Home » Авторски страници

Едно събитие за българската културна общност в Чикаго

2010.09.04 3 коментара
Spread the love

Премиера на романа на Добри Карабонев “Да намериш себе си” пред чикагската публика. За премиерата в София може да прочетете тук (линк)

По инициатива на СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА, в неговият месечен форум в клуб „Българско слово”, на 28 август т.г., се състоя среща с писателя Добри Карабонев и премиера на романа му „Да намериш себе си”. Срещата бе удостоена с изключително голямо внимание от многобройните читатели и почитатели на творчеството на писателя. Освен приятелите и почитателите на автора, на премиерата присъстваха мнозина от неговите колеги на американска земя- писателите Илия Консулов, д-р Севделин Панев, Николета Кравченко, американският им колега Дейвид Напиерски, Самуил Кавърджиев, Георги Витанов Богат, Иван Тодоров и журналиста Климент Величков. На автора бяха зададени редица въпроси свързани с написването на романа, за раждането на идеята за тази книга, за неговата творческа лаборатория, а и въпроси от лично естество, на които г-н Карабонев отговори изчерпателно и с голямо удоволствие. Особено силно впечатление направи сценичния етюд, изпълнен с вдъхновение по сполучливо подбрани текстове от романа на автора, което го представи на публиката, не само като писател, но и като талантлив актьор, което е рядко съчетание на таланти. В кратко слово, с няколко думи, председателя на СБП в САЩ и по света Георги Витанов Богат каза, че тази книга е „явление в съвременната българска литература, защото подобно художествено съчинение на емигрантска тематика от времето на „Немили-недраги” на Иван Вазов ние нямаме. Още повече и заради това, че по времето на комунизма в България, темата за емиграцията е била табу.
Срещата бе организирана и ръководена от секретаря на СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА, г-жа КАЛИНА ТОМОВА.

DobriK

ЗА ДОБРИ КАРАБОНЕВ

Добри Карабонев е роден в София , или както обича да се изразява той, в далечната 1947 година, на миналия век. Израства в стария софийски квартал Банишора. За детството си говори с умиление. Казва че е готов да го изживее отново, стига да има как. На 17 години започва на майтап работа в Полиграфически комбинат “ Димитър Благоев”.  Най-голямата полиграфична база на балканите за времето си. Негов по-голям приятел го урежда да работи няколко месеца през лятото. Този майтап обаче продължава 33 години. Вече вкусил от мастиления прах на печатницата той работи там до самото заминаване за Америка в отдела за вестници. Като завършил полиграфист, той с гордост разказва сега за еуфорията на демократичния печат, обзела младата демокрация в България.
Пристига със семейството си в Америка и поема по неравните пътища на емиграцията, докато успее да се уреди с по-сериозна работа . Благодарение на брат си който, вече е започнал работа в мощна металургична фирма , той започва една нова професия. И тъй като времето в Америка лети бързо, неусетно навърта 12 години зад океана. “ В тая Америка остарях, ако си бях в България сигурно нямаше да остарея толкова бързо”, казва на майтап той.
Добри Карабонев, има обаче едно свое любимо хоби. И това е театъра. В България играе повече от 30 години на сцената на най-стария работнически театър “Театър на транспорта”. Създаден през 1924 година, той е вторият театър след “Народния театър” по години. За съжаление, демокрацията успява да го задуши в прегръдките си и закрие – както ни разказа с болка Добри.
Но хобито си е хоби и той успява тук в Америка, заедно с други актьори и режисьори да зглобят първият български театър,не просто „зад канала” а зад океана. Наричат го “АПОСТОЛИ”. Раждат се спектаклите “Красиви очи за черни дни” на Любомир Пеевски, “ Коледна вечер” на Тоника Дончева, “ Искам да живея” от Васил Мирчовски, “ Греховната любов на Захарий Зограф” ….и много детски пиеси. И тъй като трудно се намират пиеси, които да паснат на състава, Добри Карабонев и Цвета Дончева – режисьр от бургаския театър, започват да пишат драматургия.. Така се раждат пиесите “ Баджанаци в Америка”, “ Карин” , “Нашенки” и други.
Преди две години, в печата се появява обява на списание “ Балкани” от България, за “Конкурс на емигрантски разказ”. Добри Карабонев написва разказа” Мъжат”. Публикуван,този разказ предизвиква голям интерес сред българската емиграция и става началото на един нов роман. Така се ражда романът “ Да намериш себе си”.
Мога смело да твърдя,че тази книга на Добри Карабонев е може би първият съвременен роман на емигрантка тематика в новата ни и най-новата българска художествена литература.Склонен съм да смятам дори,че в българската литература от „Немили-недраги” на Ив.Вазов,темата за емигрантския живот е слабо засегната или почти отсъства.Особено като се има предвид,че в годините на комунизма,емигрантите бяха експликирани като „вражеска емиграция”,”невъзвращенци” и дори говоренето на тая тема бе нежелателно,камо ли да се пише.Сигурен съм,че този роман слага ново начало,за една нова тематика в българската литература,непозната до сега.
Тази книге е написана с един лек,непретенциозен и семпъл на пръв поглед език,но това е само външно.Езика ,уж безхитростен,така грабва и увлича читателя,че веднъж започнал, трудно му е да се отдели.Не само като тематика,но и като стил и език,това е един модерен роман на нашето време и нашата действителност – книга,която си заслужава да бъде прочетена.
На добър час, Добри и до нови срещи!

Георги Витанов БОГАТ
СЪЮЗ НА БЪЛГАРСКИТЕ
ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА

DobriK2

ОТКЪС ОТ РОМАНА НА ДОБРИ КАРАБОНЕВ „ДА НАМЕРИШ СЕБЕ СИ”

Чикаго – 2003 г.

