Всички са чели приказката за шапка-невидимка. В течение на векове хората мечтаят да бъдат невидими. Защо? Това дава широк простор пред човешкото въображение. Какво следва, ако притежавахте шапка-невидимка? Изчезват всички ограничения и бариери. Можеш да си където пожелаеш, да виждаш и чуваш, без никой да те забелязва. Страхотно би било понякога да ставахме невидими. Вече има разработки, правещи това да е почти възможно. Не става реч за фокуси на илюзионисти с огледала. Вече са разработени тъкани, скриващи обекти, защитени от въздействие на външни магнитни полета и отразяващи светлината и звука. Също и апаратура, забавяща светлината с електромагнити. Така тя преминава покрай обекта и той се скрива. Съвсем скоро детските приказки за шапката-невидимка ще се превърнат в реалност. Американски учени разработиха покритие, което може да направи невидима всяка триизмерна вещ, под всеки ъгъл. Плазмоничният материал вещае интересно бъдеще. Такива са последните новости от света на технологиите.
Както винаги, в България сме с едни гърди пред останалия свят. И то в реалния. Вече цяла прослойка от населението е станала невидима, без помощта на технологии и всякакви технически джаджи. Невидими за управляващите, проспериращите, задоволените. Съществуват, движат се по улиците. Заобикаляме ги като неудушевени предмети, но всъщност не ги забелязваме. Това са хилядите клошари, роми, пенсионери, безработни и всякакви индивиди, изпаднали в социалното дъно. Тикащи детски колички, но не с гукащи или спящи бебета, а с кашони ръждясало желязо, хартия, велпапе, или големи чували с пластмасови отпадъци.
И тъй като сме на тема от приказките, ще ви разкрия голямата си тайна. Пет години бях управител на голям приют за безстопанствени кучета. Събирани от улицата, около казаните за боклук и градските гета. Положих огромни усилия и изучих… кучешкия език. И ето какво ми споделиха кучетата:
„Както знаете, наша майка кърмилница са казаните за боклук, сега им викат „бобри”. Уж имат капаци, но вечно зяпат отворени. Естествено, каймака обират нашите изконни врагове – котките. Само за това заслужават да бъдат изтрити от лицето на земята! Нахалници! Да не говорим, колко често направо от устата ни измъкват хапката. Мразим ги…
Към боклука са насочени погледите на всички – на кучетата, котките, клошарите, ромите, пенсионерите, и най-много на бизнесмените. Той е от национално значение. Храни всички нас. И най-много последните. Колкото и да се отвращавате от нас, ние сме като бактериите в храносмилателния тракт. Оползотворяваме всичко, което съдържа калории, въпреки все по-обедняващото меню на нацията ни. Ние сме еманацията на оцеляването. Все пак всичко има предел. Но знае ли се? Както върви, скоро всички ще ровят в казаните.
Какви баталии се разиграват рано сутрин около тези казани… Знаете поговорката: „Който изпревари, той ще натовари”. Една сутрин за обезкостяването на един стар хладилник клошарите се избиха. Намериха един от тях с разпран корем. Пенсионерите са по-кротки, те обикновено налитат на велпапето и пластмасата. И са едни такива… срамежливи. Излизат вечер по здрач или преди изгрев, да не ги видят. Все пак повечето са интелигенти – бивши учители или дребни чиновници. Някой може да ги познае. Не знам дали е виц, но разправяха, че студенти от Художествената академия, разпознали техен бивш преподавател да тика количка с велпапе. Какво да правят? Доработват към пенсийките. Че то разликата между СПИН-а и пенсията е, че с него може да се живее по-дълго…
Циганите пък не избират и налитат на всичко, включително и на храната. До блока, пред който се търкалях преди, имаше магазин „Плод-зеленчук”. Изхвърляха омекнали и вече почнали да се развалят и мухлясват плодове и зеленчуци. А циганите вдигат всичко, заедно с щайгите и касетите. Ако намерят и някой и друг буркан с помътнели компоти, или превтасала туршия – дюшеш.
