.
„С червените ботушки потропва Дядо Мраз…“
Щом започне да наближава Коледа, ме обзема една творческа щръклица, която все се чудя накъде ще избие. Най-малко съм очаквала да се присетя за едни стари червени мокасини, които години наред се подмятаха прашни на бабиния таван. Моят прадядо, комит Никола, ги донесъл чак от Америка. Бил ходил там, заедно с други четници, да събира пари за оръжие. Предстояли освободителни войни на Балканите. Как са се събирали пари за оръжия в онези времена, аз не знам. Никола не бил много словоохотлив, но разказвал, че той лично е работил в златна мина и кътал парите за революцията. Щом на Балканите се размирисало на барут, комитите били призовани да се връщат и да се включат в борбата. Нямало повиквателни, имало идеал за Освобождение.
Никола натоварил на презокеанския кораб един сандък, пълен с армагани за близки и роднини, както си е редно. Понеже забравил да си вземе тютюн за изпът, а и имало още време до отплаването, слязъл на брега да си купи. На едно място се били събрали няколко земляци –македонци, албанци, гърци и българи. Държали една газета и обсъждали бурно събитията на Балканите, написани в нея. Никола така се заслушал в разговорите, че не чул корабната сирена. Когато потърсил с поглед кораба, той вече порил вълните. Влезнал в пристанищната кръчма заедно с другите, поръчал си нещо като ракия и се информирал, че на следващата сутрин тръгва турска гемия за Стамбул. Разгеле, рекъл си той, оттам и пеш се стига до Пирин. За щастие всичките му пари били у него, във вътрешния джоб на сетрето. Минала нощта в бурни разисквания и бунтовни припявания. На заранта, като се разхождал по пристанището, видял един индианец да спи, седнал на земята. Около него имало пръснати някакви шарени предмети. Като чул стъпките, индианецът отворил очи, усмихнал се вяло и му предложил стоката си. Никола купил една малка дамска чанта, цялата изработена от мъниста. Сложил в нея парите, а после щял да я даде на жена му, Мария. Погледът му привлекли един чифт червени мокасини, от мека кожа. Купил и тях, а индианецът му подарил и няколко пера за благодарност от алъш вериша, в този ранен час.
Цял живот имал какво да разказва комит Никола на съгражданите си за Америка. Те най обичали да слушат за индианеца, червените мокасини, перата и чантата от мъниста. За индианци чували за първи път от очевидец, толкова фини обувки пипали за първи път, а пера си имали по дворовете всякакви. Като видели чантата, която баба Мария показвала, направо цъкали с език. Даже една местна кокона помолила да се снима с нея. Цяла година снимката й с чантата била на витрината на фото „Стаменов“.
Годините се търкаляли като речни камъни и завличали във водовъртежа на времето всякакви събития – войни, въстания, метежи, революции… Комит Никола доживял до дълбока за онова време старост. Бил паметен до края на дните си, но краката не го държели, защото страдал от подагра, та прекарвал времето си в мохабети, седнал на миндера. „Всичко ми е наред, само тия пущини, нозете, не ме слушат“ – казвал той и сръбвал от кафето.
Един ден станал, облякъл чиста риза и ново шаячно сетре, а от джоба му провесил златния ланец на часовника. Рекъл на жена си, че ще ходи да се черкува, защото му идел краят. Когато решил да си обуе калеврите, видял, че болните му нозе не влизат в тях. Поискал Мария да му донесе червените мокасини. Те били меки и лесно ги нахлузил. Погледнал се в огледалото и отсякъл: „Това е резил и светотатство. На черква, сред хората, така не се ходи. Ще си ида от таз доня непричестен.“ Така и станало. Споминал се след няколко дни.
Децата от махалата много обичахме да играем на тавана в бабината къща. Там имаше реквизит за всичките ни фантазии. Играехме на царе, принцеси и слуги. Пресъздавахме приказния свят на тези герои. Царят се намяташе с един стар бял чаршаф, зад всяко ухо стърчеше някакво шарено перо, а на краката, върху протритите гуменки, нахлузваше едни червени мокасини, които от години се въргаляха насам-натам из тавана. Простолюдието бяхме боси, наметнати с вехти дрехи, които вадехме от разни сандъци. После пораснахме, таванът опустя, червените мокасини се свряха в някой ъгъл, а перата заедно с детството ни отлетяха нанякъде.
На една Нова Година сестра ми боледуваше от заушка и не можеше да отиде на тържество в забавачката с Дядо Мраз. Реве в къщи и не спира. Решаваме баща ми да се маскира като Дядо Мраз. Майка ми имаше едно палто с изкуствена кожа отвътре. Татко облича палтото с хастара навън. Слагаме му много памук за коса и брада. За да е по-непознаваем, слага и пенджурите на баба. На вратата се чука и влиза Дядо Мраз с подаръка за сестра ми – кукла Невеляшка, която сама се клати като пияна. Сестра ми спира да реве, гледа, гледа и изведнъж се развиква: „Искам истински Дядо Мраз! Този няма червени ботуши.“ Татко напуска сцената, а с него излиза и баба. Малко се бавят, а по тавана чувам стъпки, сякаш се гонят таласъми. Отново се чука. Влиза същият Дядо Мраз, със същата Невеляшка, но обут с червени индиански мокасини. Татко е навил крачолите на панталона и марширува с високо вдигнати крака, за да се виждат ясно червените мокасини. Сестра ми се усмихва, пие си сиропа и се радва на куклата. Дядо Мраз си отива. Навярно е тръгнал през снежните пъртини с червените мокасини, защото повече никой не ги видя.
Може би тези мои спомени щяха да си лежат там, където са били, и досега, ако не се беше дигнала една медийна шумотевица във връзка с едни червени мокасини. Някакъв депутат, дали Лаурел, дали Харди му е името, точно не знам, но отишъл в Народното сборище, обут с червени мокасини. Човекът тихо си ходел с красните тапочки по също тъй мекия и красен килим. Не е имал и никакво намерение да се качи с тях на трибуната и да призовава за защита правата на индианците в САЩ. Протестирал е мирно и безмълвно. Съвсем предколедно е, ако някои случайни избраници се появят с червени ботушки в Народното сборище, което отдавна вече не е никакъв храм.
Текст и илюстрации:
Елена Пеева-Никифоридис
.