Алармата на електронния часовник упорито увеличаваше звука на своята мелодия. Мъжът се превъртя по гръб гледайки я сърдито. Протегна ръка и натисна копчето. Настъпи тишина. Притвори за миг очи, но след това разтърси глава и се протегна. През прозореца нахлуваше светлината на външната лампа. На вън все още бе мрачно. Отметна завивките и отиде до прозореца. От снощната ледена буря нямаше и помен. Огромни преспи покриваха двора, гаражната алея и всичко навън. По кристалчетата който блестяха отгоре разбра че е много студено. Разчупи рамене и се отдели от прозореца. От кухненския бокс се носеше аромата на прясно кафе. Наля си голяма чаша и погледна към часовника. Имаше на разположение един час и половина. Сутрешния крос отпадаше. Чакаше го машината за сняг. Отпи голяма глътка кафе и отвори скрина. Облече дебелия пуловер, сложи плетената шапка и с ръкавици под мишница влезе в гаража. Вратата се плъзна по тавана и откри зимния пейзаж навън. Някъде вече работеше снегорин. Малкият събърб се събуждаше затрупан от сняг. Истинска зима – подхвърли полугласно мъжът – сложи ръкавиците и изкара снегорина. Опъна стартовото въже и двигателчето изрева. Перките загребаха първия сняг на зимата.
Американеца насреща се суетеше пред гаража с неговата техника. Мъжът му вдигна ръка за поздрав и започна да чисти. За половин час успя да натрупа две големи купчини, от двете страни на алеята пред гаража. Още двайсетина минути му отне тротоара пред къщата. Комшията не бе успял да пусне своята машина и мъжът му махна и показа с ръка, да вземе неговата. Прибра се и хвърли пуловера от себе си. Усещаше как лицето му гори от студа. Сипа си ново кафе и се отправи към банята. След десетина минути вече белеше рохкото яйце. Тостера изхвърли две филийки и той ги намаза с масло. Два кренвирша, чаша сурово мляко и бе готов. След пет минути гумите на “Понтиака “ вече скърцаха по пресния сняг. Излезе на улицата и се отправи към магистралата. Новата седмица започваше- мислеше си мъжът- с хубав зимен ден. С много сняг. Отвори леко прозореца и пое дълбоко въздух. Беше чист, студен и свеж. От снежната белота го заболяха очите. Сложи тъмните очила и се включи в образувалата се малка колона на светофара. Зелената светлина пропускаше на интервали автомобилите. Той отпиваше от горещото кафе и слушаше любимата си станция “979fm” – хард рока повдигаше настроението му. Отсечения ритъм на барабана го мобилизираше и настройваше в снежното утро. Това бе музиката на неговия младежки живот. Тогава я слушаше тайно, на грамофонни плочи, преминали също така тайно “желязната завеса”. Какво удоволствие беше- мислеше си мъжът. Скорпионс, Ди’пърпъл, Бийтълс…….в онези години действаха като наркотик…. Стана му приятно, връщайки спомените на младостта. Усили леко басите и натисна плавно педала на газта. Премина в крайно дясната лента в очакване на екзита.
Наближаваше сградата на офиса, когато мобифона иззвъня. Обаждаше се Дейв, единият от шофьорите който идваха от New York. Имаше проблем с двигателя. Разбраха се да се чуят след малко. Паркира и се качи в офиса. “Черната перла” чукаше на компютъра когато той отвори вратата. Тя показа в усмивка прекрасните си бели зъби и стана да поеме якето, което мъжът сваляше.
“Гут морнинг, сър!”– каза Джейни – окачвайки дрехата и разкърши
форми и съдържание. Еластичната финна материя на сутиена едвам удържаше младата и гръд.
“Гут морнинг” – каза мъжът, трудно овладявайки погледа си
встрани и се отправи към своето бюро.
Джейни бе талисмана на фирмата. Единствената черна служителка. Беше си заслужила доверие и уважение. Не се оправдаха опасенията му, че ще си има неприятности. За разлика от цветнокожите си събратя тя беше приятно изключение. Вършеше си работата с удоволствие. А веселия и характер отдавна му бе допаднал. Назначи я само заради профсъюзите. И отначало докато я ползваше предимно за куриерски услуги, сега беше главно действащо лице. Всичко минаваше през нея и тя се справяше перфектно. Мъжът отдавна бе разбрал, че Джейни е неговия късмет.
Свърза се с гаража и се разбраха с механика да изпратят влекача. Трябваше да се прибере товара. А също така – мислеше си мъжът – трябва да се помисли и за смяна на камионите. Тези “Мак“ –ове не се оказаха добри. Вече трети закъсваше. Май ще подмени и осемте камиона с нови “Волво “. И без това шофьорите ги предпочитаха.
– Сър, търсят ви от “бългерски” ресторант – прозвуча гласът на
Джейни
Вдигна слушалката и чу характерния бас на собственика.
– Здрасти. Как си – избоботи чирпанлията Бай Ненчо и започна направо – Абе кво’ стана с перловата, вече втори кашон с ментета.
– Здрасти Бай Ненчо. Ами, нали знаеш откъде идва. Така че не се
учудвай. Не е само при теб. Изглежда половината пратка е менте. Съжалявам. При теб има десетина кашона, но при мен в склада са още сто и трийсет. И колко от тях е истинска един господ знае.
– Ами спирай я. За къв’дявол ще им пълниме гушите на тия
мангали….. А да ти кажа, недай си боже да отровиме някои клиент. Тогава знаеш кво’става. Има да снасяме здраво на адвокатите.
– Прав си Бай Ненчо. Още миналата седмица ги отрязах .
– Мамка им тъпа търговска – псуваше Бай Ненчо – жалко за хубавата ракия. Абе не става търговец от българин….. Добре де, кво’ печели тоя простак сега като си го отрезал.
– Ами какво…..знам ли. Всеки случай знам какво губи.
– Абе скапана държава….добре че не сме там. Язък за ракийката. …..Знаеш ли че събота и неделя се изпиваха по четири пет кашона. Готвача не смогваше със шопската…… – Бай Ненчо замълча за момент, явно се беше нервирал здраво – айде чао. Ако има нещо ново обаждай се.
– Разбира се. Интереса ни е общ. А ти не се ядосвай…, ще
компенсираме някак си загубите. Поздрави съпругата.
Затвори телефона, и се замисли….Бай Ненчо е прав да се страхува. Как беше попаднало това менте, дали със знанието на фирмата или го бяха пробутали без да разберат….. това не го интересуваше. От нашите търговци можеше да се очаква всичко. Затова имаше риск. Особено като знаеше как се правят ментетата. По ромските къщи, в мазетата………..
Изведнъж го напуши смях. Докъде я докара в Америка. Да се занимава с българското менте. Дето казва Бай Ненчо – язък за хубавата българска ракия. И все пак трябваше да се извадят фалшивите. Вдигна телефона и се обади на Амигото – супервайзера на склада. Нареди му да отворят всички кашони и да се опитат да открият и отделят фалшивите бутилки.
Към обяд Амигото се обади и каза че не е открил фалшиви. Според него всички кашони са редовни. Каза му да донесе един кашон в офиса.
Извадиха бутилките и ги наредиха на плота на бюрото. Взимаше всяка една по отделно, разглеждаше я внимателно, но не успя да види разлика. Прав беше Амигото. Съдържанието, етикетите, капачките, всичко беше еднакво. Точно се канеше да каже да донесат друг кашон, когато реши да сравни няколко бутилки срещу прозореца. На фона на снежната белота навън, в една от бутилките забеляза финни кафяви точици да плуват по дъното. От двайсетте бутилки в кашона десет бяха с такава финна утайка. Другите бяха с кристално съдържание. Ясно беше кои са ментето, но все пак дегустираха от двата вида. Този път Амигото бе категоричен.
– Гарбидж – каза той – и демонстративно отмести ментето.
Мъжът се засмя на жеста му и му нареди да открият и останалия “гарбич” в склада, а като си тръгва да мине и остави два кашона при Бай Ненчо.
Би трябвало да се ядоса, но прие всичко като нещо което не го изненадваше. Ясно му беше че ще понесе загуби. Знаеше вече дори и колко ще са кашоните. Затова не се учуди когато Амигото се обади да каже че пратката е фифти-фифти. И все пак трябваше да се признае, че нивото на качеството на ментето, доста се е покачило. Но не можеше да им прости нахалството. Искаха да го приеме като нещо реално. Почерка на действие, показваше че алкохолната мафия в България, пуска пипала зад океана. А мислеше че се е измъкнал от тях.
– Факса от Гърция сър – каза Джейни изправяйки се до бюрото му – имаме разлика в данните на митническия талон. Ето тук са вписани като първоначална регистрация, а това са след митническата проверка.
Джейни се бе навела над бюрото показвайки с белият си маникюр цифрите по факса, а големите и гърди всеки момент щяха да изскочат от дълбокото деколте. Гледката бе повече от приятна за мъжа. За кой ли път се уверяваше в предимството на шоколадовия цвят на кожата.
– О. К – каза той изправяйки се и прибра факса в папката,
която си носеше вкъщи – благодаря ти Джейни, ще го прегледам и утре ще изпратим отговора.
Погледна стенния часовник. Наближаваше пет часа. Днешния ден можеше да се каже че премина под знака на ментето. Обличаше якето си и си мислеше…,този бизнес с алкохола от България, ставаше опасен. Рано или късно мафиотите щяха да му диктуват правилата. Усещаше го. Затова не е лошо да смени “пистата” навреме. Спря се до вратата и се обърна към изправилата се до бюрото си Джейни.
– Джейни, моля те подготви за утре документацията с българските
партньори – каза той – сигурно ще финализираме някой сделки. Прегледай преводите и извади задълженията ни до днешна дата.
– О.К – кимна с глава тя, отпуснала ръце върху дългите си бедра.
Мъжът чак сега забеляза че беше с хубава пола. Опъната по тялото, идеално пасваше на фигурата, като кройка и цвят .
– Полата ти е великолепна Джейни. Прекрасен цвят. Може би
“бордо“ е твоя любим. Поздравявам те. Чудесно попадение – каза той гледайки я в очите.
Миглите и затрептяха и тя стисна ръцете си пред тялото. Може би се изчерви, но той нямаше как да забележи това. Премествайки се от крак на крак тя едва чуто каза..
– Тенкс сър – беше я притеснил с комплимента който и отправи, и мислено се упрекна. Трябваше да внимава. Та тя бе само на двадесет и три години.
– Приятен следобед Джейни – каза той излизайки от офиса – до
утре.

