Home » Авторски страници, българи зад граница

Помашки яйца

2016.04.17 2 коментара

20150319_101339

На Великден отивахме при баба, а тя живееше в живописно родопско градче, с бликащи минерални извори. Ароматът на бор, благият вкус на бистрата планинска вода и игрите до насита из съседските дворове с филията циганска баница в ръка, са моите спомени от онова време. Животът там беше много пъстър и разнообразен, защото поминувахме заедно с помаци, власи, гърци и цигани. През лятото идваха и много арменци на почивка. Когато за първи път прочетох в детството ми за Вавилон, аз вече знаех как е изглеждал. Онова време не беше като днешното. Всички бяха различни, но се обичаха такива, каквито са, по-точно – уважаваха се, а още по-точно – тачеха се.

Цялото лято беше време за празници – сватби, кръщенки, именни дни, Еньовден за момите, Петровден, Шекер Байрам, Богородица… Разбира се случваше се да има и погребения, но на тях ходеха само възрастните. Щом чуехме църковното клепало да бие, ние децата знаехме, че трябва да спрем игрите и виковете. Заставахме мирно с наведени глави, докато шествието минаваше покрай нас, и се питахме какво е това да си умрял. Никога не ми е било много тъжно, въпреки че хората плачеха, защото знаех, че и Христос е умрял, но на Великден е възкръснал. Още повече, че всяка година имаше Великден и нямаше опасност някой да го пропусне и да не възкръсне.

Обичах Великден. На празника всички роднини се събирахме в бабиния двор. Пристигаха и щъркелите в старото гнездо. Всъщност, пристигаше само мъжкият. Преди години лошите момчета от друга махала бяха ранили женската. Баба положи много грижи, за да я спаси. С какви ли не билки връзваше раненото крило. Оживя щъркелицата, но остана с едно крило, а за далечния път на юг трябваха две. Зимата тя намираше топлина и храна на бабиния таван, заедно с гълъбите. Понякога се случваше Великден да е рано на пролет, преди щъркелите да са долетели.. Ние обаче си имахме на празника винаги щъркел. Вярно, не можеше да лети, но ни гледаше от гнездото и това ни стигаше. Мъжкият не я изостави цели тринайсет години. Идваше всяко лято. Обичаха се. На всеки Великден любовта им възкръсваше. Когато тя умря, той престана да идва.

Не си спомням през онова време да сме пекли агне и то да ни е събирало в двора. Странно нещо, спомням си за щъркела, а не за агнето. Най-вече се радвах на великденските яйца. Само там, в бабиното градче, се правеха не шарени, а писани яйца. И в народната песен, която тя често пееше, се казва, че хубавата мома е „като от Бога изписана“, а не шарена. Тези яйца се правеха тайно, защото беше забранено да се говори за Христос, за Великден, за вяра и за боядисани яйца. Около празника даже и козунаците умишлено изчезваха от магазините.

На мен много ми харесваше, че се криехме с баба в задната стаичка на голямата къща и не отваряхме вратата, докато не привършим с изписването на яйцата и не заличим следите от боята. Чувствах се като дете – партизанин, което се крие от врага. В моите учебници имаше много разкази на тази тема и ние трябваше да се учим от примера им. Никога не бях виждала врага в упор, защото баба залостваше здраво вратата и той си оставаше отвън.

Самото изписване ставаше със специална дървена писалка, в която се поставяше пчелен восък, който бавно и майсторски се топеше на пламъка на свещта. И започваше баба да рисува по яйцето най-причудливи фигури и знаци. Бавно ставаше всичко. Восъкът бързо изстиваше, а вдъхновението изискваше време. След това яйцата се боядисваха с някаква билка тъмночервени. Други цветове не се правеха. Изписаното яйце е само червено. Цял ден рисуваше баба, цял ден аз зяпах и дори не се сещахме за ядене. Накрая восъкът се отстраняваше от рисунъка, като внимателно се нагряваше на свещ по начин, който баба си знаеше от памтивека. Така се появяваха шарките. За цял ден правехме 5–6 яйца. Едното винаги се поставяше пред иконата, която стоеше в ъгъла на варосаната одая. Другото се носеше в черквата. Третото се даваше на помаците. Останалите яйца нареждахме в глинена купа, пълна със здравец. На никой не му даваше сърце да яде от писаните яйца. Щом дойдеха гости, баба гордо ги показваше, а те я хвалеха. Същото правехме и ние, като ходихме при познати и роднини по Великденските празници. Беше традиция да си разменяме по едно писано яйце за здраве. Подареното ни яйце прибавяхме към нашите в купичката и така бройката се запазваше.

