На този бряг не срещнах враг,
не срещнах и приятел,
и знам – ще бъда, съм и бях
предимно непозната.

Дрипавата хубавица
с фалшива златна огърлица –
това е моята Родина.
Хубавице без очи,
погледни ме –
аз съм едно от твоите деца.

Пусни в гъдулката златна парà – хорото да продължи!
Играе селото – и старо, и младо ръка за ръка се държи.
…От пресъхнало гърло песента ни възкръсва… Тоя мегдан,
завързан с пътека до всяка врата, с хоро през сълзи е чертан.

– Това беше хазайката ми – мрачно и съвсем направо казва Дора. – Иска си наема за софата, върху която живея в антрето й вече десет години. Петдесет лири. Точно днес. А аз ще взема заплата след три дни. Не е склонна да чака. Това е.
– Ккакво…? – заеквам. – Как така живееш на софа в антре? Защо ми пробутваш тази тъпа шега?
– То е голямо антре – някак оправдателно обяснява любимата ми продавачка. – А софата се намира зад параван. Много е хубав. С щамповани слонове и златни чадъри.
Всички бои, здравословни храни, вълшебни мазила и аромати така ми се врътват пред очите, че получавам усещането за помия в центрофуга.

Де гиди море, голготнице наша,
кръстът е тежък. Гробът – висок.
Пълна с отрова е звездната чаша.
Има ли нейде живот по-жесток?

Тихи дюни и бели вълни.
Одисей би забравил Итака.
Ще остана тук седем луни.
Мен морето отдавна ме чака.

Кирчо, синът на Жужа, записа университет, а Владо, синът на Лена, започна бизнес. Кирчо живееше скромно, като родителите си, а Владо изведнъж се промени. Той ловеше рапани с малко корабче и изкарваше добри пари, затова си купи „Мерцедес“ и започна да се черпи само с уиски. Всеки знае, че рибарите по принцип обичат да си пийват, но мастиката е традиция за тях. Владо изневери на традицията, защото силата на парите бързо му замота главата. Той напълня, зачерви се като домат и започна да дава акъл в квартала на всеки. Смяташе се за най-успял от всички – затова, когато един ден се срещна с Кирчо на малката, стара уличка, подхвърли снизходително…

От звезди ли спуща се здрачът? –
Зная: тук ми е коренът – якият.
Чувам как ме викат и плачат
живи жертвени залези в Тракия.

Изтичаше ръждив порой
през цедката на мъртвата му къща,
по дланите догаряше вода –
сълзата както камъка прегръща.

– Сега ли ще тръгваме, тате? – попита го тя.
– Само аз ще тръгна, Лиляно.
– Аз тука ли да те чакам? Кога ще дойдеш да ме вземеш?
Илия прехапа устните си силно преди да отговори.
– Ти ще останеш тука. Вече в таз къща ще живееш.
Сякаш гръм прониза сърчицето на малката Лиляна.

Някои карат по трасето на влака
с безкрайно ясен маршрут,
но аз не обичам съдбата да трака
еднообразно до смут.