2024-04-12

4 thoughts on “Едно събитие за българската културна общност в Чикаго

  1. За да мислим по европейски, трябва преди всичко да обичаме Европа. Да искаме Европа. Да умеем да се гордеем с нашата Европа, огласена от гръмкия смях на Рабле, огряна от усмивката на Еразъм, проникната от остроумието на Волтер. Нашата Европа, чийто духовен небосклон сияе, изпълнен със звездни явления като Данте, Шекспир, Гьоте, Достоевски … Тази Европа, в която дори Нютон и Лайбниц изглеждат безкрайно малки величини. И тя ще се роди, когато испанците спонтанно кажат „нашия Шартр“, англичаните – „нашия Краков“, италианците – „нашия Копенхаген“, германците- „нашия Брюж“, а всички заедно -„нашите Киев и Петербург“, и ще се стъписат ужасени от мисълта , че някой някога се е осмелил да посегне на другия с нечисти помисли и престъпни ръце. Тогава Европа ще просъществува, защото разумът , който движи хода на историята, няма да има друг избор, освен да произнесе съзидателните думи „ДА БЪДЕ ЕВРОПА“ Из беседата на Ценко Барев пред Ротари клуб

  2. Maybe you want to be your own boss but don’t know where to begin. Pharmaceutical sales reps
    market and sell pharmaceutical products to customers.
    They try the „warm list“ strategy and then simply run out of people to
    talk to.

  3. БЪЛГАРСКАТА ЕМИГРАНТСКА ЛИТЕРАТУРА: ПОГЛЕД ОТ ДОМА

    Само на пръв поглед понятията „емигранти“ и „емигрантска литература“ са ясни и еднозначни. Въпреки че понякога границите са размити, налага се да се държи сметка за различията между „емигранти“, „мигранти“ и „диаспора“. Още по-съществено е разграничението между литература, писана и публикувана първо на езика на страната, от която писателят тръгва (което ще рече – и насочена към на първо място към публиката, която възприема този език като „свой“), от една страна, и литературата, писана на езика на приемащата страна и насочена към публиката в нея.1 Уточненията могат да бъдат продължени с въпросите дали публикуването на родния език означава непременно насочване към „родната“ публика, или маркира „екзотизъм“ със всички последици, които постколониалните изследвания обичат да изтъкват. (Най-ясният пример за черпене на дивиденти от балканския екзотизъм са филмите на босненеца/сърбина Емил Костурица.) И обратното, няма ли случаи, при които публикуването на езика на приемащата страна не е цели черпене на авторитет от нея, които след това да легитимира автора пред родната публика.
    Друг съществен аспект на същия възел от проблеми е въпросът на какъв език е писана (и мислена) литературата, което ще рече в каква ценностна и ментална система възниква тя; в този контекст особено интересни са двуезичните автори. Сравнително по-второстепенен е въпросът за сюжетите и обектите на литературата, писана в чужбина. В едни случаи те са български, в други са чужди и представят средата, в която авторът живее. Заслужава внимание и проблемът за завръщането на емигрантите (постоянно или временно). Нещата се усложняват допълнително, тъй като съществуват и произведенията, посветени на чужда среда, писани от родната или при кратък престой в чужбина.
    Явлението литература, писана извън своята етническа и езикова област, не заема адекватно място в представите на българската публика, сравнително рядко то е ставало и обект на академични изследвания.2 А то не е ново за българската словесност, която, особено през ХІХ в., но и след това, нерядко е писана извън територии, заселени предимно от етнически българи – Атон, Цариград, Одеса (включително и „Под игото“), Браила… Част от тази литература е писана на други езици. Като интегрална част от българската литература се възприема главно писаното (или публикуваното за първи път) на руски през ХІХ в. – най-ясният пример е Л. Каравелов.3 Само в отделни случаи писаното на гръцки, се възприема като част от българската литература – Гр. Пърличев, докато друга част – Никола Пиколо – не се разглежда като част от корпуса на българската литература.
    Статутът на авторите, работили в Румъния, е особен. Текстовете им, писани на български, са важна част от корпуса на българската литература, но текстовете, писани на румънски се разглеждат като периферни (Д. Великсин), не особено висок е статусът и на публикуваните на френски публицистични текстове, включително и на тези, които се вписват добре в каноничната представа за българската история.
