Беше чувал, а и от историята знаеше, че на тази зема допреди 150 години хората са били роби – изтезавани и принуждавани да работят в полза на други. Изнасилвания, убийства и продажби на хора не са били рядкост. И въпреки това, дори и тогава те са давали продукция, захранваща една трета от континента. И въпреки това, след освобождението на тези хора, каквито и експерименти да са правени последните 100 години, тази прекрасна земя продължаваше да се слави с най-ниската си работна заплата, в сравнение с другите райони, висока престъпност, ниска производителност и за съжаление – слабо развити модерни технологични центрове.

Това е история за древни времена. История от мрачното комунистическо минало, когато нямаше компютри, телефоните бяха глупави, часовниците тиктакаха, телевизорните имаха екрани с размер на айпад, а самите телевизори бяха с размер на халадилник. Халадилниците, както и телевизорите и телефоните, бяха лукс, колите рядкост, улиците празни, градинките зелени и свободното време безкрайно.
Предполагам, че поради всичко това, на нас, малчуганите от квартала, не ни оставаше нищо друго, освен да си играем един с друг…

Безспорно не всички текстове в антологията са на високо литературно ниво, някои са семпли, в сравнение с други, но и те имат място в сборника – подчерта поетесата Свежа Дачева, която от години живее в Швеция, защото – обоснова се тя, докато разговаряхме по телефона от двете страни на континента (тя в Швеция, аз в България), и най-слабата творба разглежда живота и съдбата на хората в страната и чужбина от различен ъгъл, далечен и непознат за живеещия в България наш съвременник, капсулиран в балканското си битие на изолация, обсебен от балканските си страсти да оцелее, дори с цената на чужди сълзи.

Некрасивата мома и Звярът заживели много щастливо заедно. Измисляли заедно приказки, пътували през гори и планини, и Звярът я пазел от опасностите на пътя, а тя го развеселявала. Когато той затворел очите си, чувал звънкия й смях и в тези моменти той отново се чувствал човек.
Но външно си останал звяр чак до края на дните си.
Защото първата любов може да те превърне в звяр… но последната е по-мъдра… Нейната единствена мисия… е да обикне звяра в теб. Без той да се превърне обратно в принц.

– А бе ти изглеждаш успял човек – изведнъж се обърна пряко към мен депутатът. – Защо тогава караш “Опел”, а не “Мерцедес”?
– Трудно ще ми е да ти обясня това, Сашо. От моя страна искам да те попитам ти, като председател на Радикалдемократическа партия, защо ходиш на конгреса на републиканците, а не на демократите?
– Ами защото те ни платиха билетите – отговори Йорданов без грам притеснение.

Сякаш бомба падна в одаята. Амуджите отново започнаха да се надвикват един през друг.
– Тихо… Тихо казах – развика се и беят на свой ред. – Моята дума също на две не става, налбант Емин.
– Бих заложил, но къде у мене 100 декара, бей ефенди?
– Щом нямаш земя… Ще заложиш жена си. Загубиш ли, идва в моя харем. Спечелиш ли, взимаш земята.

И стърчат в мойто село вдовици –
верни стражи на стария дом.
Във очите им – крясък на птици.
А усмивките – кражба със взлом.

Високо са орловите гнезда
за писарушките, които
на бюрата си гнездят
и със челцата си кълват –
висок и остарял е всеки
връх – и чакат неговата смърт –
на вярваща в безсмъртните
България.

Защото винаги и всичко прощаваме,
сега децата ни са в чужбина.
А ние ще има да даваме
и след смъртта си много години.

Бели хора накъде ли
в утрото вървят;
бели пътища къде ли
ще ги отведат?

Не ми се спи, така не ми се спи!
Да те сънувам вече никак не умея…
А времето рисува без бои –
директно върху спомена вилнее.