– Сега ли ще тръгваме, тате? – попита го тя.
– Само аз ще тръгна, Лиляно.
– Аз тука ли да те чакам? Кога ще дойдеш да ме вземеш?
Илия прехапа устните си силно преди да отговори.
– Ти ще останеш тука. Вече в таз къща ще живееш.
Сякаш гръм прониза сърчицето на малката Лиляна.

Някои карат по трасето на влака
с безкрайно ясен маршрут,
но аз не обичам съдбата да трака
еднообразно до смут.

Не си бе избрал. Тези, които бе харесал, бяха омъжени, а той помнеше думите на майка си. Безпаричните студентки, които гледаха все във витрината и, появеше ли се той на прага да ги покани, побягваха гузно като че ли се канеха да оберат магазина, и почти не вдигаха очи към него. А и той гледаше някак под лицата им, виждаше само телата, загърнати в някоя от евтините им дрешки. Пазеше се да надникне в очите им, страхуваше се да не го омагьосат като самодивите или русалките, светлооките, погледнеш ли в очите им, ги следваш до гроб. Имаше пример пред себе си, собственият си баща, който не погледна друга до края си.
И все пак, един ден една от тях влезе. Престрашила се, тръгна направо към него. Улови го за лакътя и го помоли:
– Прибирам се вкъщи. Търся подарък за майка ми.

Отвори се първо Балканската. Как да е, преживяхме я някак си. Ама дойде и Междусъюзническото мурабе. Ами сега – започна се една мътна и кървава. То не бяха грабежи, то не бяха убийства. За една нощ натоварихме волската кола с бакърените съдове, облякохме на гърбовете си по няколко ката дрехи, постояхме на прага, с насълзени очи за сбогом и… към майка България. Писано ни било там да търсим късмета си. Жената водеше воловете, а на гърба й, в цедилката, скимтеше най-малката ни рожба. Аз, на червен кон, като светията, на когото съм кръстен – свети Димитър Солунски Мироточиви, ги охранявах отстрани, за да не ги бастише някой…

Изведнъж, раздрънканите врати на колите се отварят и оттам излизат хора, доста хора. Заобикалят ме, говорят ми нещо. Не знаех, че тръпките ужас могат да бъдат толкова приказливи. Някой протяга ръка към мен и тогава разбирам защо никога досега не съм виждала истинско черно. През цялото време то се е крило под ноктите на тази ръка. Разбирам думата „цигара“. Подавам кутията си и тя изчезва, буквално се анихилира във въздуха с колективното вдишване и издишване на тълпата. Авек плезир. Едно съвсем малко момченце съсредоточено ака върху вестник зад багажника на ръждясала кола, майка му, с коси – недогорели клечки – се оглежда като дива котка наоколо, а очите на детето са вперени в мен. Примирени. Бездънни. Съгласни на всичко очи. Много ми е студено. Вятърът, откачен диригент, завихря празни пластмасови торбички и прах над главите ни.

А – ако си тръгна в някой черен ден,
Б – безсловна и безродна. Покорена.
В – вградена в суета и с дух опитомен –
Г – греховен и безбуквен в спряло време.
Д – дали ще ме спасиш за кой ли път,
Е – език благословен,
Ж – животосмъртен,
З – забравен сред света на кръстопът
И – и конен, и иконен, и разкъртен…

Добрите хора лесно се обичат.
Магията е да обичаш лошите.
С един от тях — най-лошият от всички,
да споделиш пробитите си грошове.

На 11 май 2019 г., в едно от студиата на Български център „Българика“, се проведе събитие, което предизвика подобен ефект. Оповестено месец по-рано във Фейсбук, то привлече вниманието на част от българската общност в Чикаго и билетите бяха изчерпани доста преди обявената дата. „Музикално-поетична светлина“ – събитие, в което си дадоха среща три изкуства, преплетоха енергии и ги излъчиха към всеки от присъстващите по своеобразен начин.

Ти не знаеш какво е самота да те люби,
с кадифени ръце и изтръпнали устни.
Като коте, което в топли длани се губи
и заспива унесено, щом се отпусне.

Седмица след като се прибрах от Мадрид, получих писмо от сина си, че се връща и ще мога най-сетне да се запозная с внуците. Щял да подхване свой бизнес, стига е прислужвал на чужди… Поне ще е в къщата, която още помни немирните стъпки и безгрижния му детски смях. Ще тичат заедно с малките, ще ги учи… Ще посещава и гроба на майка си. Ще е до баща си, грешния, чиято кръв обаче носи. “Защото – завършваше наследникът ми писмото си – мъжът трябва да има свои деца, да почне сам да ги отглежда, пък сетне да мери кой крив и кой прав.” Разбрал го е в онази съдбовна нощ на испанския остров, когато един млад мъж с дълга бяла дреха, кестенява брада и светлосини очи му се е присънил, приседнал е на леглото му и е дал благия си съвет да се върне в бащиния дом, понеже не синът, а друг ще отсъжда. Когато е речено. И според времето…

– Не са само те, човече! – засмя се Апостола. – Осакатен и покварен е вече почти целият български народ! Ако те върна сега долу да погледнеш, ще разбереш, че и на най-обикновеният българин, да му дадеш възможност да открадне, ще го стори без да се замисли!
– А защо е така?
– Защото ги няма вече учителите! От тях тръгва всичко! Онези учители, които някога учеха хората що е добро и лошо! Човек се учи, докато е малък! Ако няма кой от малък да те научи на основните истини в живота, загубено е всичко след това!
– Че нали има учители по училищата? Те на какво учат децата?
– Те са преподаватели, бай Петре! Преподават математика, география, история и други науки. Те са бедни като всички работници в държавата, никой не ги зачита, не ги уважава и не ги слуша за нищо! Дори учениците вече се подиграват с тях!