Дядо Коледа, прощавай,
че молбите ми са много,
но във тебе още вярвам,
а да пиша вече мога…

Глас да повдигна небото ще срутя, доста ми вече скиталство!
Ала го няма зовът ти барутен, нито хайдушкото царство.
Има я само главата ми – бомба – мисъл да палнеш – ще гръмне!
Ала самотна е таз хекатомба, ще ли след нея да съмне?
Само теб имам, лицето ти бело, името – белег от рана.
И по безсънното ботевско чело бръчка от гняв изорана!

Довечера очаквам самата нея – бурята, която ще отнесе тленните останки на моя Акачи в небитието – завинаги далеч от мен. Опъвам палатката в най-закътаната част между два пясъчни гиганта. За да не ме отнесе бурята, преди да съм разпръснала прахта му. Тук ще чакам, докато ми се изчака чакането.
Макар че силният вятър вече се надига, все още виждам звездите. Кълнат се на очите ми, че са самата реалност. Тишината, която крещи: „Акачи, Акачи, Акачи“, вече е тук, дива като самотата, тайна като думите, които не изрекох пред него. И когато си затворя очите, знамq че съм приказка, над която заспива едно малко момиче. Осемгодишно. Вяра. И тогава в мен изплуват последните думи на Акачи:
– Занеси пепелта ми в Ерг Чеби – там, до пустинята Сахара. Разпръсни я в пясъчните бури на април.

Аз съм скитникът, който търси вяра, любов и надежда,
аз съм скитникът, който в нощите черни не спи
и в далечни посоки, и в спомени близки се вглежда,
и железния вкус на юзда сменя с дъх на липи.

Соня се грижила за доктора с цялата си любов и обич, които бе таила и пазила в себе си за неродените си деца. Понякога клюкарките на пазара я наричали „докторицата”. А докторът нямал нито име, нито минало. Имал Соня и тя му бе дала всичко. Но не могла да го спаси от диабета. Тази коварна болест, наричана още “захарна”, се настанява в онези, които за дълго са лишени от радост и сладост в живота. На доктора беше отнела и единия крак, ампутиран вследствие на гангрена. Толкова много се беше наскитал той като клошар, че сега съдбата, сякаш за добро, го беше настанила в инвалидната количка за отмора, а и за да не може да напусне Соня. Да е до нея. Сред глухарчетата. До края. Орисията си има своя логика и не пита нас, човеците.

– Всъщност, той се казва Светльо, но аз му викам Слънчага. Висок е два метра и три сантиметра, винаги засмян и готов да помогне на всеки! Като слънце е, а самият той има нужда от помощ…!
– Защо?
– Има порок на сърцето и му предстои операция, за която нямаме средства!
Дребосъкът се хвана за долната устна:
– Къде е той сега?
– Вероятно вече в Италия! Като се чухме снощи, беше на някакъв паркинг в Гърция. Шофьор на камион е. Той ни издържа, защото аз гледам детето.
– А каква сума е необходима за операцията?

Сред забързаните хора се откроиха две момчета на около петнадесетина години, които вървяха бавно и широко усмихнати едно срещу друго. Бяха от децата, които сами изминават дългия път от пламналата им във война родина, до страната, в която птиците не се страхуват от хората. Прегърнаха се по братски и, без да си кажат и дума, седнаха на пейката зад гърба ми. Изведнъж едното от тях тихичко запя. Езикът ми беше съвсем непознат, но извивките на мелодията се редяха тъжни като заминаване, светли като пристигане, топли като среща. Както внезапно започна, така и рязко спря песента. Тогава, също така тихо запя другото момче.
Мелодията уверяваше, че за да се върнеш, първо трябва да заминеш, и че хората, които се обичат, винаги се срещат в сънищата си…

Една каравана, сбухана между храстите, препъна порива ми по красотата на света.
– Там обитава мис Стоун – проследи облещването ми бай Тотьо, – собственичката на хотела. Туря си я в парка всяка Коледа. Било й мерак да спи в каравана, ама нямала време през годината. Два-три дена покрай Рождество се завира у драките. За икспириънс.
Хлъцнах. Караваната се разлюля с мощно хипопотамско подрусване. Главичка като карфичка се подаде между две унили завески и провеси бузи в учтивия утринен хлад:
– Тооут – властно се провикна тлъстият ми вчерашен кошмар, – уеър ис май баница-брекфаст?

Всеки път аз питам – ти как си?
Как са приятелите, децата и всички…
Знам, съдбата спъва ни крачките,
но с невидима струна окичва ни.

Аз съм вятъра –
безметежен, напорист и невидим.
В мен е разтворено времето…
Няма днес. Няма вчера.
И никакво утре.
Тук съм сега и завинаги.

Плаче езикът на майка ми
от крехкия смях на внуците,
дошли от сиропиталището
на овдовялата история,
не вкусили топлия хляб
и неразбиращи приказките
и приспивните песни на баба.