Никога и не съм си помисляла да се чукна с писано яйце. Знаех колко трудно се правеха. Дори не се и приближавах до тях от страх да не ги счупя. Само ги гледах и им се радвах. Но с трепет очаквах помашките яйца.

В съседната на бабината къща живееха помаци. Тя побираше челядта на ходжата, бай Мехмед и леля Фатме. Хората тогава не само живееха, но и празнуваха заедно. Баба казваше, че всички си добрували. Бяха си преплели обичаите като шевица и животът им беше шарен като великденски яйца. Спомням си как на Шекер Байрам идваше някоя кадъна рано-рано, с още топлата тава баклава, покланяше се и я подаваше на баба. Тя от своя страна се прекръстваше, опитваше едно парче и казваше, че като тазгодишната баклава не е яла досега. Това го повтаряше всяка година като мандра. Леля Фатме оставяше тепсията, благославяше ни на турски и ни пожелаваше със здраве да я ядем. Надвечер при баба се събираха комшийките, за да похапнат парче баклава, да сръбнат турско кафе и да поприказват. Отхапваха от сладостта и казваха: „Сполай ти, Боже“. Помакините отговаряха: „Аллах да ви закриля“. И всички се радваха, че са заедно и таз година на Шекер Байрам. Не се говореше нито за религии, нито за политика. Обсъждаха се годежи и сватби, които предстояха. Хората бяха здрави, добри и затова можеха да ядът баклава до насита, без да се плашат от захарна болест, защото тя се получава от стрес и злоба, а не от шекер.

На Великден, пак рано сутринта, идваха помакините и носеха, скрити в престилките, боядисани яйца. Не изписани, а само цветни – зелени, сини, жълти и пембени. Най-помашкият цвят е пембеният. Втъкават го в килимите, в престилките, в елечетата, има го и в извезаните чорапи. Това не е розовото, в което често се облича английската кралица. Пембеното грее. Топъл и галещ окото цвят. Питала съм ги, но не казват как го докарват. Имат си и те своите тайни. Както има турско синьо, така има и помашко пембено.

Сигурно и те като нас са боядисвали яйцата скришом, защото ни ги носеха завити в престилките. Аз много се радвах на тези яйца. Даваха на баба десетина от тях, а тя изваждаше само едно от купичката. Леля Фатме сваляше фереджето, взимаше яйцето, целуваше ръката на баба и казваше: “Аллах здраве да ви дава“. Отнасяше писаното яйце в къщи и го слагаше на поличката, над оджака, до Корана и броеницата на бай Мехмед. Хората така бяха приели различното, че виждаха само хубавото в него. Ние децата се чукахме по улицата само с помашките яйца и само тях ядяхме. Те бяха пресни, от кокошките на леля Фатме. За себе си винаги избирах пембеното яйце. Да ядем помашки яйца по Великденските празници за всички нас беше част от традицията.

Много по-късно, когато вече ги нямаше, се запитах защо ги е имало. Питах и разпитвах, но децата бяха пораснали и забравили, че бабите и майките им някога също са боядисвали великденски яйца. Днес те носят забрадки, говорят по смартфони, заменили са шалварите с дънки и купуват готова баклава за Байрам. Добре, че почти стогодишната леля Юнселе още нещо помнеше от старите времена, та тя ми разказа, че помачетата много страдали, като гледали на улицата връстниците им да се чукат с яйца по Великден. Тайно започнали и техните майки и баби да боядисват яйца, та чедата им да не се делят от другите. Но никога не правили червени яйца, защото това е цветът на Христовата кръв и не ги изписвали, понеже шарките крият и християнски знаци. Така те с нищо не нарушавали повелите на своята вяра. А цветовете са дар от природата за всички. Хората си обяснявали нещата по човешки и се вмествали в християнския свят около тях.