    Ясно е, че преди Освобождението статутът на текстовете, писани от българи на чужди езици, е доста различен. Те по правило са по-малко четени, но една част се приемат като повод за национална гордост (напр. практически непознатите на съвременниците му академични писания на П. Берон); други (публикуваните в Русия и на руски исторически и публицистични текстове) лягат в основата на важните дебати, като имат както привърженици, така и опоненти; трети (публикуваните на гръцки и румънски) имат сравнително малко позитивно настроени читатели, по-често отношението към тях е игнориране или подозрителност.
    След Освобождението част от емиграцията се завръща, а значението на българската литература, писана в чужбина рязко намалява. Намаляват и различията й от литературата, писана у дома. Всъщност тези различия се свеждат до това, че авторите в чужбина по-бързо възприемат нови идеи и стилови особености, а и не се съобразяват с местната цензура. С времето новите веяния по-бързо достигат до България, а цензорните ограничения намаляват. (В скоби казано, литературната история е склонна да хиперболизира и дори да демонизира османската цензура, донякъде за сметка на религиозната цензурата на Цариградската патриаршия, както и да забравя за цензурата в Русия.)
    За кратко, главно по време на управлението на Ст. Стамболов (1887 – 1894) някои значителни автори (Ив. Вазов, К. Величков) емигрират, по-скоро доброволно, и в чужбина пишат някои от каноничните си творби („Под игото“) или произведения, които принадлежат към корпуса на българската литература („Писма от Рим“, 1895; „Цариградски сонети“, 1899, публикувани след завръщането в България), при които фактът на написването им в чужбина не оказва съществено въздействие върху рецепцията и статута им.
    През първата половина на ХХ в. извън България на български и за българска публика пишат К. Христов, Й. Йовков, Ат. Далчев4, Вл. Полянов, Св. Минков, Багряна, като всеки от тях е в чужбина по различни причини – учение или нещо, което с днешния език бихме определили като „специализация“, доброволна емиграция. При тях фактът, че са писани в чужбина, няма решаващо значение, престоят в чужбина е преди всичко средство за разширяване на културния хоризонт. Повечето от тях въвеждат свързани с чужбина сюжети, персонажи, лични впечатления и пр. в забележимо по-голяма степен от авторите от предишните поколения.
    След Втората световна война и в това отношение се наблюдава промяна, значението на литературата, писана в чужбина, се увеличава, макар и по един доста специфичен начин. Разширяването на културния хоризонт и въвеждането на сюжети и фигури, свързани с други страни, са изместени на по-заден план от политическите мотиви. В български контекст след края на Втората световна война могат да се забележат, макар и не в така степен както в Русия, няколко емигрантски „вълни“:
    – Първата е непосредствено след 1944 г., тя е доминиращо политическа и сред нея почти няма писатели. Ако се извадят журналистите, тя фактически има слаба връзка с литературата.
    – Втората вълна представлява по-скоро постоянният, не особено силен поток от емигранти от 50-те до 80-те години на ХХ в. Сред нея има интелектуалци, включително и писатели. Една част от хората от тази вълна са политически емигранти, друга са икономически, включително и интелектуалци, намерили по адекватно на амбициите им място в европейски и американски университети.
    – Като трета вълна условно могат да бъдат определени емигрантите след падането на Берлинската стена (1989), а може би и още по време на Перестройката (т. е. след 1985 г.) Тя е по-масова, по-малко политическа и по-икономическа, а и като че ли по-младежка. Сред нея има немалко хора (главно университетски преподаватели), които се изявяват и като литератори и писатели.
    Любопитно е, че българска литература се създава в някогашна Русия, в Западна Европа, в балканските страни, в Централна Европа, но не толкова в Съветския съюз, въпреки не малкото политически емигранти там, особено след 1923 г. (Доколкото подобни произведения съществуват, изключенията не поставят под съмнение общата тенденция.) През последните десетилетия тенденцията като че ли се запазва – извън представителите на старата диаспора, които се активизират, литература на български или от българи се пише предимно в Западна Европа, Америка (главно Северна) и на други по-отдалечени места, но не и в Източна Европа или дори на Балканите (едно от малкото изключения, за които си спомням, е поезията на Яна Букова, която живее в Гърция и активно превежда от гръцки на български, а и в обратната посока). При това в страни като Полша и Чехия има немалки групи мигранти, част от които – интелигенти.
