– Нека да влезнем, пък тогава, де! Не става така от вратата и за краката! – продължи да хитрува кметът. Азиз направи крачка встрани и се здрависа с всичките си гости. Къщата му беше доста обширна, спокойно можеше да побере няколко дузини гости наведнъж. Мъжете се настаниха от едната страна на гостната, а жените – от другата. Така бяха свикнали още от младини, когато се събираха на вечерни, пищни седенки. На които седенки се решаваха доста любовни съдби. Ходжата и кметът, както винаги пак заеха централно място в стаята, но този път вниманието не беше отправено към тях, а към новата снаха, на която все още никой не й знаеше името. Фатима и Безименната сервираха кафето, заедно със разновидни плодове. Запалиха се тютюни, придружени от женски смях и мъжко надвикване. По едно време свекървата взе думата и попита кмета на какво дължат това тяхно внимание. Но вместо кмета, думата взе ходжата.

Хайделберг ми отне момичето.
Рокличките му се ветреят слънчеви
по улиците на Хайделберг.
Стъпките му изкачват старините
на Хайделберг.
Стените на Хайделберг
попиват смеха на момичето ми,
което тъгува за мене, но обича Хайделберг.

Тя взе чантата и започна да облича детето, а аз очаквах да си видя душата, облечена още един път в тези празнични дрехи. Циганката беше толкова доволна от подаръка, че сияеше цялата, а след като си облече рожбата, се провикна в захлас:
– Ето това е, видя ли какъв човек стана? Винаги съм казвала, че дрехите правят човека, а то си е така…
Но аз бях поразен от гледката. На мястото на сина ми, аз виждах нещо съвсем друго…
– Не! Дрехите не правят човека, а животът прави човека или просто го разваля…

В края на някоя зима
ще се превърна на врабче, което
се събужда премръзнало на клона
и не се сеща
било ли е вече лятото
или утре – най-много вдругиден –
ще идва.

Два часа по-късно вече съм сама. Взимам търкалящата се на пода черна дантела и отивам в килера. Хвърлям смачканото бельо в малък плетен кош. Взирам се в него, осветен от бледото сияние на лампата. Пълен е с бикини, носени само по веднъж. Черни, бели, червени, бежови. Прекрасни материи и кройки. Скъпа, фина изработка. Но винаги, винаги с неподходящия цвят.
Зная, че купя ли си цвета, който наистина искам, животът ми ще се нареди. Ей-така, изведнъж. Като по магия.
Но вече ме е страх да нося розово.

Заспивай като дъжд на тротоара
Безименен и мокър от мечти
Дори да не откриеш в тишината
Защо вселената след взрив мълчи

Ох, бягам. Трябва да запаля барбекюто, че да направи хубава жар. Аз самият отдавна вече съм целият в жар – чакам красавицата със златни ръце, дето, каквото пипне, и светва. Поне докато ме разбере, какъв ми е слаб ангелът. Да, тези чистачки толкова бързо се накъсват. Ще дойде ден и ще вляза в друг магазин, там ще има друга красавица и безкрайният цикъл, съставен от седемте ме напуснали, ще се повтори отново, докато станат 10 или 20. Но дотогава…

Денят, в който човек осиротява
и никога вече не е същият,
е черна дупка във всеки следващ годишен календар,
тази зейнала черна паст засмуква жертвата си
и я запокитва в най-мрачното място на вселената,
а там я смазва с неописуема тъга…

Гергана Егова-Динева. Ловецът на кратки истории, поднесени с ароматни подправки от закачливост, шегички, интрижки, понякога с примес на черен хумор, за своя сметка. Няма как да останете равнодушни, намусени, сиви и скучни. Освен ако не сте ваксинирани срещу смях. Сигурно често ще припознаете себе си или свой близък, приятел, колега, познат… В ситуация, приличаща по нещо на разказаната. Или ще научите нещо ново, екзотично. Като индийски сватби в Канада. Или китайски. Може да попътувате в канадски автобус… А как бихте се почувствали като касиер в голям търговски център? Или в ролята на детегледачка в нова среда? Каквото и да бъде, ще попаднете в екстремна ситуация. И не си и помисляйте да си държите устата затворена. Трудно ще удържите усмивките.

Един ден този кон, посивял и изтръпнал от всичките земни каруци, се отказал да носи невидимите небесни товари. И започнали да измират децата на фермерите. Друг ден конят, отвратен и останал без дъх от груби, неумели жокеи, се отказал да качва невидимите небесни ездачи. И семействата на собствениците на състезателни коне се разпаднали. Накрая конят се отказал да търси и правия път между всички добре утъпкани от хората криви пътища. И светът се напълнил с магарета на високи управленски позиции.

Людмила Калоянова, която от дълги години живее и работи в Питсбърг, Пенсилвания, представи с голям успех поетичната си книга Anadromous (изд. “Захари Стоянов”, 2017) по време на празниците на изкуствата Аполония ‘2018 в Созопол. На събитието се стекоха много граждани на Созопол, почитатели на поезията и почетни гости, сред които Маргарита Димитрова, изпълнителен директор на фондация “Аполония”, Божана Апостолова от издателска къща “Жанет 45” и Румен Леонидов, поет и издател.