Бо­рис пое пли­ка с раз­т­ре­пе­ра­на ръ­ка. Ня­ма съм­не­ние, бе­ше от Сю­зън. Ка­чи се в ста­я­та си.  Разпечатаният на принтер шрифт иг­ра­е­ше пред очи­те му. За­що ли й бя­ха пот­ряб­ва­ли те­зи офи­ци­ал­нос­ти? Ос­та­ви пис­мо­то на ма­са­та и из­ле­зе на балкона. Ед­ва се­га чу шу­ма на ре­ка­та, съб­ра­ла ме­ло­ди­и­те на пла­ни­на­та – сти­хи­и­те на бу­ри­те, неж­ност­та на ме­ки­те есен­ни дни; край бен­зи­но­стан­ци­я­та из­ти­ча­ше дру­га­та ре­ка от ав­то­мо­би­ли; те пъ­ту­ва­ха забър­за­ни, ся­каш съз­на­ва­ха, че то­зи път, ма­кар и да­леч от ма­гис­т­ра­ли­те, бе не по-мал­ко ва­жен от всич­ки дру­ги важ­ни пъ­ти­ща, кои­то от­веж­дат до сър­це­то на континента; и Сю­зън бе проз­ря­ла то­ва, ко­га­то ги ри­су­ва­ше в гра­фи­ки­те и ак­ва­рели­те си. Зна­чи, тя не бе заб­ра­ви­ла не­ща­та, ко­и­то във Флан­д­рия ед­ва ли мо­же­ше да усе­ти; не бе заб­ра­ви­ла, че и Бо­рис бе час­ти­ца от нес­кон­ча­е­мо­то дви­же­ние, от вечността…

И какво става, като се завъртим из нашите краища? Туй българи, македонци, сърби – все Неделя му викаме. Хм. Разправят, че сме били диви балканци, ядем доматите с коловете и царевицата с кочаните. Бе, разправят те, ама май не е баш така. Неделя ще рече – не правя нищо. Точно и ясно сме определили каква е службата на деня и никакви съмнения и грешки не се допускат. Еднозначно! Англичаните с техния Съндей – бе аланкоолу, ами ако е мрачно и няма слънце, а? Ще идеш на работа ли? Веднага се вижда кой е див и прост, нали? А у нас – и да грее, и да вали – все си е Неделя, все си лежим на една кълка или тропаме с пуловете на таблата. Заковали сме го тоя ден като гвоздей на стената и на тоя гвоздей чак на Господ му е драго да си окачи шапката.

В неделя циганите докараха на дядо Матейко пет кубика дърва, а през нощта в четвъртък си ги взеха обратно от двора му. Натовариха ги на същия камион, с който му ги бяха докарали. Той гледа през прозореца как ги вдигат, без да може да стори нищо. Старецът нямаше телефон, защото бе съвсем сам и нямаше с кого да говори. Рано сутринта в петък той отиде в кметството и чинно зачака да се появи кметът. Малко преди обяд, с провлачени стъпки кметът изкачи стълбите, следван от горския надзирател Лозан. Щом ги видя, старецът стана от стола в коридора и рече…

Странна беше тази
трапеза.
Край нея стояха Иисус
и Мохамед.
И немощно
един към друг
длани протягаха.
Сълзите им
капеха бавно.
Един глас
мълчаливо крещеше.

В бащината ми Родина мнозина биха се навели ниско до земята и биха ми сторили честта, като още един път биха ми запалили душата с пламък и биха ме засмукали надълбоко в дробовете си. А тук хората дори не ме забелязваха и, ако ме забележеха, те без да ми дадат пламък, биха ме захвърлили в първия срещнат боклук.

Пътят за гробището минаваше покрай училището. Подминаваше крайните селски къщи, виеше се като разпиляна лента към върха на хълма и свършваше пред разкривената желязна порта, облепена с некролози.
Хванати за ръце, русокосата и чернокосата Мария гледаха от двора на училището черните смълчани шествия, предвождани от попа, които се изнизваха покрай изсветлялата училищна ограда и нагоре по баира, и потръпваха от страх. Прибираха се в клас и се заричаха никога, ама никога повече да не гледат каруцата с ковчега, теглена от двата дръгливи коня на гробаря, разплаканите близки и виещите оплаквачки, но щом чуеха тежкия звън на черковната камбана да отеква над селото, да се разлива към баира и да заглъхва в околната гора, потръпваха и, без да се споглеждат и да разменят дума, се разбираха, че няма да пропуснат и това погребение.

И докрай пренаселен е самотният остров
с приказливите зидове. Шумен подслон.
Някой предано вика към тебе от моста:
ето ти камъни,
ето ти къща,
ето ти дом.

– Да взема и аз ли да си поръчам тоник? – мечтае си понякога нашият. – Така ти светят очите след него.
– Сакън, ходжа ефенди.
Естествено, като седна с попа, такива скрупули нямам, и затова го уважавам много и него, а и той жули повече от мен. Само да не се налагаше и да го нося.
– Дядо попе, аз ги правя тези бебета, ти ги кръщаваш – изричам му понякога.
– А… аз мога и майките да кръщавам, моето момче.
– Ся, дядо попе…
– И бабите мога… Кажи хвала на Бога, моето момче – подсеща ме винаги.

Зaравшан върви по петите ми всеки ден. Синьо-черната й коса тежи като коприна, напоена с мастило по гърба на униформения джампър. Под твърдата сива пола весело надничат розови шалварки. Баща й не разрешава да носи чорапи. В Колежа е пълно с момчета. Заглеждат се. Щипят с погледи. Тя е тук, защото е престижно да бъде сред милионерски деца, обречени на щастие. А аз съм тук, защото трябва да им помагам да вярват в това.
Харесвам я. Диваче в клетка. С очи като писъци в нощта – пронизителни, безнадеждни. И това шантаво име, пренесено от предците й, което по някакъв странен начин напомня на моето. Заравшан – „златоносна добротворка“. Изящна персийска красавица, пристъпваща по английски ливаден килим.

Не съм живяла в двор между лози,
под облаци като непрана вълна,
не съм държала в шепата звезди,
докато изгревът не ги погълне…

Не знам какво си. Може би усещане,
че бурята и днес ще се размине.
Не те е страх да ми прощаваш грешките.
Завиваш ме насън, да не изстина.