Убийците на Левски са известни.
Проклехме ги – те оживяха пак.
Укриха се зад лозунги и песни,
строиха се зад родния байрак.

Той е малък. Сам е сложил намордник
да го пази от него самия. И от хищния свят.
Ръмжи безопасно. И гледа под вежди отровно.
Той е възрастен, зъл, изтормозен хлапак.

Един пролетен ден… Катя вървеше бавно към училището. То беше на съседна улица, а тя пък минаваше покрай градинката с кучетата. Чуваше се весела глъчка. Катя се загледа мрачно и като че ли краката и сами я заведоха там. Майки, деца, кучета, игри. Изведнъж едно рошаво, неособено чисто куче се приближи към нея. Тя инстинктивно се отдръпна, все пак беше улично и непознато. И тогава кучето вдигна глава и я погледна. Тези очи!
– Лъки – извика Катя и кучето се намери в прегръдките й. Времето спря. Нататък не е за описване…

Това не направи прекрасния свят още по-красив. Напротив, Човекът все повече загрозяваше всичко в него, защото се помисли за уникален и всемогъщ.
Надсмиваше на всичко, което беше създал Господ.
Надсмиваше над чистите реки и ги превърна в мътни и отровни.
Надсмиваше над вековните гори, изсече ги и ги превърна в пустинни площи.
Надсмиваше над красивите животни и ги превърна в роби, които му служеха за храна и забавление.
И когато вече нямаше над какво да се надсмива, Човекът се погледна в огледалото…

Двете жени се прегърнаха. Хели взе специалната чанта, в която важната Сузи беше разстлала разкошния си пух, и се шмугна в таксито.
…То я отнасяше към летището, Хели плачеше безгласно, скътала една тайна – единствената, която не можа да сподели с майка си: една дългоочаквана тайна за един малък Петърчо, който си растеше спокойно под сърцето й и на когото сигурно майка й се усмихваше от Рая.

На 5 февруари т.г., вторник, от 18.30 ч. местно време, в камерната зала на Младежки театър “Николай Бинев” в София ще бъде представена последната книга на Марин Бодаков “Мечка страх”.

Месеци наред двамата се бориха, всеки по своему с коварната болест. На Крум не му бе по-леко, макар да боледуваше тя. И макар да знаеше за евентуалния край, той все пак го свари неподготвен. Всъщност, никой няма как да е подготвен за смъртта. Когато Крум видя очите на Нели угаснали, той разбра, че всичко е свършило. Бе загубил най-милия и добър човек, когото изобщо познаваше. Бе загубил половинката си, при това по-живата и истинска част от себе си.

Когато тръгвам, не искам да забравя,
какво ще им оставя на изморените ръце
и на очите със сломени хоризонти –
дърва, кибрит и сол.
Когато тръгна.

Недей разплаква никога жена!
Че, казват, Господ й брои сълзите…
Ти обич дай й. Нежна при това.
И тя ще ти осмисли дните…

Очите им – слънца ковани –
и бръчките по глинената кожа
издават мекотата на ръката,
която вдъхна на Адам живот.
Във погледа им грее негасима дързост,
тъгата на епохите не ги засенчи.
На времето трагизма те не разгадават
по нашите надвесени лица.

Няма вече приказни герои,
а принцесите със огнени очи,
дето щяха някой ден да бъдат мои,
тръгнаха си, яхнали метли.
И отиват си прогонени орлите,
в този тъй бъхлив, кокоши свят.
Чашите остават недопити,
а душите мрат от глад.