    Отделни казуси (много интересни), за които не съм подготвен, представлява емиграцията на български евреи, която върви на тласъци през втората половина на ХХ в. – от основаването на държавата Израел (1948) до към края на века, както и на български турци, достигнала кулминацията си по време на т. нар. „възродителен процес“ от 80-те години и евентуалната тяхна писателска дейност.5 Отделен казус, също много любопитен, е литературата, писана от представители на традиционната диаспора, както и на етнически българи от области извън България (т. нар. Западни покрайнини в Сърбия, банатските българи, българите в Молдова, Украйна и пр.), които се активизират в последните десетилетия, главно по извънлитературни причини. Пред очите ни престижът на българския паспорт рязко се повиши и това има своите рефлекси и върху литературата, писана на български в страните от бившия СССР и бивша Югославия. Въпреки че в публичното пространство доминира обратното мнение, възможностите и желанието на българската държава да подкрепя подобни опити нараснаха. Отношението към тях е доброжелателно, а фактически и негласно снизходително. И това вероятно има своите основания, доколкото сред тези творби едва ли могат да се открият някакви наистина значими за българската литература като цяло явления.
    Отношението между представителите различните групи сред емигрантите сигурно са заредени с напрежения и конфликти, които трудно могат да бъдат изцяло забелязани и осмислени отвън, т. е. от България. А те несъмнено, освен всичко друго, имат поколенчески и естетически аспект.

    * * *
    Отношението към емигрантите, рецепцията на тяхното творчество, е не по-малко сложно явление, осмислянето му предполага както общи социални и психологически интерпретации, така и разграничаване между различните му елементи. Няколко са факторите, които го определят, и те всъщност не са непременно радикално различни от факторите, които определят отношението към едно литературно произведение:
    – Възможност на потенциалните читатели да достигнат до текстовете. В това отношение литературата, писана в чужбина, все още е в по-трудно положение, въпреки че разликите намаляват. Всъщност необходимите предпоставки са поне две – текстът да бъде първо публикуван, а след това и адекватно разпространен, да достигне до потенциалните читатели.
    – Извънлитературни елементи, на първо място политически. Възможността авторът или текстът да станат елемент от някакъв важен за публиката разказ, от някаква митологема.
    – Отношението на критиката, медиите и пропагандата към тези текстове.
    – Сред многобройните типологии на възприемателя в случая особено важно е това дали той принадлежи към емигрантските кръгове, или живее на територията на своята родна държава.
    Отношението към литературата на емигрантите, а и към емигрантите като цяло, е сложно и динамично явление. Ясно е, че преди 1989 г. официалната пропаганда планомерно и целенасочено ги демонизира и отхвърля всякаква възможност сред тях да се появи качествена литература. Известно е и че тази пропаганда не е еднаква и не е еднакво интензивна през целия период – като цяло пропагандата постепенно отслабва, а става не така директна, започва да търси индиректни форми за въздействие. Така или иначе, тя изгради един мит за емигрантите. Той обаче не бива да се надценява, тъй като имаше своето огледално отражение, резултат както на българските емисии на радиостанциите Свободна Европа, Би Би Си, в по-малка степен – Гласът на Америка, така и на самата официална пропаганда. Тя често поражда обратен ефект и това не е някакъв български (балкански) феномен. В резултат на тези два фактора се оформя героизирания контрамит за емигрантите и за тяхната литература.
    Една любопитна илюстрация за ефимерността на мита, изкован задружно от официалната пропаганда и от контрапропагандата, беше завръщането на земеделския деец и дългогодишен емигрант Ценко Барев, който бе представен като човека, от когото дори Т. Живков се страхува. Барев веднага зае централно място в политическия живот, бе кандидат за президент, но постепенно бе маргинализиран. Последното известно ми негово политическо действие бе неуспешната му кандидатура за селски кмет.
    Още по-сложни стават нещата, ако се има предвид и първият елемент от комуникационната верига – авторът. Напълно възможно е наличието на комплекс у емигрантите, които предварително да са приели, че няма да бъдат разбрани от своите сънародници, точно защото са емигранти. Възможно е, от друга страна, емигрантите да смятат, че тяхното положение по условие e привилегировано спрямо „истината“. Това несъмнено поражда реакции у читателите и слага отпечатък върху рецепцията на текстовете.
