Преди месец пробвах нещо фантастично – мед от Тасмания. Една-единствена лъжичка земен рай ме отлепи на няколко стъпки от повърхността. Сигурна съм, че в този момент съм приличала малко и на тасманийски дявол. Разбрах, че в производството на този мед участва и българин. Реших да го потърся, защото все пак днес разстоянията нямат никакво значение, особено след като сетивата ми бяха заредени за седмици напред. Запознайте се със Станислав Ненов – Слави. Пчелар, рибар, мечтател. Вечно на път, гонещ летата и верен приятел на пчелите.

То, да беше някой друг, иди-дойди, ама синът на властта, дето има една дума, да се ожени за някаква интернирана? Не знам какво му е било на кмета, не знам как са я мислили и кроили, но той и жена му се опитаха да разделят Коркосу и Димчо. Тя трябвало да абортира и да си замине. Селото беше като кошер. И не се знае докъде щеше да стигне всичко, ако чичо Стойко не се вдигна един ден и – право у кмета.
– Ти мен – рекъл – познаваш ли ме? Помниш ли ти, кмете, кой те вади от язовира преди пет години, когато пиян-залян падна от лодката? Помниш ли?
– Помня бе, Стойко, помня – мънкал кметът. – Помня, ама как сега…
– Познаваш ли рода ми бе? – продължил чичо Стойко. – Да знаеш някой мошеник от него, някой крадец, а? Ти като си кмет, не си ли човек, бе? А туй момиче, като са го изселили тука, да не би да е сакато, а? Таман си стъпи на краката и на човек замяза, ти искаш пак в калта да го набуташ, така ли?

Если вы ищете театр со своим лицом, театр провокационный, неравнодушный, будоражащий, экспериментальный, то вот он – чикагский Trap Door Theatre, или – в дословном переводе на русский язык – ”Ловушка”. В маленьком зале на маленькой сцене театра разворачиваются страсти планетарного масштаба. Театр не заигрывает со зрителем, а заставляет его думать, знакомит с новой, неизвестной драматургией, открывает актерские и режиссерские имена.
В ”Ловушке” любят длинные названия. Вспомним спектакль ”The Word Progress On My Mother’s Lips Doesn’t Ring True” сезона 2011-12 годов или недавние хиты: “Сказочная жизнь русских девушек” (“The Fairytale Lives of Russian Girls”) и ”Как объяснить историю коммунизма психически больным?” (“How to Explain the History of Communism to Mental Patients”). У нового спектакля не менее длинное название – “No Matter How Hard We Try“ или “We Can Exist On The Best Terms We Can“, в моем переводе на русский язык – “Все так, как есть“. Автор пьесы – тридцатидвухлетняя польская писательница и драматург Дорота Масловская (перевод на английский язык – Артур Запаловски).

И един ден, когато слънцето захапе хоризонта на чуждата за Вас земя, която вашите деца ще наричат родина; когато градът, в който живеете, трескаво засвири непозната за вас мелодия – загледайте протегналото се над вас небе и си представете пътя, който се разгъва, и всички мечтаещи хора в безкрайната шир, и чуйте гласовете на вашите майки, които в просъница нашепват имената Ви – защото в тази земя остават майките да плачат на воля – а знаете ли, че звездите са слънчеви пеперуди? Че луната ще надвисне и тази нощ над морската шир, ще заблести и ще потъне в нея; че гларусите пак ще танцуват пияни по мачтите, докато вятърът преминава през времето, за да вдъхне живот на нощта; докато океанът от спомени стопи морето, забули върховете и закъта най-далечния бряг. И никой, никой не ще знае какво друго го очаква, освен безнадежните дрипи на старостта…
Но аз знам, аз вярвам и се надявам, че точно тогава бреговете ще придобият очертания, че крясъците на гларусите ще поемат из среднощните улици, за да Ви върнат в храма на познанието. Познанието, не знанието. Една птица опознава небето, без да има знание…

На 21.05.2016 г. в сградата на Българското училище „Св. св. Кирил и Методий” в Лайден се носеше полъх от емоции на вълнение, въодушевеност, радост и миризма на чубрица и свеж аромат на цветя. Това бe един голям ден, вълнуващ ден, ден на българска гордост, тъй като отбелязахме деня на българската просвета и култура и на Светите братя Кирил и Методий. Училището бе гостоприемен домакин на тържество под надслов „Родна реч, омайна, сладка“, подготвено от всички учители и с главен сценарист учителката по БЕЛ Вероника Бикова.