Най-много за четене, обаче, имаше в магазина за полуготова храна. Там имаше едно много удобно прагче, пред витрината, където стъпвах и всичко можех да прочета – „агнешки главички“, „далак“, „мусака“, „картофени кюфтета“, „черва“, свински джолани“, „нервозни кюфтета“ – това последното, изобщо не го разбирах, защо кюфтетата са неврозни? Нещо са ги ядосали ли?

И толкоз милост ще залива нежно въздуха,
че вятърът ще я пилее с шепи. И да видиш!
След сто години всичко ще си бъде същото.
А аз ще бъда някой, който беше тук –
и си отиде.

Приятелю, ще дойде ден, когато
при мойте корени ще се завърна,
Родината е мойто злато,
аз искам него да прегърна.

– Всъщност, благодарен съм на съдбата. Кръвно, диабет… Това са бошлаф работи. Поне езикът ми още си е на мястото. От него да не тръгнат да ме спасяват, че… напоследък, май…
– Ох, тати…
– Страх ме е отново, бе моето момиче. Представяш ли си, какви времена дойдоха. Отново ме е страх да приказвам.
– Тати…
– Само си помисли! Писател го е страх да пише…

Желанията се сбъдват, в това е тяхното проклятие. Мечтите са нещо, което човек трябва да пази. Мечтите за здраве и за щастие са толкова мимолетни и бързотечни – като Майски дъжд на двайсет и четвърти май в България или като летен порой в Индиана. Радвайте се на дъжда деца, пазете го в душите си, защото той идва бързо и неочаквано, и още по-неочаквано си отива…

Там, където родил съм се нявга,
там, където земята боли,
мойте стъпки, отдавна забравени,
да се върнат във родни земи…

Беше пълна с любов тая къща, човеко,
ала всичко потъна сред прах и забрава.
Ето черният хляб. Ето светлата маса.
Беше празнично, както неделя в душата.

Не се страхувай, дъно всъщност няма.
Смъртта от суша е понятие обречено.
Ала побързай – вечността си тръгва рано.
Водата не остава дълго в шепите.

– Мама си отива! Множествена склероза. Чухме за вас и дойдохме. Дано! Обичам я. Само тя ми е. Никога не сме имали близки. Никога не ми каза кой е баща ми. Само казваше, че го мрази. А аз усещах, че го обича, въпреки че го няма до нас. Това я съсипа.
Излязоха. А в колата бе тя. Същата. Позна я по луничката над лявата вежда. И по очите, които…

А Месията, възрадван от веселието всечеловеческое, преди да се качи в бронираната си каляска и да изчезне яко тат нощний, намести нимба си и внезапно дочул конниците на Апокалипсиса, изневиделица и за зла участ си спомни: „Суета сует и всяческая суета”. Със смущение великое отправи взор в бъднините – дали там съзря маг или Маги, на убогата рабиня ваша свише не ѝ е отсъдено да знае, уви.

Как да не зная, че есенно паяче
фина дантела плете?
Там, по смокинята и над къпините,
рижава есен дойде.