2022-01-22

8 thoughts on “Вносът на емигранти във властта задълбочава кризата

  1. Мисля, че се това не е така.
    1. За да кажеш кое не е добро трябва да имаш идея за по добро. Аз не намерих нищо подобно.
    2. Като тука си имаме по-добър материал – къде е? Защо той не взима връх. Няма система, няма правила, няма хора. Това е тук. А вие май се опитвате да ни убедите че хората с опит се справят по-зле с предизвикателствата от другите – без опит.
    Не съм съгласен

  2. до seth

    Юпитата имаха мисия за дооокрадат и преразпределят държавната собственост съгласно СПИСЪКА,процес започнал от кабинета СДС през 97-ма година на масовово раздържавяване и подаряване чужда собственост/на народа/ на избраните посписъчно лица,капиталисти – „почтени честни“ бизнесмени. Днес се виждат с просто око.

  3. Така е – нагледахме се на вносни юпита, които с хиляди пъти са надвишили капацитетите си като са сложени на отговорни държавни постове.

  4. За да бъдеш на такъв пост, се искат, предполагам, морал, езици, бекграунд в идеалния случай, човещина, съвест, разбиране за естеството на живота „навън“, достъпност за „зачислените“ граждани и готовност и ВОЛЯ да се промени статуквото на някои неща там, където общността го желае и реалностите го налагат. С една дума – посланникът-консулът да е ПОЛЕЗЕН. А не само благовъзпитан фигурант или политическо продължение на нечия идеология или бизнес-мераци.
    Дипломатическият представител борави с трудностите и очакванията на хората, а понякога пряко и с техния живот.

  5. Интересно изследване. Макар че разбира се емигрантите не са еднакви.
    Освен това феноменът, за който става дума, или поне част от него, изобщо не е само емигрантски. Невъзможност за т.нар. от психолозите трасформационно лидерство се среща, впрочем, не само у хора като настоящият български финансов министър примерно и подобните нему – подобни нагласи или невъзможност се забелязва често и сред достатъчно българи на управленски или други позиции, които не са се върнали след дълго пребиваване в чужбина.

    Между другото, по повод новия български консул в Чигаго се сещам, че преди няколко дни министърът за българите в чужбина каза по БНР, че е получил писмо с молба или искане от български емигранти за назначението на Шкумбата за консул; и че той изпратил това писмо, придружено с негов коментар, на съоветните институции. Не разбрах дали писмото е било от някаква емигрантска организация/организации или от някаква група от емигранти, но така или иначе според думите на Б.Димитров излизаше, че самите българи от Чикаго са полежали Шкумбата. (Моите уважения, впрочем, на неговия талант да размива; дали това е достатъчно, за да бъде човек дипломат… е реторичен въпрос. По принцип не е, в конкретния случай – не знам, не познавам лично Д. Туджаров.)

  6. Ми разбира се, че Българският емигрант няма същия народопсихологически облик като българския гражданин, оцелявал цял живот само в БГ,както и че, децата на емигранта – още по-малко!

    НЕГОВИТЕ ДЕЦА НЕ СА ВЕЧЕ БЪЛГАРИ.ТЕ СА ИНОСТРАНЦИ!ТАМ КЪДЕТО СА ОТИШЛИ, ИЛИ РОДИЛИ, И С ТРУДА СИ СЪЗДАВАТ ПРИНАДЕНА СТОЙНОСТ В ТАМОШНОТО ОБЩЕСТВО.Всичко друго е излишни приказки.

    Това е Мила.

  7. Много студена картина рисуват тези психолози. Чудя се сега дали имам съмнения и ако да, дали са само от любов към \"контрата\" или само защото ми се ще да ги имам.

    Едно от нещата, които забегналият нашенец научава веднага, след като забегне, е, че е САМ СРЕЩУ ЦЕЛИЯ СВЯТ. Няма познати, стари съученици, бивши колеги, общи познати, които \"да му постелят\" някъде, докато почне сам да се храни… Пробиваш с късмет и умения, ако ги имаш, а ако трябва – и придобиваш такива. За да си конкурентноспособен. Вероятно това е един от основните фактори, които измарят \"безотечественика\" и го карат да е по-скоро изпълнител, отколкото възложител на някви задачи. Освен това чувството, че си сам пред проблема си и си чужд на всичко и всички, те съпровожда в лейли лайфа в продължение на известен до неизвестен брой дълги години.

