И стърчат в мойто село вдовици –
верни стражи на стария дом.
Във очите им – крясък на птици.
А усмивките – кражба със взлом.

Високо са орловите гнезда
за писарушките, които
на бюрата си гнездят
и със челцата си кълват –
висок и остарял е всеки
връх – и чакат неговата смърт –
на вярваща в безсмъртните
България.

Защото винаги и всичко прощаваме,
сега децата ни са в чужбина.
А ние ще има да даваме
и след смъртта си много години.

Бели хора накъде ли
в утрото вървят;
бели пътища къде ли
ще ги отведат?

Не ми се спи, така не ми се спи!
Да те сънувам вече никак не умея…
А времето рисува без бои –
директно върху спомена вилнее.

Скочи из свойта зима ти!
Взриви я с тънкото си тяло.
Включи ме в скока си, расти
зелено и до болка бяло…

— Бягай, бягай! — изръмжа Велико и се извърна. Овцете се бяха пръснали и той тръгна да ги забира. Дъждът кротко продължаваше да наслоява своята мътна пелена над равнината. Имаше нещо в тая широка земя, което го караше да се държи и чака всеки следващ ден, ако не с надежда за нещо по-добро, то поне с любопитството на обречените да живеят. Времето и разстоянието тук не значеха нищо, както бяха без значение нещата, които можеше да изгуби или спечели от една безпътна жена. Дъждът нямаше да спре до вечерта, затова овчарят бавно подкара стадото назад към селото. Щеше да се прибере в бараката и да си легне. Можеше да си представи бялата вана с гореща вода, а в нея — жената, която бе срещнал днес. Въпреки всичко тя си оставаше жена и кой знае защо, по нещо много приличаше на равнината — тъй близко и тъй далеч от него, тъй желана, но недостигната в крайна сметка.

Убийците на Левски са известни.
Проклехме ги – те оживяха пак.
Укриха се зад лозунги и песни,
строиха се зад родния байрак.

Той е малък. Сам е сложил намордник
да го пази от него самия. И от хищния свят.
Ръмжи безопасно. И гледа под вежди отровно.
Той е възрастен, зъл, изтормозен хлапак.

Един пролетен ден… Катя вървеше бавно към училището. То беше на съседна улица, а тя пък минаваше покрай градинката с кучетата. Чуваше се весела глъчка. Катя се загледа мрачно и като че ли краката и сами я заведоха там. Майки, деца, кучета, игри. Изведнъж едно рошаво, неособено чисто куче се приближи към нея. Тя инстинктивно се отдръпна, все пак беше улично и непознато. И тогава кучето вдигна глава и я погледна. Тези очи!
– Лъки – извика Катя и кучето се намери в прегръдките й. Времето спря. Нататък не е за описване…

Това не направи прекрасния свят още по-красив. Напротив, Човекът все повече загрозяваше всичко в него, защото се помисли за уникален и всемогъщ.
Надсмиваше на всичко, което беше създал Господ.
Надсмиваше над чистите реки и ги превърна в мътни и отровни.
Надсмиваше над вековните гори, изсече ги и ги превърна в пустинни площи.
Надсмиваше над красивите животни и ги превърна в роби, които му служеха за храна и забавление.
И когато вече нямаше над какво да се надсмива, Човекът се погледна в огледалото…