Както знаете, не ни бива хич в катеренето. Иначе нямаше да останат котки и за цяр. Затова след всяка количка на клошар ще видите поне три-четири събратя, които го следват като бодигардове. Те са ни ръцете, с които вадим от „бобрите” хляб, изхвърлена манджа и каквото има интересно за ядене, което те не ядат. Всъщност те не са никак ящни. Като автомобилите са – изключително на „течна” храна, и за разлика от тях не са никак капризни. Поемат и ниско, и високо октаново гориво. Иначе през зимата как се издържа на този студ? Истинско щастие е, ако си намерим по лозята някоя изоставена барака. Бяхме с още трима събратя при бате Ваньо. Много умен и начетен човек. Бил инженер, но се пропил. Разведен, не беше виждал семейството си от години. Викаха ни „Великолепната петорка” – той върви напред и бута количката, която пълни от казаните и с каквото интересно намери по входовете. Интересно, ще рече да вземе някоя стотинка за него. Ако има късмет, може да изкара 5-10 лв. на ден. За месец – повече от една минимална заплата, да не говорим за пенсия. Не плаща наем, ток, парно, осигуровки, данъци. Чиста работа! Обаче Дянков и на клошарите намери цаката. Като не може да ги обложи с данък по адрес или месторабота, вече го удържат направо на пункта, от сумата за предаденото. Така че да не ги смятат за тунеядци. И те плащат лептата си на държавата, която не ги базари за нищо.
Вечер, като си легнем петимата и метнем отгоре стария юрган, чак се изпотяваме. Ние сме му парното и охраната. Разбирате колко опасно е понякога. Да сте чули полицай да е защитил клошар? Или някой да го е еня за тях? Ходят като призраци из града и всички толкова са свикнали с присъствието им, че дори не ги забелязват. А някои нещастници си избиват комплексите върху тях. Горките пиянки, колко от тях ги затриха за нищо!
Смело може да се каже, че боклукът е най-големия ресурс на страната. Социализмът и адът ги свързваше митът за общия казан. От него остана само този за боклук. Цялата икономика се крепи на него, защото друго няма. Ако някой си направи труда да направи статистика, ще се окаже, че най-голям работодател са боклукчийските фирми. А като прибавим базите за вторични суровини и още – клошарите, пенсионерите, циганите, ние кучетата, че и котките – цяла армия. Каква ти армия – Трети украински фронт! Казват, че главнокомандващ бил някакъв наш роднина – „Вълка”. Братовчед, но все пак роднина. Ние сме загубили част от хищническия си инстинкт, но на него – Браво! Имал цял гараж с поршета, бентлита, че и майбаси!
Еба си!!! Що се касае за последното, на разположение са му всички бивши и настоящи „миски”, да не говорим за гейовете във властта. Казват, че водачите на голямата глутница били в Правителството и Парламента. И там, като при нас, непрекъснато има ежби и бой, кой да води глутницата. Но когато става дума за плячка и мръвка, всички са като един. За благинките не гласува никой „против”! Въпреки, че повечето от тях оставят нещо след себе си, само когато клекнат. Има ли нещо в тази държава, за което да се говори повече? Боклукът е навсякъде – по бунищата, в гетата, в общините, правителството, парламента. Част от него разхождат с боклукчийски камиони, а другите с мерцедеси и БМВ-та. Но така е тук. Всичко е хаос, само престъпността е организирана.
Да, боклукът е Елдорадото на Родината! Разбрахте колко много сме се накачили на клона? След котките, най-големия ни враг са циганите. Като ги гледам, се питам, защо се навъдиха толкова, след като дори ние взехме да намаляваме? Някой да не е забелязал, как когато минават с количките за боклук, често на малки тайфи, изправят на крак цялото ни братство? Поемаме ги с лай от единия край на улицата, че до другия, в комплексите от блок на блок, или както се казва: „От урва, на урва и от…” Забравих, как беше, но вие се досещате. Не дай Боже да са с каруца, олелията е до Бога! Защо? Ами хвърлят по нас камъни, бият ни с пръчки, не ни пускат до казаните… Може би има расова или може би кастова, или пък класова омраза? Все пак повечето от нас, преди да ни натирят на улицата, сме били в семейства от сой. Освен това, всички сме от благородни фамилии с англосаксонски имена – Булдог, Ротвайлер, Доберман, Мастиф, Пинчер, че и от китайски императорски фамилии, като Пекинезите – нали са много сладки?“
Светослав Атаджанов
