Home » Авторски страници, литература

Съвремие

2019.08.11 Няма коментари

Илюстрация: Vijti.com

Дядо Петър е мой съсед, старец на преклонна възраст, земляк, а земляк значи сродна душа, близка, колкото бащината. С него сме от един край, но и двамата съдбата ни е довлякла до града по една или друга причина – него преди повече от 40 години, а мен – преди 16 години, ако не броя ученическите.

Спомням си го през първите години, когато заживях в града. Жилав и работлив човек. Не ползваше никога обществен транспорт в града. Вървеше пеш и мъкнеше торбите, пълни със зимнина или друга селска продукция, която сам беше произвел – лук, картофи, краставици, домат и всякакъв друг зеленчук. Тялото му беше в града, а душата – все още на село – там, пуснала дълбоко корени в богатата добруджанска земя; в шума на листака; в зрънцето грозд, натежало от сок и зрялост; в утринната роса – чиста като сълза на самодива, в която се оглеждат и играят утринните слънчеви лъчи…

Вече уморен от годините и едва носещ товара на времето, дядо Петър често прекарва дните си на пейката пред блока и разказва спомени – картини, изпълнени с живот, а очите му заблестяват от умиление…

Спомени за отминалото време, за хора – истински и непорочни, трудолюбиви и благи, различни от днешните:

– Ний с баба ти Риста (Христа), Бог да я прости, нивга не сме се карали. Га ме видеше ядосан, мълчеше, докат’ ми мине. Сетне си рекваше туй, що й е на сърце, ама сетне… Знайше тя кога и как да чака… – разказваше той за живота си с вече покойната му съпруга и очите му се изпълваха с влага… – А сегашните, виж ги… Не могат да търпят и туй то… Не можеш разбра кой е мъжът и кой жената в къщата. Лошав свят стана. Мислете му вий, младите, че тя мойта вече е ясна, дет’се вика „над гроб съм вече“ – продължаваше да говори той.

Друг път ще рече:

– Ти знайш ли я Гана Тотюф’та (Тотювата)?

– Знам я, дядо Петре, та какво за нея?

– Нищо де. Едно време, когат’ работехме у Текейсето (ТКЗС–то) голям народ бяхме. И все задружен. А сега – един такъв чужд, студен… Всеки гледа да се качи на гърба на другия и да стигне нейде, ей тъй на, без да стъпва на земята. Едни хармани правехме тогава – слънцето жули, потта тече, не спира, ама и ние не спираме. Работим. Млади бяхме и не ни тежеше. Та тая Гана Тотюф’та, заедно с баба ти Риста бяха големи дружки и работеха наедно, другарки бяха…. – продължава да дълбае дядо Петър дълбоко в недрата на душата си; гребе спомените с пълни шепи и ги живее отново, днес и сега, раздава ги…

Сещам се за онази българска приказка „Тримата братя и златната ябълка“, в която два овена – черен и бял, олицетворяват доброто и злото, миналото и бъдещето, за съвета, който получава младият момък: „Паднеш ли върху белия, той ще те изнесе на белия свят. Паднеш ли върху черния, той ще те отнесе на долната земя“. Мисля си: То бели овни не останаха вече, а черните завзеха земята и я направиха черна… Всички сме го яхнали тоя, черния, а от белия няма и помен, та скоро няма да се издигнем на белия свят. Изгуби се човешкото, отрони се като есенен лист и полегна по земята – гниещ и вонящ.

Един ден, както обикновено, дядо Петър седеше на любимата пейка пред входа, подпрян на бастуна си, умислен и тъжен… Гледаше някак в нищото…

На предния джоб на ризата му висеше черна лентичка, от ония, които се слагат, когато изпращат някого при приключване на земния му път.

– Дядо Петре, моите съболезнования! Кой почина? – някак несигурно подех разговора ни.

– Брат ми. Този, дето живееше в Тервел. Ходих… То иначе ние, хората, не се сещаме да се видим по живо. Вече се събираме само за умряло. Не бях ходил отдавна на тамошните гробища. – заразказва той, без да чака други мои въпроси. Бяха излишни. – Беше болен… На възраст, ама на… брат ми е, свиден ми е… една кръв сме, а тя вода не става… Отиде си, изпратих го при баба ти Риста… Тя мен не ме прибира, ама ще дойде и моят ред, ще ме прибере тя… – навежда глава и гледа в земята… Мълчи… а в мълчанието му – събрани толкова много думи, тежки като кръста Исусов, като празнотата в сърцето – бездънна и дълбока…

Иска ми се да му кажа нещо за утеха, ама какво? Нищо не ражда пустият му мозък! Зацикли…

– Спомням си, този малкият Тервел (родният ни град), едно време беше околийски център – продължава пак. – С каруците сме ходили на панаира на 9-ти и 10-ти септември. Народ… народ… игла да хвърлиш, няма де да падне. Обличаме си най-хубавите премени, ще сложим малко слама отзад у каруцата – хем да е меко за сядане, хем и храна за коня, че и той душа носи, и тръгваме по ранни зори… Големи събори ставаха тогава, да знайш… Цялата рода се събираше. Опънем чергите и месалите на поляна, наизкараме всеки кой какво е донесъл – сиренце, доматец, люти чушлета, печено пиленце… бе каквото се сетиш. Баба ти Риста ставаше отрано и месеше хляб. Печеше го у пещта. Хубав хляб беше – бял кат’ памук и мек, та чак пръстите ти се забиваха и си правеха място в него. Сетне започнаха да ни водят с рейсовете от Текейсето. Много народ имаше тогава. А сега… опустял градът, народът го няма. Младите, ако са живи, са у чужбина, а старите – са на оня свят, га че ли този им е станал тесен… Много народ на тези гробища, бе… Много… Объркаха го тоя народ, прокудиха го или го умориха…

Толкова малък град, а толкова много умрели… – нареждаше дядо Петър и очите му гледаха в линията на хоризонта, търсейки отговор там…

След това сведе поглед, загледа гумения накрайник на бастуна си и започна да почуква леко с него… сякаш отмерваше времето, което никога нямаше да се върне…

 

Вежлиджан Ахмедова

Добрич, 7.08.2019 г.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.