Home » Избрано

Вносът на емигранти във властта задълбочава кризата

2010.08.06 8 коментара
Spread the love

Животът в странство учи тези хора да скриват емоциите си, да са недоверчиви, да гонят само личните си амбиции за житейско преуспяване, твърдят психолози

Автор: Галя Горанова /в-к Сега/

Психолозите твърдят, че кризата е най-голямото изпитание пред лидерството. Тя слага край на представата за лидера като управленец-бюрократ, призван да съхрани статуквото в обществото и задава съвсем нови изисквания. За да се съхрани социалният мир, “бюрократът” трябва да отстъпи място на т.нар. трансформационен лидер, чиято особена сила е в умението да оползотвори кризата за успешна структурна промяна на обществото. Тези теоретични постановки се потвърждават и от изследването на група български психолози, проведено преди няколко години. Екипът на доц. Тома Томов, Харалан Александров, Иван Иванов и Рафаел Чичек анализира лидерската функция в България чрез груповите отношения.

Покрай множество други изводи експериментът стига до едно изключително интересно наблюдение: завърналите се в България емигранти

не са добри лидери

Разбира се, всяко обобщение съдържа грешката в себе си: емигрантите биват всякакви чешити. Но научният експеримент доказва горепосочения извод. Заключението се натрапва след продължителен анализ на поведението в група от 5-7 човека, предимно завърнали се от чужбина нашенци, на които е възложена конкретна задача: да променят представата за България и стила на българското присъствие в света с ресурс от 100 000 долара. Задачата е така преценена, че да провокира най-остро нуждата от лидерство.

Т.нар. “емигрантска” група предлага следното решение: да се създаде фондация, която да инвестира в развитието на човешките ресурси на България. Идеята се основава на предположението, че замогнали се и успешни българи ще насърчат с готовност свои млади сънародници да тръгнат по техния път. Измежду всички групи, подложени на експеримента, завърналите се от чужбина българи изповядват най-силно вярата в “месианските” решения, установява научният екип. Те са убедени, че правилният ход на България отдавна е ясен на “другите”, “там” на Запад, и някой просто трябва да уреди доставянето му на място.

Проучването обаче разбива на пух и прах популярното сред архитектите на прехода убеждение, че досегът с цивилизования свят и попитият на Запад опит автоматично превръщат завърналите се емигранти в активисти на промяната. Нищо подобно. Тъкмо обратното. Експериментът показва, че

вместо да внесат демокрация,

ентусиастите от чужбина спъват автономното развитие на българското общество, защото се опитват да компенсират отсъстващата лидерска функция на местните общности с предоставянето на лидерство “назаем”. То не е автентично, породено от социални нужди и колективни потребности, а е като полуфабрикат с автентичен вкус, но без главен готвач, заключават наблюдаващите експеримента. Абе да си го кажем направо, това псевдолидерство е като соевата кайма и палмовото мляко. Фалшификат с претенции.

Това първо по-подробно изследване на психологията на емигранта опровергава една от големите заблуди на нашия преход – че само хора с опит от живота на Запад могат да извадят България от блатото. Това схващане е и една от причините преходът ни също да е псевдо. Все пак значителна част от управленския елит на страната през последните 20 години, включително и в сегашния кабинет, бяха представители на масовата посттоталитарна емигрантска вълна, които днес търсят реализация в родината. Достатъчно е да си припомним инициативата “Българският Великден”, с която се закичи правителството на Костов, а после послужи като реална банка кадри и на кабинета “Сакскобургготски”.

При теренните проучвания хората, живели и учили на Запад, остават най-дистанцирани и отчуждени един от друг, трудно се свързват, без ентусиазъм и любопитство и не влагат страст в съвместната си работа, установяват психолозите. Затова и решението на поставената им задача е белязано от този провал в общуването. Те избират да развиват посредническа дейност (фондация), която позволява да се извлича печалба от процесите на социален обмен, без обаче да се ангажират лично с тях, което ги обрича на провал. “У наблюдателите тази група остави впечатление за отсъствие на смисъл”, е жестоката присъда на психолозите.

Те обменят думи, но не и преживявания

Създават впечатление за пълна и непреодолима отчужденост. Животът в странство учи тези хора да скриват емоциите си, да са недоверчиви, дори потайни, да гонят единствено и само личните си амбиции за житейско преуспяване, така както те си го представят. Всичко това обаче обрича работата в група на безплодие, тъй като участниците се оказват изправени пред неразрешимия конфликт как да не допуснат да се състои група, а същевременно трябва да намерят решение на задача, което може да бъде постигнато само в група.

По странен начин култивираният зад граница емигрантски егоцентризъм се съчетава с рефлексите от тоталитаризма – недоверие, фалшив ентусиазъм от участие в групови мероприятия и в резултат се формират изпълнени с мнителност индивиди, които търсят да извлекат единствено лична изгода от поставената им отвън задача. Особено илюстративен пример са завърналите се от чужбина млади юпита, които се включиха активно в управлението на държавата след 2001 г. Заедно с привнесените модерни административни практики – “едно гише”, електронни регистри и пр., те успяха да извлекат и множество лични ползи от поставените им управленски задачи. Най-сигурна проява на отчуждението, което емигрантите изпитват към общността (народа), са множеството експерти и граждански сдружения, които използват като посредници при осъществяване на дейността си, твърдят психолозите. А ние веднага се сещаме за делегираните държавни дейности към частни консултанти като “Краун Ейджънтс” например. Позната схема със спорни резултати.