    И двата варианта на мита (демонизирания и героизирания) са резултат по-скоро на пропагандни действия, отколкото на реално познаване на текстовете на емигрантите, особено на литературните им текстове. Доколкото все пак в България „забранената“ книжнина има известна рецепция от първа ръка, но българските текстове, още повече българските литературни текстове, писани в чужбина, едва ли са сред по-популярните й дялове. На по-голяма популярност се радва публицистиката, мемоарите (например на македонския деец Ванче Михайлов), литературните произведения на емигрантите, публикувани преди емигрирането им (от типа на „Мъже“ и „Жените на Варшава“ на Г. Марков). Всъщност феноменът на реално четената „забранена“ литература от втората половина на ХХ в. е напълно неизследван. Все пак, струва ми се, че по-популярните дялове на тази литература са стари окултистки и Дъновистки книги, мемоари, руски книги (най-вече Ал. Солженицин), стари приключенски, любовни романи (които са не толкова забранени, колкото неиздавани), по-стари и по-нови еротични четива (някои от тях оригинални), чужди западни книги, включително и нови романи (особено популярен през 70-те 80-те години бе т. нар. Служебния бюлетин на СБП, който публикуваше подобни творби), мемоари на репресирани от комунизма (главно комунисти!), записани на хартия и тиражирани актуални радиобеседи и едва след това – литературни произведения на емигранти.
    Особено труден за осмисляне при литературата, писана в чужбина, проблем е разграничаването на различните типове рецепция – в чужбина и „у дома“, на читателите и „специализираните“, „овластени“ и „авторитетни“ групи възприематели (литературна критика, публицистика, официална пропаганда), както и промените на рецепцията във времето. По отношение на последната особеност най-очевидната граница е свързана с падането на Берлинската стена, сравнително лесно може да се забележат и различията между синхронната критика и по-късната литературната история, но динамиката е още по-сложна. При възприемането на литературата, писана в чужбина, особено важен фактор е политическата близост или противопоставеност между автор и възприемател; по правило произведенията на съмишлениците се оценяват по-високо, от друга страна произведенията на опонентите предизвикват по-шумни реакции.
    В края ХХ в., особено с началото на Горбачовата Перестройка (1985-) в цяла Източна Европа се забелязва съзнателен стремеж за преосмисляне на отношението към емигрантите. Много съществено значение за промяната има и революцията в достъпа до информация, осъществена от Интернет. Критическото възприемане на литературата, писана от емигранти, има няколко варианта. Подходът на медиите е един, друг е на академичната критика, доста по-различно е отношението в Wikipedia и различни интернет сайтове, създадени и от самите автори, а и в интернет форумите.6
    Трябва да се има предвид, че доста бързата промяна на официалната пропаганда след 1989 г. и приемането („реабилитирането“) на емигрантите поражда сложни и нееднозначни реакции, който не се изчерпват с позитивните чувства и настроения. Те са премесени с особена форма на несъгласие, ревност и пр., които не винаги са директно заявени, а и невинаги са напълно осъзнати от техните носители, които едва ли са само сред поддръжниците на стария режим.
    Подготвеният и издаден в началото на 90-те години „Речник по нова българска литература“ си поставя за цел да ревизира представите за българската литература, като един от акцентите в тази ревизия e отношението към емигрантите. В краткия предговор, подписан „От редколегията“ и вероятно плод на компромис между различните й членове, се открива интересно изречение, което не само свидетелства за промененото отношение, но и документира един удивително старомоден език, негласни ограничения, а не съвсем безпроблемния списък на визираните важни представители на емигрантската литература, в който авторите на литературни текстове едва ли доминират:
    Речникът съдържа статии за представители на българската поезия, проза и наука като Стефан Груев, Христо Огнянов, Петър Увалиев, Юлия Кръстева, Цветан Тодоров, Атанас Славов и други, чието дело е влог в развитието на чуждестранните култури, но носи отпечатъка и на патриотичната съпричастност към българската проблематика, белязано със знака на автобиографизма.7

    * * *
    Особено важен елемент в налагането на емигрантите от първата и втората вълна са западноевропейските радиостанции, с предавания на български език. Те са основното средство, чрез което имената и делото на емигрантите достига до българската публика. От една страна тези радиостанции – BBC, Free Europe, Voice of America, Deutsche Welle, – които имат свои облик, са част от пропаганден апарат, а от друга страна са обект на яростна контрапропаганда, която всъщност засилва тяхната известност сред българите. Те отделят сравнително малко място на литературата, но включват критични прегледи на публикуваното в България. Емигрантите се налагат като публицисти и критици, а не като автори на „висока“ литература. При това трябва да се държи сметка, че, особено в български контекст, разделението „високо“ – „популярно“ е стабилно и рядко се проблематизира през 50-те и 60-те години.
    От друга страна, струва ми се, литературата и заниманията с история са едни от основните средства, чрез които емигрантите от първата вълна черпят авторитет и легитимност. Основните и най-авторитетни структури, изградени от българските емигранти, са посветени именно на подобни цели. Повечето от тях са в Германия, с най-авторитет вероятно се ползва Българското академично дружество „Петър Берон“, създадено в Мюнхен през 60-те години,8 то издава на немски „Български годишници“. Официалната наука естествено игнорира подобни трудове, но те имат малобройна но ентусиазирана група привърженици сред лаиците.