На вън бе чудна зима. Така му се прииска да повърви пеша. Но къде да върви? …Направи една топка, огледа се къде би могъл да я хвърли. Метна я нагоре и и тегли един шут. Това го пораздвижи. Разкърши на въздух още малко рамена и сe вмъкна в колата. След десетина минути вече бе на входа на магистралата. Имаше трафик, и той се намести в колоната автомобили.
За около четиридесет минути успя да стигне до своя изход. Караше бавно разглеждайки хубавата зимна картина покрай улиците. Къщите приличаха на малки замъци. Бухнали с преспите сняг върху тях. Все още неприбраните коледни лампички надничаха под снега в различни цветове. Красиво беше. Някакво приказно спокойствие цареше навън. Сякаш времето беше спряло. Красива беше Америка през зимата. През лятото също – мислеше си мъжът, за кой ли път през тези години….Не усети кога спря пред своя дом. Вкара колата в гаража и прибра машината за сняг която бе оставил комшията – американец. Влизаше в хола когато телефона иззвъня. Американеца отсреща бе видял че се прибира и му звънеше. Канеше го на вечеря. Не можеше да откаже. Сложи домашния “екип” взе бутилка българско вино и прекоси тясната уличка. Често си гостуваха. Някога жена му показваше българските рецепти на неговата домакиня.
Вечеряха, обмениха ежедневните приказки на чаша червено вино и след като похвали домакинята за прекрасната вечеря се прибра в своя дом. Включи компютъра и извади папката с документи. Преди да започне да вкарва данните в своя “ бук “, прегледа пощата. Между десетината писма той видя и това…..

EDNA DAMA NA –33
E POLASKANA OT INTERESA
NA MYZA NAMERIL SEBE SI

Загледан в екрана на своя компютър мъжът се усмихна замислено. В каква игра се включваше. Каква бе тази загадъчна дама която го въвличаше в играта си. …..Отвори папката и започна да вкарва своята документация. Докато натискаше клавишите, си мислеше….. да продължи ли …..или …………..

3 коментара »

  • Дежурният said:

    Абе, хора, ами защо не четете повече преди да пишете е! Първата съвременна книга на емигрантска вълна и то на Чикагска тема е написана ощепрез 1994 година. Заглавието е и е изключително находчиво и хумористично издание. Има го в библиотеката в Сета София.

  • Николай Аретов said:

