Очите им – слънца ковани –
и бръчките по глинената кожа
издават мекотата на ръката,
която вдъхна на Адам живот.
Във погледа им грее негасима дързост,
тъгата на епохите не ги засенчи.
На времето трагизма те не разгадават
по нашите надвесени лица.

Няма вече приказни герои,
а принцесите със огнени очи,
дето щяха някой ден да бъдат мои,
тръгнаха си, яхнали метли.
И отиват си прогонени орлите,
в този тъй бъхлив, кокоши свят.
Чашите остават недопити,
а душите мрат от глад.

Януари – звездите високо горят
и градът се събужда – различен
като мене навярно и други не спят
в този час за любов нетипичен.

Вечерта Коледата мина покрай баба Станка, надникна през прозорчето на малката й стаичка и тъжно се усмихна.
След това се спря в циганската махала, където Яшо, вече пиян, напсува друг циганин, който режеше прасето с него. Другият циганин, също пиян, само късо замахна и ножа му изкорми Яшо. Коледата поклати глава и побърза да се махне от там.
Щом наближи комплекса, Коледата не бе допусната да приближи от охраната.

Светът е станал дом за бездомните.
Но защо сме хукнали по света,
като се връщаме все същите?
И все търсим обратния път
към дома си…
И моето сърце стана
дом за бездомните…

Феята на облаците била обикновено момиче, което, както и Спасителят, се родило в бедност и носело кръст от небесна мая. Но дори Спасителят не успял да научи хората да не убиват това, което не разбират, и да не предават това, което не бива да се предава. Камо ли една такава обикновена, изгубена фея, която понякога, само понякога, може да прави чудеса.

Съдебният процес срещу четиримата млади мъже, чиято вина бе доказана, някак си започна да се протака, документи също изчезнаха от папките в съда. Монката се оправи донякъде и започна отново тренировките, но не можа да достигне нивото си от преди. Бай Иван застаря и се опита да му предаде треньорското си място, но не се получи, защото за това трябваше да бъде човек с пагони и партийна принадлежност, а той ги нямаше.
Светла завърши гимназия и влезе във ВИФ. Родителите й не искаха тя да си губи времето с човек като Монката и й забраниха да се среща с него. Но когато тя категорично отказа да се подчини на волята им, я заплашиха, че ще се откажат от нея и ще я лишат от наследство. Естествено, това не я изплаши и тя се нанесе при Монката в таванското апартаментче.

Водолазът спира, връзва колана, изтегля харпуна (пурата още драще езика му), окачва дрехите на сухия кавак и хвърля бърз поглед наоколо. Познава това местенце: „Завчера ми избяга, приятелю, но сега…“ Тръстиките като усойни вещици шумят, люшкани от вятъра, и също повтарят: „Но сега, но сега…“ Водолаза нагазва тинестата почва – лепкавата кал обвива прасците му, тука няма пиявици като в тресавищата, ала натрапчивото усещане за нещо лазещо по петите не го напуща. Винаги е така в началото. После водата изцяла поглъща острия му син взор, отгръща един пласт, втори, трети… Реката е многопластова, също като паметта – горният пласт е видимият, огледално-петролен, осеян с безформени мазутни петна. Шлепове, корабчета, сухи тръни и клонак браздят течението й, но всичките те не развихрят фантазията на човека, нито я тласкат към неочаквани решения. Следват долните слоеве… Те са друго – тайнствената им и мътна тъмнина крие изненадващ подводен живот, чудноват и опасен.

Спомням си за баба и за Коледите при нея. Тя не постеше, а беше вярваща. Вярваше в доброто начало на празника. От нея знам, че коледната софра трябва да е скромна, а не само постна: „Бобец, ошаф и Христова питка стигат – казваше тя. – Ако наредим повече ястия, та макар и постни, не сме богоугодни, а чревоугодни.” Не върви да кажеш “постна трапеза“, а как хубаво звучи – “постна софра“. Около софрата всички са равни. Както земята е кръгла и свързва своите човеци, така и тя свързва цялата рода. “А царете – продължаваше баба – сядат на трапези. От едната страна седи господарят, а от другата – раята. Трапезата изисква понякога и трон, а на софрата той не приляга. Нито едното, нито другото е българска дума, но софрата е по-благочестиво, защото не обижда Господа.”
Ето така баба ми си обясняваше света около нея и нямаше никакви противоречия.

Защо е кратък всеки миг,
даряващ ни с божествен полъх?!
Нима душата няма вик,
чрез който да зове и моли?!

А зад кошовете празни
ще заспиват
дванадесет хъски красиви.
Те като хората в сънища чезнат –
с глух вой все да търкалят
на Полярния кръг колелото небесно,
докато изгревът ябълков
благо
не разбуди отново животинския
лагер.
Дива земя.