    От първата вълна емигранти с амбиции за „висока“ и „чиста“ литература се откроява Христо Огнянов (1911-1997; Р), който използва и псевдонима Борис Босилков за публицистичните си изяви, вероятно, наред с другото, и за да стратифицира изявите си по оста „висока литература“ – публицистика.9 Амбициите му за висока литература достигат до по-широки кръгове от българската публика след промените, когато в България и на български или билингва (на български и немски) са публикувани няколко негови стихосбирки: „Асизки сонети“ (1992), „Пътешествие“ (1995), „Превъплъщения“ (1996). Стратегията на тези, а и на много други издания, е да представя не нещо ново и актуално, а нещо утвърдено, дори образцово и класическо. В тези книги, а и в други издания стиховете стоят редом и черпят авторитет от други текстове – интервюта, спомени, предговори на други емигранти или изследователи.10 Стиховете на Хр. Огнянов се ползват с престиж, но едва ли са популярни, а всъщност и не попадат в прегледите на българската литература. Въпреки универсалните си амбиции поетът Хр. Огнянов не се радва на особена рецепция извън българската публика. На относително по-голям интерес, струва ми се, се радват мемоарните книги и публикациите за Огнянов.11
    Близък до Огнянов, но без литературни амбиции, е един друг емигрант от първата вълна, който живее в Германия – Стефан Попов (1906-1989; Р). Той издава книга в България още преди войната12, а след промените, които той не дочаква, на български в превод от немски излизат няколко негови книги13, които без да са особено популярни, са високо ценени от не съвсем ясно оформената група на новите български консерватори, които дори са склонни да го определят като „най-големият български мислител от европейски мащаб“14.
    Към емигрантите от първата вълна принадлежат Тончо Карабулков (емигрира във Франция през 1949) и др. След промените той публикува в България няколко книги, които се радват на скромен интерес.15
    На особено висок авторитет в България, при това не толкова по политически причини, се радва един относително успял български емигрант – Петър Увалиев (Пиер Рув, 1915-1999; Р, WBg). Той се преди всичко „културтрегер“ – журналист, сценарист, есеист, историк на изкуството. Увалиев е, струва ми се, първият емигрант, който посещава официално България още през 1971 г., според някои по покана на Людмила Живкова.16 След промените в България излизат негови книги, свързани с изобразителното изкуство17, но популярността му се дължи преди всичко на устни изяви – беседи и интервюта, на които той е несъмнен майстор. Както и при други емигранти, и за Увалиев излизат апологетични издания, включително и от обвързаните с бившите комунисти среди – в такива случаи търсенето на легитимност тече и в двете посоки.18
    Сред първото поколение емигранти авторът на вероятно най-популярната книга, не само в България и на български, е Стефан Груев (1922-2006; Р, WEn). Неговата „Корона от тръни“ (Crown of Thorns, 1987)19 се цитира от практически всички сериозни историци по света, които разглеждат не само цар Борис ІІІ, но и българската история от 30-те и 40-те години. Още няколко книги от и за Груев се появиха в България след промените.20
    Близка до книгата на Груев е и една друга книга на емигрант, появила се не само първо на английски, но и с английски псевдоним на автора – Стивън Констант. [Стоян-Константин Владимиров Данев (1933-; WBg)] Фердинанд лисицата – цар на България. Прев. Св. Минева, З. Тодорова, Л. Грозданова. С.: Интерфред, Вис Виталис, 1992. (Constant, S. Foxy Ferdinand: Tsar of Bulgaria, London, 1979.) И Груев, и Констант са автори, които се насочват не само към българска публика и успяват да намерят своята ниша. Значителният им авторитет и популярност в България се дължат на първо място на тематиката, открито цензурирана преди промените, на ползваните източници, непознати не само на широката публика, но и на професионалните историци, на статута си на емигранти и едва след това на успеха на английските издания на книгите им.
