Толкова е тихо, а в мене крещи. Хиляди мигове търся в необятното.
В забрава искам да потъна някъде там. От Всевишният да търся и от живота милостта.
Да са устните ти, да е жаждата от пресъхналостта, да са очите ти, да са ръцете ти, да е топлината. Безмълвността на Космическата шир и силата да съм в мислите си за теб.
Да диря в битието ни на несгодата – малкото, но което е толкова много. Да е като стон в мене и акордът в ударите на сърцето – музика, сливаща две души.
Необятност, политаща – и времето. Колко ли е? Колкото е секундата, минутата, часът, денят и нощта… Приглушен съм в мига на забравата.
Любовта ли чува се и вижда се толкова надалече? Вятърът поема я и я носи.
Знам, че боли, желанието да извикам, да ме чуеш… И като късчета разпилени Обичта ще събирам – Необятност и нежност.
И по малко на глътки ще те отпивам с песента на щурците, ще те търся в житата и сред алени макове.
Вечерницата ясна за тебе ще питам. Необятност и Космическа тишина.
И ще се събуждам недоспивал, унесен в ударите на сърцето. Необятност.
Нури Джурин
