По телефона

Из сборника на Маруся Николова „БАБА МИ, БУЛКАТА„. Книгата, съдържаща 155 къси разказа, излезе миналата година.

ПО ТЕЛЕФОНА

Получи телеграмата в петък сутринта, с текст: „Татко, моля те, тръгни веднага!“ и намери бърз начин да се обади по телефона:

– Ало, Нора, какво се е случило?

– Моля те, татко, прибери се! Нужен си ни повече от всякога!

Тя плачеше и той я успокои с думите, че ще пристигне още същата вечер с последния влак…

Но никой не го чакаше. Не само него. Перонът беше празен. Нито един посрещач. Влакът спря безшумно, без изскърцване. Пътниците бяха стотици, наблъскани един в друг, но въпреки дискомфорта и неестествените пози, тънеха в мълчание и неподвижност. Никой не изглеждаше развълнуван, тъжен или отегчен. Не изразяваха чувства и изглеждаха лишени от желания. Очите им бяха празни, а лицата – светли петна, сякаш под хипнотично влияние. Само дрехите се открояваха с цвят и форма, но висяха като на закачалки.

Мъже с пардесюта и бомбета бяха в готовност за слизане, но ръцете им не бяха опънати от куфари. Стъпваха меко на последното стъпало и подаваха ръка на жени с рокли до глезена, едноцветни, но украсени с дантела. Те също не носеха обичайния багаж – чанти и кутии за шапки. Повечето от тях бяха с бижута, но без блясък, патинирани от времето.

Удиви го липсата на тютюнев дъх и разнородни аромати. Но въпреки това въздухът бе неприятен, като при гниене, и той на няколко пъти понечи да отвори прозореца, за да го раздвижи. Но не успя. Сблъска се с неочаквано противене. Нито един от прозорците не помръдна… Дали не бе задрямал във влака и не сънуваше?! Ако бе така, трябваше да се разсъни, за да не пропусне гарата.

Винаги пътуваше в първокласен вагон и се възползваше от ресторанта. От заетост нямаше време да седне на спокоен обяд или вечеря преди отпътуване. Тук го правеше с удоволствие, но не и този път. Не изпитваше нужда от храна. Нито от чаша вино. Зачуди се, че хората с възможности изобилстват. Обикновено претъпкани бяха второкласните вагони. Откъде се бяха взели толкова хора, така добре облечени и всички те за неговата гара?! Той, като лекар с частна клиника, можеше да си го позволи, но как така всички се бяха замогнали след последното му пътуване? Слезе и се обърна озадачен. Видя, че влакът не възнамеряваше да потегли. Това бе краят на пътуването. Мерна му се позната физиономия и пътя му препречи мъж в сив костюм, с преметнат през ръка шлифер. Гласът му не се чуваше ясно. Прозвуча глухо, сякаш изпод земята:

– Професор Богоров, вие ли сте?

– Да, какво има?

– Само исках да ви стисна ръката. През 1919-та оперирахте момченцето ми, което колегите ви бяха отписали като неспасяем случай, и то оцеля. Вече е мъж и баща.

– Радвам се – подмина го той с усещане за лепкавост върху десницата си. Не биваше да допуска това ръкостискане, уж беше слабо, без натиск, но толкова неприятно. Жалко, че пропусна да си сложи ръкавиците. Пазеше пръстите си като музикант. Те бяха неговият фин инструмент при сърдечните операции. Разбира се, че не си спомняше това момченце, беше оперирал хиляди деца от ранна кърмаческа възраст до юношество. Годината, която посочи, я свързваше единствено с раждането на дъщеря си Нора, неговата любимка, която му телеграфира да се прибере час по-скоро…

Портата на дома му беше заключена и не отреагираха на позвъняването му. Това не го озадачи. Със сигурност близките му бяха в клиниката. Някой от семейството му бе пострадал. Трябваше да отиде първо там. По начина, по който се придвижваше, щеше да е лесно. Обзет от тревога, не се запита защо се носи, сякаш активиран от мисълта си, толкова бързо към триетажната сграда.

Нищо не беше същото: сградите, улиците, тротоарът. Бяха настъпили толкова промени за краткото време на отсъствието му, че спря за миг, за да се ориентира. Плахата светлина на луната не даде отговор на въпроса му защо само едрите и значими неща са останали от миналото. Подробностите и ниските сгради липсваха. Странно олекнал и сякаш безтегловен, продължи пътя си, като се бореше с вятъра, но не чувстваше физическа умора. Ето я металната ограда, чемширът от двете страни на пътеката, до самия вход, и огромния надпис – „Клиника по детска кардиология „Професор Богоров“.

Защо не го спря охранителят, заспал ли беше? Не се и опита да вземе сведения от него. Сам щеше да разбере…

Близките му бяха тук, в коридора, пред сърдечната операционна зала. Дъщеря му Нора зад инвалидна количка на столетница, възрастен мъж около седемдесет и внукът му с непозната млада жена. Бяха разстроени и уплашени до припадък. Нямаше време за губене. Блъсна вратата, през която бе минавал безброй пъти, и видя кой лежеше на операционната маса – синът му. Детето, което беше загубил и заради което специализира кардиохирургия. Нямаше време да разсъждава, но явно му се предоставяше втори шанс да спаси най-прекрасното цвете, което бе посял.

Момчето беше с вродена сърдечна малформация и трябваше да се оперира до края на първата си година. Нужни му бяха секунди, за да проследи картината на диагностичното уточняване, всички направени изследвания и извършени процедури. Вля се в съзнанието и пръстите на младия си колега, който току-що бе започнал операцията и я довърши брилянтно.

Остана, невидим за околните, докато замъглените очи не се разтвориха и синевата в тях не се избистри. Бузките поруменяха и той потръпна от щастие. Наведе се и целуна наследника си. Вече знаеше, че един ден той ще оглави клиниката.

В коридора близките му плачеха от радост и целуваха ръцете на хирурга. Той сам не вярваше, че е извършил това чудо, за което го поздравиха колегите му. Казаха му, че е спасил праправнука на професор Богоров, с неговия почерк…

Столетницата се понадигна от инвалидния стол и той позна дъщеря си. Момичето зад нея не беше Нора, както си помисли в началото, а правнучката й. Той не принадлежеше на този свят и го осъзна едва сега. Натъжи се, но изпита удовлетворение, че не беше загубил уменията си и ги приложи успешно. Старицата извика толкова високо, че всички се обърнаха към нея:

– Татко, ти си тук! Знаех си, че ще ме чуеш. Казах ли ви, деца, че установих контакт! По телефона баща ми обеща, че ще дойде с последния влак!

––––––––––––––––––––––––––––––––

Маруся Николова е родена през 1953 г. в гр. Любимец, в семейството на граничен офицер от Лом. Завършила е Института за детски учители във Враца и Висшия педагогически институт в Благоевград. Творческият й път започва в ломския вестник „Народна трибуна“, където сътрудничи седем години. По-късно работи като редактор във в. „Първа атомна“ – Козлодуй. Автор е на романите „Изневярата“(1992),  „Цветето канибал“ (1996), „Образи и сенки“(2019), на сборника с къси разкази „Баба ми, булката“ (2018), на детската поетична книга „Чудеса“. Победител е в конкурса на издателство „Буквите“ за съвременен любовен роман, с книгата си „Мост през времето“. Има публикации в алманах „Нова българска проза“ на изд. „Буквите“, в „Детска антология“ и сборниците на литературен клуб „Многоточие“.

.