С времето писаните яйца изчезнаха. Загуби се някъде дървената писалка на баба. Затова пък суперите са пълни с боядисани яйца – зелени, жълти, сини, червени – християнски и помашки. Всъщност, рисуваните многоцветни яйца, които символизирали възкресението на природата, са се правели още преди 2800 години в Египет. В християнството означавали възкресение на вярата, а за помаците от моето детство те значеха възкръсване на добруването с хората около тях.

Случваше се и някоя християнка да ни донесе само боядисани, а не писани яйца. Баба много се ядосваше и казваше: „Не я е срам пред Бога, да ми носи такива яйца. Днес не е имала време да ги изпише, утре ще забрави и на църква да отиде.“ Тя уважаваше помаците и шарените им яйца, но не прощаваше, ако някой от нашите не спазваше традицията, както се полага. Ако днес беше жива и видеше готовите яйца по магазините и в къщите, сигурно щеше да каже: „Не го ли е срам тоз народ“.

До купичката с писани яйца ухаеше козунакът, увит във везан месал. Трудно се намираше хубаво брашно, масло и яйца за него, но омесен от ръцете на баба, с песните, които му пееше, и молитвите, които изричаше, той ставаше божествен. Без орехи, без стафиди – само с песни и молитви. Не ни позволяваше да го вкусим, докато не удари камбаната за Христос Возкресе. Имахме търпение, а то ни учеше на уважение. Уважението раждаше смирението, а то – вярата в доброто и разбиране за доброто. Тогава то се измерваше с други аршини, а не с пари. Хората го носеха в себе си, раждаха деца и ги учеха на него, и така животът продължаваше и възкресяваше.

Сега в града на баба се възражда традицията на писаните яйца. По европейски програми се организира уоркшоп (това си е кръжок, но не звучи по европейски). Идват чужденци да се обучават на тънкостите на старата техника. В историческия музей на града има цяла зала с експонати на яйца. През лятото ги предлагат по сергиите на почиващите туристи, заедно с всякакви други евтини и безвкусни дрънкулки. И пак чувам баба да казва, че „Простотията не тича по гората, а ходи по хората“. Продават се и дървени писалки за восък, но никой днес няма време да се занимава с традиции. Имаме време за печеното агне, за салатите, за ракиите. На трапезата друговерци днес не каним. И те с баклава не ни тачат и не ни благославят. И се мразим, защото сме забравили да си добруваме. На празника ни има и агне, и яйца, и козунак, а на душите ни нещо не е, както трябва да бъде. Спазваме ритуали, които са ни удобни и ни забавляват. Имитираме възкресение на пустотата, на нищото, на самодоволството, на увереността, че сме в центъра на вселената. Не спазваме традицията, а се нагаждаме към нея, за да оцветим с нея ежедневието ни. Заслужаваме ли нещо от нас да се възкреси? Как да го разберем, когато все по-често се отдалечаваме от истинския смисъл на Възкресението и го превръщаме в поредното християнско парти. Седни и нарисувай едно яйце, опечи домашен козунак, подай от тях на ближния и тогава се помоли за Възкресението. То ще е до теб и ще ти се разкрие само.

Къде е леля Фатме днес с пресните, пембени яйца? Къде е ароматът на дъхавия бабин козунак? Къде е черковният звън в душите ни? Защо ги оставихме да си отидат от живота ни? Защо ги търсим в Дубай и Малдивите? Добре, че не сме изкоренили от живота ни здравеца, за да има все още с какво да стиснем църковната свещ, да я запалим и да отнесем пламъчето в дома. Да осветим с него тъмата около нас и да прозрем, че целият ни живот на тази прекрасна планета, наречена Земя, е един Велик ден, подарен ни от Бога.

 

Елена Пеева-Никифоридис

.

2 коментара »

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.