Home » Избрано

Приказка за селянчетата

2016.05.05 3 коментара

Стоян Николов – Торлака,

Vibes.bg

Майка ми и баща ми се оженили през 78-а. Той, дивак от Торлашко, ѝ казал, че ако не му роди син до една година, си я изпраща по живо, по здраво, обратно при баща ѝ. Разбира се, че се е шегувал. Баща ми е като мен. По-скоро аз съм като него, но това са уточнения, колкото да си правя вятър на устата.

Деветнадесетгодишната ми майка обаче май му се вързала на акъла и ме родила… е, закъсняла с четири дена, но все пак почти се вписала в сроковете. Тогава нямало санкции от Европейската комисия за просрочени проекти, та ѝ се разминало. На баща ми пък, веднага след като съм се родил в оная започнала по-рано и завършила по-късно от обикновено мрачна зима на 79-а година, му щукнало в главата да става инженер. И станал, колко му е. В нашия род сме все дебелоглави и минаваме през стени, когато решим нещо.

И ето, мама и тате – във Варна, а аз – при баба и дядо в Говежда, горе до сръбската граница, в Северозападния Балкан. Пет години. Само летата ходех при тях, на море един вид. Закърмен съм с онова място. Обожавам го, наистина. Когато не съм там, нещо в мен е празно. Когато си тръгвам оттам, парче от душата ми се къса и остава в Говежда. Да ме чака, докато се върна.

Снимка: Личен архив на Стоян Николов - Торлака

Снимка: Личен архив на Стоян Николов – Торлака

Не знам за първите седем, но на мен първите пет години от живота ми бяха особено важни. Като ученик използвах всеки един свободен момент, за да си отида на село. Даже и симулирах трахеален бронхит, за да ми даде училищната лекарка бележка за извинени отсъствия и да забегна натам, накъдето ме теглеше сърцето ми.

Училище и сърце… Тогава в Говежда имаше училище, и то доста прилично за стандартите на едно планинско село. Ако мога да направя сравнение, убеден съм, че там, тогава, образованието е било на по-високо ниво от това в 90% от сегашните столични училища. Знам, макар да не съм учил там, защото ми се е случвало да присъствам в някои от часовете. Нали се влюбих в историята още, преди да знам за какво друго, освен за пикаене може да ми служи патката, та винаги, когато успеех да загърбя Монтана и да забегна в Говежда, не пропусках часовете по история в местното училище.

Минаха двадесетина, че дори и тридесетина години оттогава. Изтекоха като пустинен пясък между пръстите ми. Сега не живея в Монтана. Мотках се да студентствам в Търново, в София, после пак се върнах в Търново… Така ни се случва на нас, хората на новото хилядолетие. Загубени сме в собствената си реалност.

Прадядо ми не е бил загубен. Ходил е два пъти в Канада, за по няколко години, и то в началото на миналия век. И се е връщал. За да воюва за Родината си. С кораб. Месеци наред пътуване. И не се е оплаквал, дори за Втората световна се е записал доброволец с връзки и подкупи, защото е бил прекалено възрастен, за да мине по каналния ред. И след това си е заживял в Говежда, влагайки всичко, което е имал, в образованието и духовното израстване на децата си.

Аз пък имах нужда от десетилетия, за да осъзная, че разликата между „селянин“ и „селяндур“ е огромна. Селяндури има и на центъра на Ню Йорк, пък камо ли в София. Селяни малко останаха. Селянин е достоен човек, който изкарва прехраната си със собствените си ръце, пък, оставете другото, допринася и за добруването на селяндурите, кореняците граждани и величавите аристократи. Включително и тези на духа.

Снимка: Личен архив на Стоян Николов - Торлака

Снимка: Личен архив на Стоян Николов – Торлака

Отидох в Говежда за първи път от няколко години, когато жена ми забременя с първородния ни син. Инстинктивно имах нужда да заведа новосъздаденото си семейство на мястото, на което бях изживял най-красивите моменти от детството си.

То обаче не беше същото. Училището го нямаше. Лечебницата я нямаше. Величавите ни държавници бяха решили, че там, на повече от 30 километра от най-близкия град, няма нужда от образование и здравеопазване. Простите селяни, както биха ги нарекли хиляди самодоволни селяндури от големите населени места, си плащаха данъци, и сега си плащат като попове, но нямат достъп до елементарни неща, гарантирани им от Конституцията на Република България.

Но оцеляват. Борят се срещу маргинализацията си и не се предават. Нямат намерение да го направят. Въпреки умишленото обезчовечаване на родното им място. Те, ние, имаме здрав корен и сме готови да минем океана, за да оцелеем, за да запазим същината си.

Личен архив: Стоян Николов-Торлака

Личен архив: Стоян Николов – Торлака

Аз океана чак не минах, но се бих здравата със системата към 15 години, за да имам възможността, бих я нарекъл дори „привилегията“, да мога да си водя децата (вече три момчета, набързо се размножихме) в Говежда за по няколко месеца всяко лято. Знам, че вече не е престижно да тичаш цяло лято по гащи по разбитите и неасфалтирани улици, но знам и друго. Чистият въздух, кристалната вода, това да помиришеш пръстта, да си извадиш сам картофи, които си посадил, да си откъснеш краставица, да гледаш магичните пламъци на огъня, докато мръвките се пекат, да се къпеш в буйната планинска река, да се събуждаш от птичия песнопой всяка сутрин, да имаш чувството, че можеш да докоснеш звездите, които не си виждал толкова ярки никога през живота си…

Знам, че това е нещо, което трябва да позволя на децата си да изживеят. Знам, че много по-лесно ще се научат да седят пред телевизора и да си пускат клипчета на компютъра или да чоплят из социалните мрежи. Знам го. Знам обаче и, че лесното не е интересно. Такива са ми възприятията за света. Не съм ги правил, за да ходя на работа от осем до пет и после да им крещя, че трябва да мълчат, докато си изгледам новините и риалитата.