    Към това поколение принадлежи българските автори в чужбина може да бъде продължен с поетесата Жени Заимова (1917-2005; Р), която се установява в САЩ през 1957 г. Като автор тя се налага след промените, когато излизат нейни стихове и спомени21, а и книга за нея.22

    * * *
    Най-известният, а всъщност и най-типичният политически емигрант от втората вълна е Георги Марков (1929-1978 Р, Wbg, WEn, WGer, WFr, WRus и др.). Неговата рецепция е най-голяма, отново най-типична, а и не докрай осмислена. Г. Марков е наложен, дори в някакъв смисъл толериран автор, преди да напусне България през 1969 г. След това е заклеймен от официалната пропаганда и осъден на забвение23; книгите му, иззети от библиотеките, се радват на засилен интерес, подкрепян от популярните му радиобеседи по Би Би Си, „Дойче веле“ и „Свободна Европа“. Издадени като книги24 те получават най-голямото възможно разпространение, а след промените са преиздадени в България.25 Преведени са и не особено многобройните му литературни опити като емигрант, всички те се радват на читателски интерес и изцяло положително отношение на медиите, а и на литературната критика. Дотолкова, че никой не забелязва (или не рискува да спомене), че те не само декларативно, но и по същество настояват за изчистване на комунизма от извращенията на конкретните властници.
    В годините след падането на Берлинската стена са публикувани няколко книги за Г. Марков с различно качество и с различна насоченост, сред тях се откроява „Убийте Скитник“ (2005 на Хр. Христов), а след това и нейното продължение „Двoйният живот на агент „Пикaдили“ (2008). Всички те обаче се фокусират върху убийството и не навлизат в дълбочина в литературното му дело. Същото важи и за другата ценна книга на Хр. Христов „Държавна сигурност срещу българската емиграция“ (2000). Силният интерес към Г. Марков, който несъмнено е политически мотивиран, поражда всевъзможни мемоарни и биографични текстове. Огромна част от неговите връстници писатели се оказаха негови приятели, появиха се и опити за навлизане в интимния живот, нещо което не е особено типично в български контекст за автори от най-близкото минало.26 Подобна еволюция винаги променя драстично не само образа на автора, а и структурата на аудиторията му.
    Формално близък до него е случаят с журналиста Владимир Костов (WBg), който написа популярна книга за убийството на Г. Марков – „Българския чадър“ (бълг. изд. 1990), а след това се завърна в България и отново за известно време се нареди сред водещите журналисти, публикува и няколко книги.27 Неговият антикомунизъм се оказа още по-проблематичен, а принадлежността му към Държавна сигурност – доказана, постепенно той се завърна към близките до бившите комунисти кръгове.
    Тук някъде трябва да бъде споменат и литературната критичка28 Румяна Узунова (1936-1995; Р), която емигрира през 1980 г., активно пише публицистика и критика, включва се в различни обществени инициативи, след промените се завръща за кратко в България.29 И едва посмъртно публикува на български и в България роман с автобиографични елементи, писан по-рано.30 Книгата бе широко рецензирана, но едва ли спечели реален читателски интерес.
    След промените емигрантите излизат на мода и са широко представяни в положителна светлина в медиите, а книгите им се (пре)издават в България. Няколко типа книги, писани в емиграция, стават популярни без подобна подкрепа от медиите и дори въпреки медийните критики и основателните обвинения в антисемитизъм. Представителната фигура е Никола М. Николов31, автор на „Световната конспирация“ – една от най-продаваните български книги през 90-те години.
    Всъщност казусът Н. Николов е само екстремна проява на проблема за отношението на установените институции към завръщащите се (пряко или чрез книгите си) автори. Струва ми се, че тук отново може да се открият различни фактори. Определен тип жанрове, проблематика, социална позиция и жестове си остават забранен плод и дразнят любопитството на публиката, въпреки негативната „официална“ оценка. Фактът, че авторът е емигрант не поражда, а само допълнително катализира процеса. А информацията за книгата тече по познатите стари неофициални канали.