    БЪЛГАРСКАТА ЕМИГРАНТСКА ЛИТЕРАТУРА: ПОГЛЕД ОТ ДОМА

    Само на пръв поглед понятията „емигранти“ и „емигрантска литература“ са ясни и еднозначни. Въпреки че понякога границите са размити, налага се да се държи сметка за различията между „емигранти“, „мигранти“ и „диаспора“. Още по-съществено е разграничението между литература, писана и публикувана първо на езика на страната, от която писателят тръгва (което ще рече – и насочена към на първо място към публиката, която възприема този език като „свой“), от една страна, и литературата, писана на езика на приемащата страна и насочена към публиката в нея.1 Уточненията могат да бъдат продължени с въпросите дали публикуването на родния език означава непременно насочване към „родната“ публика, или маркира „екзотизъм“ със всички последици, които постколониалните изследвания обичат да изтъкват. (Най-ясният пример за черпене на дивиденти от балканския екзотизъм са филмите на босненеца/сърбина Емил Костурица.) И обратното, няма ли случаи, при които публикуването на езика на приемащата страна не е цели черпене на авторитет от нея, които след това да легитимира автора пред родната публика.
    Друг съществен аспект на същия възел от проблеми е въпросът на какъв език е писана (и мислена) литературата, което ще рече в каква ценностна и ментална система възниква тя; в този контекст особено интересни са двуезичните автори. Сравнително по-второстепенен е въпросът за сюжетите и обектите на литературата, писана в чужбина. В едни случаи те са български, в други са чужди и представят средата, в която авторът живее. Заслужава внимание и проблемът за завръщането на емигрантите (постоянно или временно). Нещата се усложняват допълнително, тъй като съществуват и произведенията, посветени на чужда среда, писани от родната или при кратък престой в чужбина.
    Явлението литература, писана извън своята етническа и езикова област, не заема адекватно място в представите на българската публика, сравнително рядко то е ставало и обект на академични изследвания.2 А то не е ново за българската словесност, която, особено през ХІХ в., но и след това, нерядко е писана извън територии, заселени предимно от етнически българи – Атон, Цариград, Одеса (включително и „Под игото“), Браила… Част от тази литература е писана на други езици. Като интегрална част от българската литература се възприема главно писаното (или публикуваното за първи път) на руски през ХІХ в. – най-ясният пример е Л. Каравелов.3 Само в отделни случаи писаното на гръцки, се възприема като част от българската литература – Гр. Пърличев, докато друга част – Никола Пиколо – не се разглежда като част от корпуса на българската литература.
    Статутът на авторите, работили в Румъния, е особен. Текстовете им, писани на български, са важна част от корпуса на българската литература, но текстовете, писани на румънски се разглеждат като периферни (Д. Великсин), не особено висок е статусът и на публикуваните на френски публицистични текстове, включително и на тези, които се вписват добре в каноничната представа за българската история.
    Ясно е, че преди Освобождението статутът на текстовете, писани от българи на чужди езици, е доста различен. Те по правило са по-малко четени, но една част се приемат като повод за национална гордост (напр. практически непознатите на съвременниците му академични писания на П. Берон); други (публикуваните в Русия и на руски исторически и публицистични текстове) лягат в основата на важните дебати, като имат както привърженици, така и опоненти; трети (публикуваните на гръцки и румънски) имат сравнително малко позитивно настроени читатели, по-често отношението към тях е игнориране или подозрителност.
    След Освобождението част от емиграцията се завръща, а значението на българската литература, писана в чужбина рязко намалява. Намаляват и различията й от литературата, писана у дома. Всъщност тези различия се свеждат до това, че авторите в чужбина по-бързо възприемат нови идеи и стилови особености, а и не се съобразяват с местната цензура. С времето новите веяния по-бързо достигат до България, а цензорните ограничения намаляват. (В скоби казано, литературната история е склонна да хиперболизира и дори да демонизира османската цензура, донякъде за сметка на религиозната цензурата на Цариградската патриаршия, както и да забравя за цензурата в Русия.)
    За кратко, главно по време на управлението на Ст. Стамболов (1887 – 1894) някои значителни автори (Ив. Вазов, К. Величков) емигрират, по-скоро доброволно, и в чужбина пишат някои от каноничните си творби („Под игото“) или произведения, които принадлежат към корпуса на българската литература („Писма от Рим“, 1895; „Цариградски сонети“, 1899, публикувани след завръщането в България), при които фактът на написването им в чужбина не оказва съществено въздействие върху рецепцията и статута им.
    През първата половина на ХХ в. извън България на български и за българска публика пишат К. Христов, Й. Йовков, Ат. Далчев4, Вл. Полянов, Св. Минков, Багряна, като всеки от тях е в чужбина по различни причини – учение или нещо, което с днешния език бихме определили като „специализация“, доброволна емиграция. При тях фактът, че са писани в чужбина, няма решаващо значение, престоят в чужбина е преди всичко средство за разширяване на културния хоризонт. Повечето от тях въвеждат свързани с чужбина сюжети, персонажи, лични впечатления и пр. в забележимо по-голяма степен от авторите от предишните поколения.
    След Втората световна война и в това отношение се наблюдава промяна, значението на литературата, писана в чужбина, се увеличава, макар и по един доста специфичен начин. Разширяването на културния хоризонт и въвеждането на сюжети и фигури, свързани с други страни, са изместени на по-заден план от политическите мотиви. В български контекст след края на Втората световна война могат да се забележат, макар и не в така степен както в Русия, няколко емигрантски „вълни“:
    – Първата е непосредствено след 1944 г., тя е доминиращо политическа и сред нея почти няма писатели. Ако се извадят журналистите, тя фактически има слаба връзка с литературата.
    – Втората вълна представлява по-скоро постоянният, не особено силен поток от емигранти от 50-те до 80-те години на ХХ в. Сред нея има интелектуалци, включително и писатели. Една част от хората от тази вълна са политически емигранти, друга са икономически, включително и интелектуалци, намерили по адекватно на амбициите им място в европейски и американски университети.
    – Като трета вълна условно могат да бъдат определени емигрантите след падането на Берлинската стена (1989), а може би и още по време на Перестройката (т. е. след 1985 г.) Тя е по-масова, по-малко политическа и по-икономическа, а и като че ли по-младежка. Сред нея има немалко хора (главно университетски преподаватели), които се изявяват и като литератори и писатели.
    Любопитно е, че българска литература се създава в някогашна Русия, в Западна Европа, в балканските страни, в Централна Европа, но не толкова в Съветския съюз, въпреки не малкото политически емигранти там, особено след 1923 г. (Доколкото подобни произведения съществуват, изключенията не поставят под съмнение общата тенденция.) През последните десетилетия тенденцията като че ли се запазва – извън представителите на старата диаспора, които се активизират, литература на български или от българи се пише предимно в Западна Европа, Америка (главно Северна) и на други по-отдалечени места, но не и в Източна Европа или дори на Балканите (едно от малкото изключения, за които си спомням, е поезията на Яна Букова, която живее в Гърция и активно превежда от гръцки на български, а и в обратната посока). При това в страни като Полша и Чехия има немалки групи мигранти, част от които – интелигенти.
    Отделни казуси (много интересни), за които не съм подготвен, представлява емиграцията на български евреи, която върви на тласъци през втората половина на ХХ в. – от основаването на държавата Израел (1948) до към края на века, както и на български турци, достигнала кулминацията си по време на т. нар. „възродителен процес“ от 80-те години и евентуалната тяхна писателска дейност.5 Отделен казус, също много любопитен, е литературата, писана от представители на традиционната диаспора, както и на етнически българи от области извън България (т. нар. Западни покрайнини в Сърбия, банатските българи, българите в Молдова, Украйна и пр.), които се активизират в последните десетилетия, главно по извънлитературни причини. Пред очите ни престижът на българския паспорт рязко се повиши и това има своите рефлекси и върху литературата, писана на български в страните от бившия СССР и бивша Югославия. Въпреки че в публичното пространство доминира обратното мнение, възможностите и желанието на българската държава да подкрепя подобни опити нараснаха. Отношението към тях е доброжелателно, а фактически и негласно снизходително. И това вероятно има своите основания, доколкото сред тези творби едва ли могат да се открият някакви наистина значими за българската литература като цяло явления.
    Отношението между представителите различните групи сред емигрантите сигурно са заредени с напрежения и конфликти, които трудно могат да бъдат изцяло забелязани и осмислени отвън, т. е. от България. А те несъмнено, освен всичко друго, имат поколенчески и естетически аспект.