    Друго нещо, което българският емигрант се научава зад граница, е, че ПРАВИЛАТА НА ИГРАТА СА ДРУГИ. В България трудовопазарните взаимоотношения са до болка познати на всички. Навън е друго – там играят много специфики, обществено развитие и нагласи, история, стереотипи. Някъде се проявяват предразсъдъци по белег националност, другаде – по белег пол и дори и религия, ценят се други трудови навици и отношение, при липса на съответни – се налага да си ги изградиш, научаваш се да работиш и в широка междукултурна среда. Там мнозина могат поне толкова, колкото тебе. У нас десетилетия наред се насажда манталитет, че да се печелят пари по честен начин е невъзможно и непривлекателно. Зад граница научаваш, че често това е единствената алтернатива пред теб – при това, и работеща.

    Трето, което българинът \"навън\" усвоява, е качеството ДА ИСКА. Той няма време да чака някой да го забележи, още повече, незнаейки обикновено как да реализира стремежа си, т.к. е възпитан в комунистическа или в посттоталитарна изкривена трудовоуредена действителност. Свободата да може да заяви себе си го кара да експериментира с границите на чуждото възприемане на субекта му. Това довежда до неизбежната самооценка, че е инициативен човек, но поради риска за хляба инициативността му се свежда най-често само до конкретната личност и до нейното място в конкретната трудовоработна действителност.

    И не на последно място – един български емигрант неизбежно се научава, че МОЖЕ. Ако оцелее, то той става гъвкав, самоуверен, с чувство на собствена тежест човек. Намразва \"общата маса\" инертни субекти в родината, на която не й се налага със зъби и нокти да доказва от нула, че може и иска, и все пак оцелява, разчитайки само на автоматизирани навици и оцеляване сред познати условия и алгоритми. Такъв човек неминуемо става единак, защото знае колко усилия му струва всяка минута. Той смята, че печели, защото работи, а другите не – защото неговата борба с неизвестното е всекидневна. Това все пак не го прави алиениран егоцентрик. Прави го само човек, който заслужава това, което е припечелил. Такъв човек не дели с никого нито маса, нито личен живот, нито дори и приятелство, т.к., когато е бил сам и изплашен, до него е нямало никой, с когото да подели страх, колебания, информация или съвет.

    Българският емигрант наистина няма същия народопсихологически облик като българския гражданин, оцелявал цял живот само в БГ. Неговите деца пък – още по-малко! Когато дава \"рецепти\", ги дава от позицията на човек, който е опознал два, три или пет други свята с чужди практики, а не само един. Той може да не е годен за лидер, но не е вече годен и за елемент от голямото стадо. В това е драмата на неговото дирене за \"самоналагане\", защото \"човекът е социално животно\" и винаги търси среда, в която да се почувства свой, а тази, от която е излязъл, с основание, вече го приема за чужд (непознат конкурент) и го пъди със страх.

  8. Вносът на емигранти във властта задълбочава кризата – великолепно заглавие е избрала авторката – именно вносът, който единствено вирее и до ден днешен по нашите земи е виновен!!! Защото няма истински избор, подбор, а се разчита някой да ни го внесе.
    А той първо го е бил изнесъл – отново не избран, а изнесен (поне аз, за първи път чух за български студенти на Запад, когато Людмила и Владко заминаха към Франция). И така е до днес – пример от последните дни е и любимецът ни Шкумбата. Права е авторката – вносът е виновен,а не изборът. А за да се прекрати вносът трябват точен изборен закон и разбира се – неговото спазване (а за това трябва истинско гражданско общество,не фондации): https://www.eurochicago.com/2010/06/izbornoto-ni-zakonodatelstvo-i-balgarite-zad-granitsa-obzor/

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *