическата конкуренция или народното възмущение. Дори обедняването, което – убеден съм – ще съпътства развитието на този модел на управление, няма да породи надеждна и цивилизована политическа алтернатива на Борисов.

Рисковете за ГЕРБ са в две други посоки –  относително отделените от изпълнителната власт институции (прокуратура, съд, медии) и външната оценка за това управление. Стратегията на Цветанов – съдебната власт да бъде унищожена чрез пряка конфронтация – е малоумна и обречена. ГЕРБ ще еволюира – и донякъде вече го прави – към опит да я превземе отвътре, като я включи в своята клиентела. Контролът върху по-влиятелните медии вече се осъществява по този начин. Външните фактори постепенно преминават от доброжелателност към предпазлива неутралност относно случващото се в България. Най-малкото, което може да се каже е, че и по отношение на тях Борисов има потенциал да си купува политическо време.

В перспектива обаче тъкмо геополитическата ситуация на България ме кара да мисля, че този режим е обречен. Ако се абстрахираме от нея, той има всички шансове да се развие до степен, в която да оголи напълно фашизоидната си природа. Друг е въпросът, че ако този режим рухне само под натиска на външни фактори, това за пореден път ще оголи неспособността на българското общество да решава само проблемите си.

Сегашната политическа криза е просто етап в развитието на режима на Борисов. Тя ще доведе до поредното негово тържество, след което медиите ще са още по-послушни, прокуратурата – по-парализирана, опозицията – по-виновна, а гнилата интелигенция – по-продажна. Народната любов към режима ще се издигне на ново равнище, което социолозите ще регистрират.

Накратко – още един от зловещите дарове на кутията на Пандора ще бъде изконсумиран от българския народ. С благодарност.

Старата легенда гласи, че в кутията, отворена от древногръцката красавица, е останала само Надеждата, когато Зевс я е затворил отново. Злините не можем да върнем обратно, но можем ли да освободим надеждата? Не знам.

Източник: Правен свят
http://legalworld.bg/

2 Comments »

  • Nik said:

    Много истини казва авторът, но умело заобикаля една:

    както Премиерът, така и опонентите му от всички бои са части от един и същ отбор –

    този на геноцидните унищожители на българското население, получили мечтания от „другарите“ шанс

    да унижават, злепоставят, грабят, елиминират всичко де-що е останало честно и почтено след месомелачката на социализЪма.

    Дали премълчаването на тази основополагаща истина е случайно или преднамерено?

    Та ако Бойко Борисов истински милееше за България и наистина имаше намерение да изпъди от властта подлеците и да накаже геноцидните грабители, той нямаше да бъде жив още след първите 24 часа на власт (пример – случаят Горбачов, изтъргувал неподсъдността на престъпната номенклатура срещу безкръвното сдаване на властта от „комунистите“).

    Случайно ли Генералът беше най-обгрижваният от медиите в течение на десетина години политик? Върхушката на соцноменклатурата старателно изграждаше демагогския му образ, за да може в подходящия момент да го пусне като таран на поредния ешелон продажници, единственият бог на които е финикийският Мамон.

    Облегната на повече от стогодишния си подмолен опит, Партията не се смущава от провала на „някаква си личност“ – тя е подготвила поне няколко конкурентни варианти за подмяна на вече амортизираните авторитети.

    Как другояче да разбираме призива на БСП за „осветяване“ на кадрите на ДС във всички етажи на властта? Много просто. Те вече не са нужни.

    На техните места ще бъдат настанени както онези няколко хиляди свръхсекретни сътрудници, за които предвидливо не са оставени никакви писмени следи в архивите или наличните такива грижливо са заличени, така и гладните за лесна печалба синове, внуци и правнуци на „вчерашните“.

    Преди четири години проф.Янко Н. Янков-Вельовски публикува КУТИЯТА НА ПАНДОРА. Една калейдоскопична визия върху тероризма. – С., „Янус“, 2007.-630 с. Една от главите на книгата е озаглавена „Героичните“ комунисти“. Там изключително релефно е показана продажната същност на носителите на червената идеология.

    А кутията нито е отворена от селянчето от Банкя, нито пък то ще е онзи митичен герой, който ще хукне да спасява разграбеното от аркадашите му и да го връща на законните собственици. Актът на отварянето беше осъществен от един брадат юдеомразец – съавтор на Манифеста на комунистическата партия от далечната 1848 г. – и неговите мизерни следовници.

    Докато населението не узрее за тези прости истини, няма никаква надежда отново да стане народ, да си върне достойнството и да заживее човешки живот.

    Всички други приказки „вокруг да около“ са само приспивни песни на сирените от „Одисея“-та…

  • Pesho said:

    Докъде ще стигнем по този път?
    by newswriter on 15/02/2011 3:49 PM

    Александър Маринов
    Дневник

    Заглавието на статията не е мое. Заимствах го от политолога Цветозар Томов, който задава този ключов въпрос в статията си „В кутията на Пандора остана само надеждата“, публикувана в списание „Правен свят“.

    Текстът на Томов според мен е изключителен както по своята задълбоченост, така и по изразената загриженост на изследовател и гражданин. Но аз на свой ред пиша настоящия текст, защото имам известни несъгласия с Цветозар Томов и по-точно с неговия песимизъм за перспективите пред страната ни.

    Въпросът е за

    хоризонта на нашия оптимизъм или песимизъм

    или, най-общо казано, до времевите граници, в които очакваме да се случат нещата. Често говорим за двете десетилетия след 1990 г., все едно че става дума за столетия, или поне че сме бродили 40 години из пустинята. Вярно е, че огромното мнозинство от българите са истински измъчени от изпитанието, наречено български демократичен преход, и им се иска то да приключи колкото е възможно по-скоро.

    Но преходът ще продължи дотогава, докато не бъдат изпълнени (докато ние не изпълним!) основните изисквания на трансформацията, които не се свеждат нито до членството в ЕС и НАТО, нито до трансформацията на собствеността от държавна в частна, нито до наличието на политически плурализъм и (външно) демократични институции. Ние обикновено се позоваваме на успешните и бързи преходи, но те са малцинство сред този тип обществени трансформации.

    Нямаме и никога няма да имаме философската рефлексия и търпението на азиатците (Дън Сяопин започна критиката си на маоизма с прогнозата, че само преходът към изграждане на основите на социализма в Китай ще продължи 100 години). Но все пак трябва да обуздаваме нетърпението си.

    Съвсем не е невъзможно българският преход да продължи още дълго време и да има не само периоди на стагнация, но и връщане назад. Достатъчно е да видим какво се случва в Унгария, страна, която бе сочена за „отличник“ във всяко отношение сред приетите в ЕС през 2004 г.

    Така че според мен въпросът е не само дали вървим напред и дори не само накъде вървим, а

    как осъзнаваме „вървенето“

    учим ли се като общност и като индивиди от грешките си. За разлика от мнозина скептици аз не мисля, че българският народ не се учи и въобще не е израснал в двете десетилетия на прехода. Не само хората от моето поколение се понаучиха, макар и на много скъпа цена. Сменят се поколения, младите хора имат други представи, други нагласи, други перспективи въпреки ценностния вакуум, който им стоварихме.

    Те са – макар за съжаление не в мнозинството си – по-образовани, те са поколението на интернет, на мобилните комуникации, на огромните възможности за избор (въпреки че невинаги осъзнават последиците и отговорността на този избор). Тези нови поколения няма да приемат да бъдат управлявани с методи и техники от първата половина на ХХ век.

    Не само и толкова заради ясни идейни и политически подбуди, а защото днешният свят изисква друг тип управление, за да има икономически напредък и социален просперитет. Поради тези – накратко формулирани – съображения аз не смятам историческите аналогии с класическите тоталитарни държави за правилни и продуктивни.

    Това, че има видимо залитане към силовите и в частност – полицейските методи на управление, не означава, че в България се възстановява някакъв вид тоталитаризъм. Това просто не е възможно поради вътрешни и външни фактори, които няма смисъл да изброявам. Известно е, че реставрация в точния смисъл на думата няма, а

    драмите обикновено се повтарят като фарс

    Ако наистина управляващите се ръководят от съзнателно намерение „да превърнат държавата в единна репресивна машина“ (а не просто инстинктивно се хващат за нещо, в което мислят, че са силни), това ще има една-единствена последица – ще паднат от власт по-скоро и по-болезнено.

    Теоретически не е невъзможно да се постигне „напредък“ по този път – невъзможно е да се постигне такова управление, което ще решава и ще създава условия да се решават проблемите на хората. Когато тези проблеми не се решават, а, напротив, се задълбочават, най-вероятно те (всяка група по свой начин) ще започнат да защитават интересите и дори съществуването си.

    Не мисля, че във второто десетилетие на ХХІ век в една държава, член на ЕС (пък била тя и България), е възможен тотален и траен контрол на хората чрез инструментите на „нарастващото обедняване и оскотяване“. Ако се поддаде на изкушението да върви по този път, ако реши да постави голяма част от хората (особено относително по-независимите социални и социопрофесионални групи), правителството няма да пожъне послушание. Може да се спори точно в какви пропорции ще е приготвеният „коктейл“, но според мен той ще е горчив и дори опасен за управляващите.

    На трето място, струва ми се, че се поддаваме на едно

    опростено виждане по въпроса за „безалтернативността“

    на едно управление, в т.ч. и на ГЕРБ. Бойко Борисов и хората му не са „извънземни“, нито са шведи. И партията, и личностите, наречени ГЕРБ, се подчиняват на едни и същи закономерности независимо от променящите се ситуации и емоции.

    Ако се върнем назад в годините на прехода, ще забележим, че с малки изключения „алтернативата“ на управляващите е възниквала не предварително, а след като мнозинството от българите развият непоносимост към тях, т.е. към начина, по който упражняват властта. Мисля, че този път ще се случи същото и че ни очакват някои малки „изненади“.

    Ще дам само един пример. Можем да отправяме едни или други критики към поведението на „Синята коалиция“, но трудно може да се оспори, че необратимото отдръпване на ГЕРБ от нишата на дясното мислене и дясното управление (съчетано с погазването на някои основополагащи демократични принципи и ценности) ще върне към традиционната десница една част от бившите й гласоподаватели. По същия начин ще настъпи

    отлив и към други части от политическия спектър

    Този отлив не може да се компенсира единствено с привличане на нова клиентела. Който не е съгласен с това твърдение, нека проследи историята на краха на НДСВ.

    Цветозар Томов е напълно прав, когато твърди, че има голямо изкушение на предстоящите избори да бъде приложена „простата логика на прехода“ – да бъде капитализирано по безсрамен начин поредното разочарование на хората от управляващите. Но съвсем не е предопределено, че оттук нататък в българската политика ще се раждат единствено такива „проекти“.

    Определено не споделям песисимистичния възглед, че е невъзможно да се роди „надеждна и цивилизована политическа алтернатива на Борисов“. Най-силният ми аргумент срещу опонентите, които питат провокативно „Защо не я посочите?!“, е именно фактът, че не мога – засега – да я посоча така, както те очакват – поименно.

    Това, което настойчиво изисква алтернатива, е начинът на управление, илюзията, че този начин може да даде добри резултати. И – може би най-важното – че единственият начин едно управление да се учи и усъвършенства е методът на пробите и грешките. В ХХІ век доброто управление, добрите елити, добрите лидери (а и израсналият за участие в управлението гражданин) се отличават именно със способността да се учат.

    Макар и по-бавно, отколкото ни се иска, и ние се учим. По този и само по този път ще стигнем на едно добро място, или поне на по-добро.

    *Авторът е доцент по публична администрация в СУ „Св. Климент Охридски“

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.