    * * *
    Отношението към емигрантите, рецепцията на тяхното творчество, е не по-малко сложно явление, осмислянето му предполага както общи социални и психологически интерпретации, така и разграничаване между различните му елементи. Няколко са факторите, които го определят, и те всъщност не са непременно радикално различни от факторите, които определят отношението към едно литературно произведение:
    – Възможност на потенциалните читатели да достигнат до текстовете. В това отношение литературата, писана в чужбина, все още е в по-трудно положение, въпреки че разликите намаляват. Всъщност необходимите предпоставки са поне две – текстът да бъде първо публикуван, а след това и адекватно разпространен, да достигне до потенциалните читатели.
    – Извънлитературни елементи, на първо място политически. Възможността авторът или текстът да станат елемент от някакъв важен за публиката разказ, от някаква митологема.
    – Отношението на критиката, медиите и пропагандата към тези текстове.
    – Сред многобройните типологии на възприемателя в случая особено важно е това дали той принадлежи към емигрантските кръгове, или живее на територията на своята родна държава.
    Отношението към литературата на емигрантите, а и към емигрантите като цяло, е сложно и динамично явление. Ясно е, че преди 1989 г. официалната пропаганда планомерно и целенасочено ги демонизира и отхвърля всякаква възможност сред тях да се появи качествена литература. Известно е и че тази пропаганда не е еднаква и не е еднакво интензивна през целия период – като цяло пропагандата постепенно отслабва, а става не така директна, започва да търси индиректни форми за въздействие. Така или иначе, тя изгради един мит за емигрантите. Той обаче не бива да се надценява, тъй като имаше своето огледално отражение, резултат както на българските емисии на радиостанциите Свободна Европа, Би Би Си, в по-малка степен – Гласът на Америка, така и на самата официална пропаганда. Тя често поражда обратен ефект и това не е някакъв български (балкански) феномен. В резултат на тези два фактора се оформя героизирания контрамит за емигрантите и за тяхната литература.
    Една любопитна илюстрация за ефимерността на мита, изкован задружно от официалната пропаганда и от контрапропагандата, беше завръщането на земеделския деец и дългогодишен емигрант Ценко Барев, който бе представен като човека, от когото дори Т. Живков се страхува. Барев веднага зае централно място в политическия живот, бе кандидат за президент, но постепенно бе маргинализиран. Последното известно ми негово политическо действие бе неуспешната му кандидатура за селски кмет.
    Още по-сложни стават нещата, ако се има предвид и първият елемент от комуникационната верига – авторът. Напълно възможно е наличието на комплекс у емигрантите, които предварително да са приели, че няма да бъдат разбрани от своите сънародници, точно защото са емигранти. Възможно е, от друга страна, емигрантите да смятат, че тяхното положение по условие e привилегировано спрямо „истината“. Това несъмнено поражда реакции у читателите и слага отпечатък върху рецепцията на текстовете.
    И двата варианта на мита (демонизирания и героизирания) са резултат по-скоро на пропагандни действия, отколкото на реално познаване на текстовете на емигрантите, особено на литературните им текстове. Доколкото все пак в България „забранената“ книжнина има известна рецепция от първа ръка, но българските текстове, още повече българските литературни текстове, писани в чужбина, едва ли са сред по-популярните й дялове. На по-голяма популярност се радва публицистиката, мемоарите (например на македонския деец Ванче Михайлов), литературните произведения на емигрантите, публикувани преди емигрирането им (от типа на „Мъже“ и „Жените на Варшава“ на Г. Марков). Всъщност феноменът на реално четената „забранена“ литература от втората половина на ХХ в. е напълно неизследван. Все пак, струва ми се, че по-популярните дялове на тази литература са стари окултистки и Дъновистки книги, мемоари, руски книги (най-вече Ал. Солженицин), стари приключенски, любовни романи (които са не толкова забранени, колкото неиздавани), по-стари и по-нови еротични четива (някои от тях оригинални), чужди западни книги, включително и нови романи (особено популярен през 70-те 80-те години бе т. нар. Служебния бюлетин на СБП, който публикуваше подобни творби), мемоари на репресирани от комунизма (главно комунисти!), записани на хартия и тиражирани актуални радиобеседи и едва след това – литературни произведения на емигранти.
    Особено труден за осмисляне при литературата, писана в чужбина, проблем е разграничаването на различните типове рецепция – в чужбина и „у дома“, на читателите и „специализираните“, „овластени“ и „авторитетни“ групи възприематели (литературна критика, публицистика, официална пропаганда), както и промените на рецепцията във времето. По отношение на последната особеност най-очевидната граница е свързана с падането на Берлинската стена, сравнително лесно може да се забележат и различията между синхронната критика и по-късната литературната история, но динамиката е още по-сложна. При възприемането на литературата, писана в чужбина, особено важен фактор е политическата близост или противопоставеност между автор и възприемател; по правило произведенията на съмишлениците се оценяват по-високо, от друга страна произведенията на опонентите предизвикват по-шумни реакции.
    В края ХХ в., особено с началото на Горбачовата Перестройка (1985-) в цяла Източна Европа се забелязва съзнателен стремеж за преосмисляне на отношението към емигрантите. Много съществено значение за промяната има и революцията в достъпа до информация, осъществена от Интернет. Критическото възприемане на литературата, писана от емигранти, има няколко варианта. Подходът на медиите е един, друг е на академичната критика, доста по-различно е отношението в Wikipedia и различни интернет сайтове, създадени и от самите автори, а и в интернет форумите.6
    Трябва да се има предвид, че доста бързата промяна на официалната пропаганда след 1989 г. и приемането („реабилитирането“) на емигрантите поражда сложни и нееднозначни реакции, който не се изчерпват с позитивните чувства и настроения. Те са премесени с особена форма на несъгласие, ревност и пр., които не винаги са директно заявени, а и невинаги са напълно осъзнати от техните носители, които едва ли са само сред поддръжниците на стария режим.
    Подготвеният и издаден в началото на 90-те години „Речник по нова българска литература“ си поставя за цел да ревизира представите за българската литература, като един от акцентите в тази ревизия e отношението към емигрантите. В краткия предговор, подписан „От редколегията“ и вероятно плод на компромис между различните й членове, се открива интересно изречение, което не само свидетелства за промененото отношение, но и документира един удивително старомоден език, негласни ограничения, а не съвсем безпроблемния списък на визираните важни представители на емигрантската литература, в който авторите на литературни текстове едва ли доминират:
    Речникът съдържа статии за представители на българската поезия, проза и наука като Стефан Груев, Христо Огнянов, Петър Увалиев, Юлия Кръстева, Цветан Тодоров, Атанас Славов и други, чието дело е влог в развитието на чуждестранните култури, но носи отпечатъка и на патриотичната съпричастност към българската проблематика, белязано със знака на автобиографизма.7

    * * *
    Особено важен елемент в налагането на емигрантите от първата и втората вълна са западноевропейските радиостанции, с предавания на български език. Те са основното средство, чрез което имената и делото на емигрантите достига до българската публика. От една страна тези радиостанции – BBC, Free Europe, Voice of America, Deutsche Welle, – които имат свои облик, са част от пропаганден апарат, а от друга страна са обект на яростна контрапропаганда, която всъщност засилва тяхната известност сред българите. Те отделят сравнително малко място на литературата, но включват критични прегледи на публикуваното в България. Емигрантите се налагат като публицисти и критици, а не като автори на „висока“ литература. При това трябва да се държи сметка, че, особено в български контекст, разделението „високо“ – „популярно“ е стабилно и рядко се проблематизира през 50-те и 60-те години.
    От друга страна, струва ми се, литературата и заниманията с история са едни от основните средства, чрез които емигрантите от първата вълна черпят авторитет и легитимност. Основните и най-авторитетни структури, изградени от българските емигранти, са посветени именно на подобни цели. Повечето от тях са в Германия, с най-авторитет вероятно се ползва Българското академично дружество „Петър Берон“, създадено в Мюнхен през 60-те години,8 то издава на немски „Български годишници“. Официалната наука естествено игнорира подобни трудове, но те имат малобройна но ентусиазирана група привърженици сред лаиците.
    От първата вълна емигранти с амбиции за „висока“ и „чиста“ литература се откроява Христо Огнянов (1911-1997; Р), който използва и псевдонима Борис Босилков за публицистичните си изяви, вероятно, наред с другото, и за да стратифицира изявите си по оста „висока литература“ – публицистика.9 Амбициите му за висока литература достигат до по-широки кръгове от българската публика след промените, когато в България и на български или билингва (на български и немски) са публикувани няколко негови стихосбирки: „Асизки сонети“ (1992), „Пътешествие“ (1995), „Превъплъщения“ (1996). Стратегията на тези, а и на много други издания, е да представя не нещо ново и актуално, а нещо утвърдено, дори образцово и класическо. В тези книги, а и в други издания стиховете стоят редом и черпят авторитет от други текстове – интервюта, спомени, предговори на други емигранти или изследователи.10 Стиховете на Хр. Огнянов се ползват с престиж, но едва ли са популярни, а всъщност и не попадат в прегледите на българската литература. Въпреки универсалните си амбиции поетът Хр. Огнянов не се радва на особена рецепция извън българската публика. На относително по-голям интерес, струва ми се, се радват мемоарните книги и публикациите за Огнянов.11
    Близък до Огнянов, но без литературни амбиции, е един друг емигрант от първата вълна, който живее в Германия – Стефан Попов (1906-1989; Р). Той издава книга в България още преди войната12, а след промените, които той не дочаква, на български в превод от немски излизат няколко негови книги13, които без да са особено популярни, са високо ценени от не съвсем ясно оформената група на новите български консерватори, които дори са склонни да го определят като „най-големият български мислител от европейски мащаб“14.
    Към емигрантите от първата вълна принадлежат Тончо Карабулков (емигрира във Франция през 1949) и др. След промените той публикува в България няколко книги, които се радват на скромен интерес.15
    На особено висок авторитет в България, при това не толкова по политически причини, се радва един относително успял български емигрант – Петър Увалиев (Пиер Рув, 1915-1999; Р, WBg). Той се преди всичко „културтрегер“ – журналист, сценарист, есеист, историк на изкуството. Увалиев е, струва ми се, първият емигрант, който посещава официално България още през 1971 г., според някои по покана на Людмила Живкова.16 След промените в България излизат негови книги, свързани с изобразителното изкуство17, но популярността му се дължи преди всичко на устни изяви – беседи и интервюта, на които той е несъмнен майстор. Както и при други емигранти, и за Увалиев излизат апологетични издания, включително и от обвързаните с бившите комунисти среди – в такива случаи търсенето на легитимност тече и в двете посоки.18
    Сред първото поколение емигранти авторът на вероятно най-популярната книга, не само в България и на български, е Стефан Груев (1922-2006; Р, WEn). Неговата „Корона от тръни“ (Crown of Thorns, 1987)19 се цитира от практически всички сериозни историци по света, които разглеждат не само цар Борис ІІІ, но и българската история от 30-те и 40-те години. Още няколко книги от и за Груев се появиха в България след промените.20
    Близка до книгата на Груев е и една друга книга на емигрант, появила се не само първо на английски, но и с английски псевдоним на автора – Стивън Констант. [Стоян-Константин Владимиров Данев (1933-; WBg)] Фердинанд лисицата – цар на България. Прев. Св. Минева, З. Тодорова, Л. Грозданова. С.: Интерфред, Вис Виталис, 1992. (Constant, S. Foxy Ferdinand: Tsar of Bulgaria, London, 1979.) И Груев, и Констант са автори, които се насочват не само към българска публика и успяват да намерят своята ниша. Значителният им авторитет и популярност в България се дължат на първо място на тематиката, открито цензурирана преди промените, на ползваните източници, непознати не само на широката публика, но и на професионалните историци, на статута си на емигранти и едва след това на успеха на английските издания на книгите им.
    Към това поколение принадлежи българските автори в чужбина може да бъде продължен с поетесата Жени Заимова (1917-2005; Р), която се установява в САЩ през 1957 г. Като автор тя се налага след промените, когато излизат нейни стихове и спомени21, а и книга за нея.22