Едно по-задълбочено изследване на психологическите особености на завърналите се в родината български емигранти разкрива драмата на изгубената автентичност. От една страна, чувството им за принадлежност към “местната” общност е разколебано. Те вече не се чувстват съвсем българи и търсят да се дистанцират от родните порядки. Същевременно това, което са усвоили на Запад, са единствено инструментите за оцеляване и лично развитие (кариера), но не и способността да предлагат решение на обществени проблеми, да бъдат лидери. Да се разчита на тези стотици хиляди нашенци зад граница, че могат да променят българската действителност, е наивно, подсказват психолозите. Хубаво ще е да бъдат опровергани един ден. Засега обаче опитът само потвърждава правотата им.

—ПАТОЛОГИЧЕН НАРЦИСИЗЪМ—

Много преди Бойко Борисов да изгрее на политическата сцена, този психологически експеримент дава интересни резултати за патологичния нарцисизъм, който често никне върху благодатната почва на кризите. Развиват го хора, които се нагърбват с водаческата роля само от лични потребности, а не от посветеност на групови интереси. При този вид нарцисизъм възприемането на света се ограничава само до вътрешния свят на човека. Нарцисизмът се характеризира с омнипотентност (всемогъщество), със стремеж към изолация и откъснатост и с интерес единствено към вътрешния свят, твърдят патолозите. Нарцисът изземва Его-функцията от групата и създава у нея магическото очакване, че може всичко да реши сам. Това да ви напомня нещо?

Източник: http://www.segabg.com/

8 коментара »

  • Pesho said:

    Вносът на емигранти във властта задълбочава кризата – великолепно заглавие е избрала авторката – именно вносът, който единствено вирее и до ден днешен по нашите земи е виновен!!! Защото няма истински избор, подбор, а се разчита някой да ни го внесе.
    А той първо го е бил изнесъл – отново не избран, а изнесен (поне аз, за първи път чух за български студенти на Запад, когато Людмила и Владко заминаха към Франция). И така е до днес – пример от последните дни е и любимецът ни Шкумбата. Права е авторката – вносът е виновен,а не изборът. А за да се прекрати вносът трябват точен изборен закон и разбира се – неговото спазване (а за това трябва истинско гражданско общество,не фондации): https://www.eurochicago.com/2010/06/izbornoto-ni-zakonodatelstvo-i-balgarite-zad-granitsa-obzor/

  • Mila said:

    Много студена картина рисуват тези психолози. Чудя се сега дали имам съмнения и ако да, дали са само от любов към \"контрата\" или само защото ми се ще да ги имам.

    Едно от нещата, които забегналият нашенец научава веднага, след като забегне, е, че е САМ СРЕЩУ ЦЕЛИЯ СВЯТ. Няма познати, стари съученици, бивши колеги, общи познати, които \"да му постелят\" някъде, докато почне сам да се храни… Пробиваш с късмет и умения, ако ги имаш, а ако трябва – и придобиваш такива. За да си конкурентноспособен. Вероятно това е един от основните фактори, които измарят \"безотечественика\" и го карат да е по-скоро изпълнител, отколкото възложител на някви задачи. Освен това чувството, че си сам пред проблема си и си чужд на всичко и всички, те съпровожда в лейли лайфа в продължение на известен до неизвестен брой дълги години.

    Друго нещо, което българският емигрант се научава зад граница, е, че ПРАВИЛАТА НА ИГРАТА СА ДРУГИ. В България трудовопазарните взаимоотношения са до болка познати на всички. Навън е друго – там играят много специфики, обществено развитие и нагласи, история, стереотипи. Някъде се проявяват предразсъдъци по белег националност, другаде – по белег пол и дори и религия, ценят се други трудови навици и отношение, при липса на съответни – се налага да си ги изградиш, научаваш се да работиш и в широка междукултурна среда. Там мнозина могат поне толкова, колкото тебе. У нас десетилетия наред се насажда манталитет, че да се печелят пари по честен начин е невъзможно и непривлекателно. Зад граница научаваш, че често това е единствената алтернатива пред теб – при това, и работеща.

    Трето, което българинът \"навън\" усвоява, е качеството ДА ИСКА. Той няма време да чака някой да го забележи, още повече, незнаейки обикновено как да реализира стремежа си, т.к. е възпитан в комунистическа или в посттоталитарна изкривена трудовоуредена действителност. Свободата да може да заяви себе си го кара да експериментира с границите на чуждото възприемане на субекта му. Това довежда до неизбежната самооценка, че е инициативен човек, но поради риска за хляба инициативността му се свежда най-често само до конкретната личност и до нейното място в конкретната трудовоработна действителност.