За съжаление обаче по селата хората вече основно това правят. Младите масово бягат заради липсата на препитание и елементарни дадености на XXI век. Старите пък седят пред телевизорите и обсъждат поредната катастрофа, убийство, изнасилване или изцепка на някой от пишман VIP-овете ни.

Както казах, петнайсетина години се борих, за да мога да започна да прекарвам летата си в Говежда. И успях. Поне засега. Тримата ми сина са изключително доволни от това развитие на нещата. Играят. Тичат. Дивеят. Хвърлят камъни в реката. Къпят се в нея. Смеят се на глас по цял ден. Заравят се до ушите в пясъчника. Тичат по двора. Самосиндикално си осиновиха една котка. Марунка. Малкото останали съседи им дават всякакви пресни, току-що откъснати, плодове всеки ден. Разбират и с молекулите на тялото си какво е истинският живот.

Личен архив: Стоян Николов-Торлака

Личен архив: Стоян Николов – Торлака

А аз всяка година, когато се зададе началото на септември, сядам на циментовия си трон, който всъщност е чисто и просто една външна мивка, и плача. Уж тайничко, ама напоследък нещо спря да ми пука, че може някой да ме види. Плача, защото трябва да се връщаме в града. При кръстовищата, светофарите, бибипкането, стъклените погледи, бързането, задачките, лицемерието, моловете, веригите магазини.

С най-голямо удоволствие бих отгледал децата си на село. Както са направили прадедите ми, както са направили и дедите ми. Сигурен съм, че много хора мислят като мен и не са склонни да робуват десетки години за някаква шибана панелка и колеблива кариерка, над които трябва да трепериш като листо в есенна буря.

Да, но целенасочената политика на държавата и корпорациите прави така, че да живееш на село, още по-лошо, да отглеждаш децата си там, е почти невъзможно. Без детски градини, училища, здравеопазване, препитание, как да стане? Ние им трябваме в градовете. Трябваме им послушни, на работното място, изкарвайки много повече, отколкото получаваме, в името на данъчната система, големите фирми и банките.

А селото нека си мре. Но аз няма да се дам. Както се казва в моя край, „ше се бием като мътна вода у брег“. Решил съм да положа още усилия и да си купя къща в едно село до Търново. Да, децата ми ще учат в града, но вечер ще се прибират до семейното огнище. А през лятото. През лятото в Говежда. Там, където някога бяхме петдесетина деца в нашата махала, а сега… Сега само моите диванета огласят околността…

.

3 коментара »

  • bbt said:

    Много ми хареса. Благодаря за написаното.

  • Иван said:

    Благодаря за тази статия. Не съм само аз значи, който се чувства по същия начин като се прибера лятото с трите си деца на село. Аз проблема си го реших вече по подобие на това което си замислил с къща в село близко до голям град и съм щастлив от години. И до родното село всяка година задължително. Мечтай не се отказвай 🙂

  • Веси said:

    Много е трудно! Трудно е да вижда човек мъката и недоимъка на хората около себе си, сърцето ми се къса всеки ден! 5 години от както се преместихме от София в моя роден град Кнежа, синът ни вече е на 3г, а нещата се влошават ден след ден… От началото на годината баща ми е ходил на 3 погребения… Погребенията ги съобщават всеки ден по радиоточката, а родените деца само в понеделник! Правят се нови площадки за деца… но след това биват счупени (в рамките на месец – от деца без възпитание и без надзор, защото родителите им работят за да изкарат минималната заплата)! Възрастни хора вече обикалят по кофите, защото са останали сами и децата им са някъде по чужбина, търсят дрехи в тях или някой чифт изхвърлени обувки! Оцеляват всеки ден, докато могат… Преди година или 2 възрастна жена на нашата улица беше намерена замръзнала на двора си през зимата, замръзнала до смърт, намерена от съседите си! Чуваме част от тези неща по телевизията, споделяме ги в социалните мрежи, но след това приятелите ни ни обявават за черногледи и как би трябвало по-оптимистично да гледаме на нещата! Е, аз не съм оптимист вече, тук детски градини има, но нивото е под всякаква критика, болница има, но в Спешното ти казват „Отидете и си купете тетанус, ние ще Ви я поставим“, защото нямаме средства. Преди почти месец ходих да се моля на Спешна помощ да превозят наш съсед, тежко болен, на легло с линейката от един адрес до друг, бях си приготвила и пари да им дам, но не се съгласиха – имали ДжиПиЕс и не можели да ходят напред-назад… Превозихме човека с товарен бус, отзад в карусерията, но след няколко дни почина (мир на праха му)! Технологии – ИМАМЕ, НО ЧОВЕЧНОСТТА Я НЯМА ВЕЧЕ!!! В малките населени места хората не са ти просто съседи, а както е написал автора хора, които ти дават от произведените от тях продукти, хора, които ако изпаднеш в беда веднага ще се притекат на помощ, нещо, което в градовете много рядко се вижда! Там могат да те наръгат на път до нон-стопа, за 5 лв или в Борисовата градина докато си седиш на пейка! И аз бях мечтателка с ентусиазъм и пламък в очите, но той малко по малко угасна, защото нещата наистина не са както ги помним от детството ни и трябва да загърбим глупавата си носталгия и да мислим за бъдещето и шансовете, които да дадем на децата си!

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.