Безспорно не всички текстове в антологията са на високо литературно ниво, някои са семпли, в сравнение с други, но и те имат място в сборника – подчерта поетесата Свежа Дачева, която от години живее в Швеция, защото – обоснова се тя, докато разговаряхме по телефона от двете страни на континента (тя в Швеция, аз в България), и най-слабата творба разглежда живота и съдбата на хората в страната и чужбина от различен ъгъл, далечен и непознат за живеещия в България наш съвременник, капсулиран в балканското си битие на изолация, обсебен от балканските си страсти да оцелее, дори с цената на чужди сълзи.

Некрасивата мома и Звярът заживели много щастливо заедно. Измисляли заедно приказки, пътували през гори и планини, и Звярът я пазел от опасностите на пътя, а тя го развеселявала. Когато той затворел очите си, чувал звънкия й смях и в тези моменти той отново се чувствал човек.
Но външно си останал звяр чак до края на дните си.
Защото първата любов може да те превърне в звяр… но последната е по-мъдра… Нейната единствена мисия… е да обикне звяра в теб. Без той да се превърне обратно в принц.

– А бе ти изглеждаш успял човек – изведнъж се обърна пряко към мен депутатът. – Защо тогава караш “Опел”, а не “Мерцедес”?
– Трудно ще ми е да ти обясня това, Сашо. От моя страна искам да те попитам ти, като председател на Радикалдемократическа партия, защо ходиш на конгреса на републиканците, а не на демократите?
– Ами защото те ни платиха билетите – отговори Йорданов без грам притеснение.

Сякаш бомба падна в одаята. Амуджите отново започнаха да се надвикват един през друг.
– Тихо… Тихо казах – развика се и беят на свой ред. – Моята дума също на две не става, налбант Емин.
– Бих заложил, но къде у мене 100 декара, бей ефенди?
– Щом нямаш земя… Ще заложиш жена си. Загубиш ли, идва в моя харем. Спечелиш ли, взимаш земята.

И стърчат в мойто село вдовици –
верни стражи на стария дом.
Във очите им – крясък на птици.
А усмивките – кражба със взлом.

Високо са орловите гнезда
за писарушките, които
на бюрата си гнездят
и със челцата си кълват –
висок и остарял е всеки
връх – и чакат неговата смърт –
на вярваща в безсмъртните
България.

Защото винаги и всичко прощаваме,
сега децата ни са в чужбина.
А ние ще има да даваме
и след смъртта си много години.

Бели хора накъде ли
в утрото вървят;
бели пътища къде ли
ще ги отведат?

Не ми се спи, така не ми се спи!
Да те сънувам вече никак не умея…
А времето рисува без бои –
директно върху спомена вилнее.

Скочи из свойта зима ти!
Взриви я с тънкото си тяло.
Включи ме в скока си, расти
зелено и до болка бяло…

— Бягай, бягай! — изръмжа Велико и се извърна. Овцете се бяха пръснали и той тръгна да ги забира. Дъждът кротко продължаваше да наслоява своята мътна пелена над равнината. Имаше нещо в тая широка земя, което го караше да се държи и чака всеки следващ ден, ако не с надежда за нещо по-добро, то поне с любопитството на обречените да живеят. Времето и разстоянието тук не значеха нищо, както бяха без значение нещата, които можеше да изгуби или спечели от една безпътна жена. Дъждът нямаше да спре до вечерта, затова овчарят бавно подкара стадото назад към селото. Щеше да се прибере в бараката и да си легне. Можеше да си представи бялата вана с гореща вода, а в нея — жената, която бе срещнал днес. Въпреки всичко тя си оставаше жена и кой знае защо, по нещо много приличаше на равнината — тъй близко и тъй далеч от него, тъй желана, но недостигната в крайна сметка.