    И не на последно място – един български емигрант неизбежно се научава, че МОЖЕ. Ако оцелее, то той става гъвкав, самоуверен, с чувство на собствена тежест човек. Намразва \"общата маса\" инертни субекти в родината, на която не й се налага със зъби и нокти да доказва от нула, че може и иска, и все пак оцелява, разчитайки само на автоматизирани навици и оцеляване сред познати условия и алгоритми. Такъв човек неминуемо става единак, защото знае колко усилия му струва всяка минута. Той смята, че печели, защото работи, а другите не – защото неговата борба с неизвестното е всекидневна. Това все пак не го прави алиениран егоцентрик. Прави го само човек, който заслужава това, което е припечелил. Такъв човек не дели с никого нито маса, нито личен живот, нито дори и приятелство, т.к., когато е бил сам и изплашен, до него е нямало никой, с когото да подели страх, колебания, информация или съвет.

    Българският емигрант наистина няма същия народопсихологически облик като българския гражданин, оцелявал цял живот само в БГ. Неговите деца пък – още по-малко! Когато дава \"рецепти\", ги дава от позицията на човек, който е опознал два, три или пет други свята с чужди практики, а не само един. Той може да не е годен за лидер, но не е вече годен и за елемент от голямото стадо. В това е драмата на неговото дирене за \"самоналагане\", защото \"човекът е социално животно\" и винаги търси среда, в която да се почувства свой, а тази, от която е излязъл, с основание, вече го приема за чужд (непознат конкурент) и го пъди със страх.

  • ТРИБУН said:

    Ми разбира се, че Българският емигрант няма същия народопсихологически облик като българския гражданин, оцелявал цял живот само в БГ,както и че, децата на емигранта – още по-малко!

    НЕГОВИТЕ ДЕЦА НЕ СА ВЕЧЕ БЪЛГАРИ.ТЕ СА ИНОСТРАНЦИ!ТАМ КЪДЕТО СА ОТИШЛИ, ИЛИ РОДИЛИ, И С ТРУДА СИ СЪЗДАВАТ ПРИНАДЕНА СТОЙНОСТ В ТАМОШНОТО ОБЩЕСТВО.Всичко друго е излишни приказки.

    Това е Мила.

  • Mariana said:

    Интересно изследване. Макар че разбира се емигрантите не са еднакви.
    Освен това феноменът, за който става дума, или поне част от него, изобщо не е само емигрантски. Невъзможност за т.нар. от психолозите трасформационно лидерство се среща, впрочем, не само у хора като настоящият български финансов министър примерно и подобните нему – подобни нагласи или невъзможност се забелязва често и сред достатъчно българи на управленски или други позиции, които не са се върнали след дълго пребиваване в чужбина.

    Между другото, по повод новия български консул в Чигаго се сещам, че преди няколко дни министърът за българите в чужбина каза по БНР, че е получил писмо с молба или искане от български емигранти за назначението на Шкумбата за консул; и че той изпратил това писмо, придружено с негов коментар, на съоветните институции. Не разбрах дали писмото е било от някаква емигрантска организация/организации или от някаква група от емигранти, но така или иначе според думите на Б.Димитров излизаше, че самите българи от Чикаго са полежали Шкумбата. (Моите уважения, впрочем, на неговия талант да размива; дали това е достатъчно, за да бъде човек дипломат… е реторичен въпрос. По принцип не е, в конкретния случай – не знам, не познавам лично Д. Туджаров.)

  • Mila said:

    За да бъдеш на такъв пост, се искат, предполагам, морал, езици, бекграунд в идеалния случай, човещина, съвест, разбиране за естеството на живота “навън”, достъпност за “зачислените” граждани и готовност и ВОЛЯ да се промени статуквото на някои неща там, където общността го желае и реалностите го налагат. С една дума – посланникът-консулът да е ПОЛЕЗЕН. А не само благовъзпитан фигурант или политическо продължение на нечия идеология или бизнес-мераци.
    Дипломатическият представител борави с трудностите и очакванията на хората, а понякога пряко и с техния живот.

  • seth said:

    Така е – нагледахме се на вносни юпита, които с хиляди пъти са надвишили капацитетите си като са сложени на отговорни държавни постове.

  • ТРИБУН said:

    до seth

    Юпитата имаха мисия за дооокрадат и преразпределят държавната собственост съгласно СПИСЪКА,процес започнал от кабинета СДС през 97-ма година на масовово раздържавяване и подаряване чужда собственост/на народа/ на избраните посписъчно лица,капиталисти – “почтени честни” бизнесмени. Днес се виждат с просто око.

  • PETER said:

    Мисля, че се това не е така.
    1. За да кажеш кое не е добро трябва да имаш идея за по добро. Аз не намерих нищо подобно.
    2. Като тука си имаме по-добър материал – къде е? Защо той не взима връх. Няма система, няма правила, няма хора. Това е тук. А вие май се опитвате да ни убедите че хората с опит се справят по-зле с предизвикателствата от другите – без опит.
    Не съм съгласен

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.