    * * *
    Най-известният, а всъщност и най-типичният политически емигрант от втората вълна е Георги Марков (1929-1978 Р, Wbg, WEn, WGer, WFr, WRus и др.). Неговата рецепция е най-голяма, отново най-типична, а и не докрай осмислена. Г. Марков е наложен, дори в някакъв смисъл толериран автор, преди да напусне България през 1969 г. След това е заклеймен от официалната пропаганда и осъден на забвение23; книгите му, иззети от библиотеките, се радват на засилен интерес, подкрепян от популярните му радиобеседи по Би Би Си, „Дойче веле“ и „Свободна Европа“. Издадени като книги24 те получават най-голямото възможно разпространение, а след промените са преиздадени в България.25 Преведени са и не особено многобройните му литературни опити като емигрант, всички те се радват на читателски интерес и изцяло положително отношение на медиите, а и на литературната критика. Дотолкова, че никой не забелязва (или не рискува да спомене), че те не само декларативно, но и по същество настояват за изчистване на комунизма от извращенията на конкретните властници.
    В годините след падането на Берлинската стена са публикувани няколко книги за Г. Марков с различно качество и с различна насоченост, сред тях се откроява „Убийте Скитник“ (2005 на Хр. Христов), а след това и нейното продължение „Двoйният живот на агент „Пикaдили“ (2008). Всички те обаче се фокусират върху убийството и не навлизат в дълбочина в литературното му дело. Същото важи и за другата ценна книга на Хр. Христов „Държавна сигурност срещу българската емиграция“ (2000). Силният интерес към Г. Марков, който несъмнено е политически мотивиран, поражда всевъзможни мемоарни и биографични текстове. Огромна част от неговите връстници писатели се оказаха негови приятели, появиха се и опити за навлизане в интимния живот, нещо което не е особено типично в български контекст за автори от най-близкото минало.26 Подобна еволюция винаги променя драстично не само образа на автора, а и структурата на аудиторията му.
    Формално близък до него е случаят с журналиста Владимир Костов (WBg), който написа популярна книга за убийството на Г. Марков – „Българския чадър“ (бълг. изд. 1990), а след това се завърна в България и отново за известно време се нареди сред водещите журналисти, публикува и няколко книги.27 Неговият антикомунизъм се оказа още по-проблематичен, а принадлежността му към Държавна сигурност – доказана, постепенно той се завърна към близките до бившите комунисти кръгове.
    Тук някъде трябва да бъде споменат и литературната критичка28 Румяна Узунова (1936-1995; Р), която емигрира през 1980 г., активно пише публицистика и критика, включва се в различни обществени инициативи, след промените се завръща за кратко в България.29 И едва посмъртно публикува на български и в България роман с автобиографични елементи, писан по-рано.30 Книгата бе широко рецензирана, но едва ли спечели реален читателски интерес.
    След промените емигрантите излизат на мода и са широко представяни в положителна светлина в медиите, а книгите им се (пре)издават в България. Няколко типа книги, писани в емиграция, стават популярни без подобна подкрепа от медиите и дори въпреки медийните критики и основателните обвинения в антисемитизъм. Представителната фигура е Никола М. Николов31, автор на „Световната конспирация“ – една от най-продаваните български книги през 90-те години.
    Всъщност казусът Н. Николов е само екстремна проява на проблема за отношението на установените институции към завръщащите се (пряко или чрез книгите си) автори. Струва ми се, че тук отново може да се открият различни фактори. Определен тип жанрове, проблематика, социална позиция и жестове си остават забранен плод и дразнят любопитството на публиката, въпреки негативната „официална“ оценка. Фактът, че авторът е емигрант не поражда, а само допълнително катализира процеса. А информацията за книгата тече по познатите стари неофициални канали.
    Един от най-успелите в чужбина български писатели емигранти е Димитър Инкьов (1932-2006; Р, WBg, WGer). В България той е активен журналист, който опитва перото си в различни жанрове (стихове, очерци, пиеси, научна фантастика). Като емигрант в Германия (от 1965) си спечелва име пред българската публика, предимно слушателите на Свободна Европа с фейлетони и хумористични разкази, излъчвани под псевдонима псевдоним Велко Верин. Пред немската публика се налага като успешен детски писател, автора на стотина книжки, много от тях превеждани и на други езици, включвани в учебници и пр. Като фейлетонист емигрантът Инкьов е изцяло свързан с българската среда, проблематика, а и традиции, но като детски писател, струва ми се, той не само се потапя в друга среда, но и следва други традиции и образци. След промените Инкьов е активно издаван в България и се радва на интерес. Многобройни са и преводите на детските му книжки, започнали да излизат в България в началото на 90-те години. Не са малко хората, които помнят неговите сатири от периода на Студената война, които сега се появяват и в книги.32
    Не по-малко плодовит и с още по-широки интереси е Атанас Славов (1930– ; Р, WBg, S), който пише и публикува стихове, проза, мемоари, публицистика, научни изследвания, критика, преводи и др. на български и английски. В повечето от тези жанрове той е наложен автор още преди да замине за САЩ през 1975-6 г. Като емигрант той публикува и на английски33, и на български34. При него, може би в по-голяма степен отколкото при други, се наблюдава успешен синтез на българските традиции и възприетото от световната култура. При това този синтез се проявява още в първите му български текстове, а в цялото му творчество отношението му и към двата елемента е критично. Ат. Славов има известен успех като автор на английски език, негови трудове излизат и на полски (като първи издания), но той е преди всичко част от българската култура. След промените той е един от малцината, които се завръщат в България. През последните години той активно преиздава предишните си книги и ръкописи35, а и пише и публикува нови.36 Той е сред малцината днешни български автори, които издават свои избрани съчинения.37 Малцина от неговите връстници в България имат като него и уебсайт.38
    По друг път тръгва Цветан Марангозов (1933– ; Р), който емигрира през 1960 г., след излизането на романа му „Белязаният“ (1959)39. В Германия Марангозов се налага като сценарист, продуцент, композитор, но след промените започва да публикува стихове40, а също драми41 и есета на български. Сравнително бързо става много популярен сред определен кръг от литератори, които дори му посвещават специален сборник.42 Проблемът за отношението му към българските и чуждите традиции предполага много по-задълбочено изследване; факт е обаче, че като поет и драматург Цв. Марангозов търси контакт преди всичко с българската публика, а в Германия не се стреми да черпи дивиденти от „екзотизма“ на българското там.
    Вероятно най-популярни сред българските емигранти днес са двама млади по това време критици, установили се във Франция в средата на 60-те години. Много неща ги сближават – на първо място общия им интерес към структурализма, но и доста неща ги разделят. Сближава ги и отдалечаването от българския език – и двамата, макар и в различна степен спират не само да пишат, но до голяма степен и да говорят на български, поне публично. Цветан Тодоров (1939-, емигр. 1963; Р, WBg, WFr, WEng, WRus и др.) се налага чрез популяризирането на руските формалисти във Франция и въпреки развитието си по посока на есеистиката остава докрай верен на нефикционалната литература. Още през 80-те години неговите книги се цитират все по-често и с уважение, след промените голяма част от тях излизат в превод на български, авторът се радва на немалки академични почести.43 Струва ми се обаче, че все по-малко е четен.
    Еволюцията на Юлия Кръстева (1941-, емигр. от 1965 Р, WBg, WFr, WEng, WRus и др., S) тръгва в друга посока и от структурализъм, семиотика и психоанализа достига до романи. Не малко от нейните книги са преведени след промените, включително и романите. Кръстева още по-категорично скъсва с българския език и българските традиции, но някои от романите й имат автобиографични (по-точно – семейни) елементи, а оттам и връзка с България (представена в тях като Санта Барбара).44 Ю. Кръстева е сред малкото автори, които се опитват да осмислят теоретично своя опит като емигранти.45 Същото в известен смисъл важи и за Цв. Тодоров. Все по-често и двамата са представяни с формула, която в Wikipedia при Кръстева звучи: écrivaine française d’origine bulgare (Bulgarian-French philosopher, literary critic, psychoanalyst, feminist, and, most recently, novelist), а при Тодоров – essayiste et historien français d’origine bulgare (Franco-Bulgarian philosopher). Подобна е и българската рецепция на известния художник авангардист Кристо (Христо Явашев; 1935, WBg, WFr, WEng, WRus и др., S), който се радва на значителен авторитет в България46, но практически (съзнателно?) е прекъснал връзки с нея, още повече с българското изкуство.
    Разчетена от гледна точка на публиката, българската рецепция на романите на Кръстева и на есетата на Тодоров (а и на научните им текстове) всъщност следва тази формула. Авторитета като наложен чужд автор, плюс солидарността, произтичаща споделения етнически произход, плюс (в някои случаи) иносказателната връзка с живота в България определят авторитета и успеха на книгите им тук. И при тях, както и при Г. Марков, макар и все пак в по-малка степен, се появиха доста спомени на хора, които словоохотливо разказват за близостта си с тях.
    През 60-те години Кръстева и Тодоров напускат легално България, където не са били подложени на някакви особени репресии, а и след това за тях не се появяват познатите от предишното десетилетие пасквили срещу емигрантите. През 70-те години обаче нещата като че ли се променят, появяват се нови емигранти, преследвани, съдени и излежали присъди в затвора. Един от тях е Любомир Канов (1944– ; Р). Той е арестуван 1977, съден, след излизане от затвора през 1984 емигрира в Канада, след това лекар в САЩ. След промените той се завръща често се завръща, а и издава книги, писани на български език и за българска публика.47 За него П. Ватова пише:
    Единствената книга на К., излязла досега, сборникът разкази „Човекът куковица“ (1991)… не би могла да се нарече „емигрантска“, защото е инспирирана, а и създадена в българската обществена и културна ситуация на 70-те и 80-те години. Част от разказите са замислени, докато К. е в затвора.48
    Подобно е развитието и на Димитър Бочев (1944– ; Р), който напуска България през 1972 г. и се установява в Германия. По това време той има известен опит като автор, след това работи в Свободна Европа, но като писател се реализира след промените с книги, писани на български, посветени на българската публика, свързани със събития в България и нелишени от автобиографични моменти.49 При Бочев и Канов, а вероятно и при Цв. Марангозов, цитираната по-горе формула трябва да се преобърне и редактира, за тях ще е по-адекватно да се използва познатото от по-рано „български автор, живеещ в чужбина“.

    * * *
    След промените са появяват различни типове автори, живеещи в чужбина. За политически емигранти практически не може да се говори, въпреки че някои от тях се опитват да се възползват от подобен статут в началото на 90-те години. Едни от тях пишат на български, други се насочват преди всичко към българската публика, трети предпочитат да се изявяват на някои от световните езици и след това да се срещнат с публиката в България.
    Изреждането на авторите, които пишат на български, а и следват някакви български традиции, при това целенасочено се стремят да обновят, може да започне с Александър Андреев (1956), който дебютира в България50, след това се установява като журналист в Германия, но публикува в България и на български, включително и преводи от немски. Неговият роман “Нови степени на свободата“ (1999) представлява радикална пародия на класическите за социалистическата епоха шпионски романи на Б. Райнов. Една година по-рано Ал. Андреев публикува документално-публицистичната книга „Заговорът на шпионите“ (1998).
    Сходен донякъде път извървява и Владислав Тодоров51 (1956-; WBg, S), който през 90-те години става университетски преподавател САЩ и наред с академични трудове на български52 и английски публикува романа „Дзифт“ (2006), който с други средства пародира класически схеми на романа за престъпления, представени в една подчертано българска среда.
    С някои уговорки към този тип автори могат да бъдат отнесени Цвета Софрониева53, Милена Фучеджиева54, Павел Гоневски (S)55, опитите на Никита Нанков и др.56 Някои от тези автори се завръщат в България и публикуват, повече или по-малко интензивно – Владимир Левчев, Антони Георгиев и др.
    По-особено място сред тях заема живеещият в Германия и пишещ, доколкото ми е известно, главно на български Златко Енев (1961-). Той поддържа интересното онлайн издание „Либерален преглед“ (www.librev.com/), насочено изцяло към българоезична публика, друго, подготвено заедно с водещата преводачка Мари Врина, предназначено за чужда публика Ecrivains de Bulgarie (http://litbg.free.fr/). Той публикува, също на български, предимно фентъзи за деца.57 Жанрът няма особено дълги традиции в българската литература, така че трудно може да се каже доколко Енев ги следва. В подобна насока работи и Иван Стоянов Къслев, който живее в Холандия и се подписва Бари Късел (Barry Cussel).58
    В последно време вниманието привлече живеещия в САЩ Захари Карабашлиев (1968-). Той е автор на пиеси, една от тях е поставяна в Лос Анжелис, друга е наградена в България. В събитие се превърна романът му 18 % сиво (2008), писан на български и публикуван в България. Той несъмнено има автобиографична основа, сюжетът е свързан с емигрантския живот и, според някои, успешно следва модела на По пътя на Дж. Керуак. Появиха се дори твърдения, че това е „засега най-успешният български емигрантски роман“.59
    Още по недвусмислено са свързани с българската литература (и нейното обновяване) Алек Попов (1966-; Wbg, WPol, S), Виктор Пасков (1949– ; D, WBg)и Албена Стамболова – автори, които след повече или по-малък престой в чужбина се завръщат и като български писатели се опитват да д

  • independent sales representative said:

    Maybe you want to be your own boss but don’t know where to begin. Pharmaceutical sales reps
    market and sell pharmaceutical products to customers.
    They try the “warm list” strategy and then simply run out of people to
    talk to.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.