In Memoriam: Хасан Ефраимов за Калин Терзийски

.

Един път само се срещнахме.

Аз ходя рядко в София. Не повече от десет пъти в годината.

Затова аз съм и винаги ще остана индиферентен за културата на тази страна.
Винаги вечерям в закътани кръчми.

Освен вечерите, в които съм бил вързан за леглото в реанимациите и съм вечерял от игла, забита във вените ми, без да го знам, и въпреки това съм оцелял.

В София тия кръчми миришат на смесено.

На готвено от обяд, на застояло вино и на препарат, минал преди малко по стълбите. Два етажа от стара къща, дето не знаеш дали си в ресторант, или в чужд апартамент, пуснат под наем на гладни хора.

Долу е по-шумно. Говорят по-силно, защото си мислят, че така са по-важни.
Горе е по-тихо. Там вече не се доказваш.

Сервитьорките тичат нагоре-надолу по вековните изтъркани каменни стълби, леко задъхани, леко ядосани, с онзи софийски навик да бързат, дори когато няма накъде. Някоя ще се извини, без да те погледне. Друга ще остави чашата и ще изчезне по стълбите, сякаш градът я дърпа.

Навън улицата е тиха, защото е без изход. Линейки и полицейски сирени там не бръмчат – те просто няма къде да идат.

Нищо не подсказва, че вътре се пие и се мълчи. Само лек шум от врата, дето се затваря, и миризма на топло.

И тогава си спомняш – да, това е столица.

Не защото е важна, а защото всички тук бързат, ама единствено, за да не останат насаме със себе си.

Той не проговори.
Аз пък никога не го правя пръв.

Двама лекари, забравили диагнозите и пациентите си, тръгнали света да лекуват.
Гледахме се дълго и после всеки мълчаливо тръгна по своя път.

Никой не се престраши и не продума.
Нито той имаше нужда от думи, нито пък аз. Та… ние бяхме царете на думите!
Той бе велик, а аз този, който подхвърля ръкавици.

Той не умря от алкохол.

Алкохолът остана като последно убежище. Патерица, която заглушаваше всичко.
Преди това го умориха издателските къщи. Бавно. Професионално. С договори, усмивки и кафе от автомата.

Давали са му по един лев за книга.
Един лев за месеци работа, за нощи с изтръпнали пръсти, за мисли, които не се изключват.

После я продавали за двайсет.
С лъскава корица.
С гръмки думи за „културна мисия“.

Не е искал много.
Само да не бъде унижен.

И аз това исках и затова се опитвам да продавам сам книгите си, написани на език, който умира.

Казваха:

„Пазарът е такъв.“
„Читателят не чете.“
„Бъди благодарен, че те издаваме.“

А той е гледал книгата си по витрините, подредена като чуждо дете, което му прилича, но вече не му принадлежи.

Започнал е да пие не за вдъхновение, а за тишина.
Алкохолът не му е давал идеи.
Давал му е пауза от мисълта, че го използват.

Аз го пробвах многократно, но успях полутрезвен да се измъкна от лапите му.
За алкохола говоря!

Първо е спрял да пише заради сроковете.
После заради договорите.
Накрая спрял, защото всяка дума му звучала като доброволен труд.

Издателите не го убиха с куршум.
Убиха го с проценти.

С аванси, които не стигали за сметки.
С рецензии, които казвали „обещаващ“, но никога „платен“.
С покани за премиери, на които той е стоял прав, докато други са сядали на масата, отрупана с раци и скариди.

Когато умря, написаха:

„Голям писател. Недооценен приживе.“

Същите, които му даваха по един лев, положиха цветя.
Същите, които печелеха от него, говориха за „трагичната му съдба“.

Затова никога не изоставих професията си.

Лекарят винаги е повече от писателя. Може да си лекар и да пишеш, но, ако се опиташ да бъдеш само писател, забравяйки, че си лекар – умираш.

Затова – той се самоуби. Можеше да живее достойно просто като лекар.
Алкохолът просто затвори очите му.

Истинската смърт беше много по-рано – в деня, когато разбра, че литературата е стока, а всички писатели сме просто консуматив.

.

Хасан Ефраимов

25.01.2026 г.

.