    Един от най-успелите в чужбина български писатели емигранти е Димитър Инкьов (1932-2006; Р, WBg, WGer). В България той е активен журналист, който опитва перото си в различни жанрове (стихове, очерци, пиеси, научна фантастика). Като емигрант в Германия (от 1965) си спечелва име пред българската публика, предимно слушателите на Свободна Европа с фейлетони и хумористични разкази, излъчвани под псевдонима псевдоним Велко Верин. Пред немската публика се налага като успешен детски писател, автора на стотина книжки, много от тях превеждани и на други езици, включвани в учебници и пр. Като фейлетонист емигрантът Инкьов е изцяло свързан с българската среда, проблематика, а и традиции, но като детски писател, струва ми се, той не само се потапя в друга среда, но и следва други традиции и образци. След промените Инкьов е активно издаван в България и се радва на интерес. Многобройни са и преводите на детските му книжки, започнали да излизат в България в началото на 90-те години. Не са малко хората, които помнят неговите сатири от периода на Студената война, които сега се появяват и в книги.32
    Не по-малко плодовит и с още по-широки интереси е Атанас Славов (1930– ; Р, WBg, S), който пише и публикува стихове, проза, мемоари, публицистика, научни изследвания, критика, преводи и др. на български и английски. В повечето от тези жанрове той е наложен автор още преди да замине за САЩ през 1975-6 г. Като емигрант той публикува и на английски33, и на български34. При него, може би в по-голяма степен отколкото при други, се наблюдава успешен синтез на българските традиции и възприетото от световната култура. При това този синтез се проявява още в първите му български текстове, а в цялото му творчество отношението му и към двата елемента е критично. Ат. Славов има известен успех като автор на английски език, негови трудове излизат и на полски (като първи издания), но той е преди всичко част от българската култура. След промените той е един от малцината, които се завръщат в България. През последните години той активно преиздава предишните си книги и ръкописи35, а и пише и публикува нови.36 Той е сред малцината днешни български автори, които издават свои избрани съчинения.37 Малцина от неговите връстници в България имат като него и уебсайт.38
    По друг път тръгва Цветан Марангозов (1933– ; Р), който емигрира през 1960 г., след излизането на романа му „Белязаният“ (1959)39. В Германия Марангозов се налага като сценарист, продуцент, композитор, но след промените започва да публикува стихове40, а също драми41 и есета на български. Сравнително бързо става много популярен сред определен кръг от литератори, които дори му посвещават специален сборник.42 Проблемът за отношението му към българските и чуждите традиции предполага много по-задълбочено изследване; факт е обаче, че като поет и драматург Цв. Марангозов търси контакт преди всичко с българската публика, а в Германия не се стреми да черпи дивиденти от „екзотизма“ на българското там.
    Вероятно най-популярни сред българските емигранти днес са двама млади по това време критици, установили се във Франция в средата на 60-те години. Много неща ги сближават – на първо място общия им интерес към структурализма, но и доста неща ги разделят. Сближава ги и отдалечаването от българския език – и двамата, макар и в различна степен спират не само да пишат, но до голяма степен и да говорят на български, поне публично. Цветан Тодоров (1939-, емигр. 1963; Р, WBg, WFr, WEng, WRus и др.) се налага чрез популяризирането на руските формалисти във Франция и въпреки развитието си по посока на есеистиката остава докрай верен на нефикционалната литература. Още през 80-те години неговите книги се цитират все по-често и с уважение, след промените голяма част от тях излизат в превод на български, авторът се радва на немалки академични почести.43 Струва ми се обаче, че все по-малко е четен.
    Еволюцията на Юлия Кръстева (1941-, емигр. от 1965 Р, WBg, WFr, WEng, WRus и др., S) тръгва в друга посока и от структурализъм, семиотика и психоанализа достига до романи. Не малко от нейните книги са преведени след промените, включително и романите. Кръстева още по-категорично скъсва с българския език и българските традиции, но някои от романите й имат автобиографични (по-точно – семейни) елементи, а оттам и връзка с България (представена в тях като Санта Барбара).44 Ю. Кръстева е сред малкото автори, които се опитват да осмислят теоретично своя опит като емигранти.45 Същото в известен смисъл важи и за Цв. Тодоров. Все по-често и двамата са представяни с формула, която в Wikipedia при Кръстева звучи: écrivaine française d’origine bulgare (Bulgarian-French philosopher, literary critic, psychoanalyst, feminist, and, most recently, novelist), а при Тодоров – essayiste et historien français d’origine bulgare (Franco-Bulgarian philosopher). Подобна е и българската рецепция на известния художник авангардист Кристо (Христо Явашев; 1935, WBg, WFr, WEng, WRus и др., S), който се радва на значителен авторитет в България46, но практически (съзнателно?) е прекъснал връзки с нея, още повече с българското изкуство.
    Разчетена от гледна точка на публиката, българската рецепция на романите на Кръстева и на есетата на Тодоров (а и на научните им текстове) всъщност следва тази формула. Авторитета като наложен чужд автор, плюс солидарността, произтичаща споделения етнически произход, плюс (в някои случаи) иносказателната връзка с живота в България определят авторитета и успеха на книгите им тук. И при тях, както и при Г. Марков, макар и все пак в по-малка степен, се появиха доста спомени на хора, които словоохотливо разказват за близостта си с тях.
    През 60-те години Кръстева и Тодоров напускат легално България, където не са били подложени на някакви особени репресии, а и след това за тях не се появяват познатите от предишното десетилетие пасквили срещу емигрантите. През 70-те години обаче нещата като че ли се променят, появяват се нови емигранти, преследвани, съдени и излежали присъди в затвора. Един от тях е Любомир Канов (1944– ; Р). Той е арестуван 1977, съден, след излизане от затвора през 1984 емигрира в Канада, след това лекар в САЩ. След промените той се завръща често се завръща, а и издава книги, писани на български език и за българска публика.47 За него П. Ватова пише:
    Единствената книга на К., излязла досега, сборникът разкази „Човекът куковица“ (1991)… не би могла да се нарече „емигрантска“, защото е инспирирана, а и създадена в българската обществена и културна ситуация на 70-те и 80-те години. Част от разказите са замислени, докато К. е в затвора.48
    Подобно е развитието и на Димитър Бочев (1944– ; Р), който напуска България през 1972 г. и се установява в Германия. По това време той има известен опит като автор, след това работи в Свободна Европа, но като писател се реализира след промените с книги, писани на български, посветени на българската публика, свързани със събития в България и нелишени от автобиографични моменти.49 При Бочев и Канов, а вероятно и при Цв. Марангозов, цитираната по-горе формула трябва да се преобърне и редактира, за тях ще е по-адекватно да се използва познатото от по-рано „български автор, живеещ в чужбина“.

    * * *
    След промените са появяват различни типове автори, живеещи в чужбина. За политически емигранти практически не може да се говори, въпреки че някои от тях се опитват да се възползват от подобен статут в началото на 90-те години. Едни от тях пишат на български, други се насочват преди всичко към българската публика, трети предпочитат да се изявяват на някои от световните езици и след това да се срещнат с публиката в България.
    Изреждането на авторите, които пишат на български, а и следват някакви български традиции, при това целенасочено се стремят да обновят, може да започне с Александър Андреев (1956), който дебютира в България50, след това се установява като журналист в Германия, но публикува в България и на български, включително и преводи от немски. Неговият роман “Нови степени на свободата“ (1999) представлява радикална пародия на класическите за социалистическата епоха шпионски романи на Б. Райнов. Една година по-рано Ал. Андреев публикува документално-публицистичната книга „Заговорът на шпионите“ (1998).
    Сходен донякъде път извървява и Владислав Тодоров51 (1956-; WBg, S), който през 90-те години става университетски преподавател САЩ и наред с академични трудове на български52 и английски публикува романа „Дзифт“ (2006), който с други средства пародира класически схеми на романа за престъпления, представени в една подчертано българска среда.
    С някои уговорки към този тип автори могат да бъдат отнесени Цвета Софрониева53, Милена Фучеджиева54, Павел Гоневски (S)55, опитите на Никита Нанков и др.56 Някои от тези автори се завръщат в България и публикуват, повече или по-малко интензивно – Владимир Левчев, Антони Георгиев и др.
    По-особено място сред тях заема живеещият в Германия и пишещ, доколкото ми е известно, главно на български Златко Енев (1961-). Той поддържа интересното онлайн издание „Либерален преглед“ (www.librev.com/), насочено изцяло към българоезична публика, друго, подготвено заедно с водещата преводачка Мари Врина, предназначено за чужда публика Ecrivains de Bulgarie (http://litbg.free.fr/). Той публикува, също на български, предимно фентъзи за деца.57 Жанрът няма особено дълги традиции в българската литература, така че трудно може да се каже доколко Енев ги следва. В подобна насока работи и Иван Стоянов Къслев, който живее в Холандия и се подписва Бари Късел (Barry Cussel).58
    В последно време вниманието привлече живеещия в САЩ Захари Карабашлиев (1968-). Той е автор на пиеси, една от тях е поставяна в Лос Анжелис, друга е наградена в България. В събитие се превърна романът му 18 % сиво (2008), писан на български и публикуван в България. Той несъмнено има автобиографична основа, сюжетът е свързан с емигрантския живот и, според някои, успешно следва модела на По пътя на Дж. Керуак. Появиха се дори твърдения, че това е „засега най-успешният български емигрантски роман“.59
    Още по недвусмислено са свързани с българската литература (и нейното обновяване) Алек Попов (1966-; Wbg, WPol, S), Виктор Пасков (1949– ; D, WBg)и Албена Стамболова – автори, които след повече или по-малък престой в чужбина се завръщат и като български писатели се опитват да д

  4. Абе, хора, ами защо не четете повече преди да пишете е! Първата съвременна книга на емигрантска вълна и то на Чикагска тема е написана ощепрез 1994 година. Заглавието е и е изключително находчиво и хумористично издание. Има го в библиотеката в Сета София.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *