Home » Авторски страници, политика

Майка или мащеха е България за българите в Сърбия?

2021.09.06 Няма коментари
Spread the love

Източник: Voinaimir.info

Темата е за съвременната политика на България спрямо българите и българските потомци в Сърбия, на публичното отразяване на тази политика за защита им, на резултатите или липсата на такива в последните 20-30 години. Целта е да се покаже обективната картина, не да се надъхва ревашизъм към съседна държава, а да се визират ясно проблемите, които българските политици и институции не разбират или не искат да знаят. През 1920 г. Сърбия окупира огромна територия и многобройно население, което е кристално чисто българско. Това население е заробено, насилствено сърбизирано, с унищожена интелигенция, клир, образователна система, икономика, език, култура и дори живот. Поне един вагон статии и книги на български и чуждестранни юристи и историци са доказали, че Сърбия не е правоприемник на Сръбско-словенско-хърватското кралство и владее поробените български земи, най-вече защото потърпевшата българска държава или не смее да повдигне въпроса, или е в някаква далавера с поробителя. Единствената страна, обаче, която би могла да крепи българщината, традицийте и достойнството на хората, е България, или, както пишем в писмата, майка България.

Майка ли е България или мащеха? Макар че в последното десетилетие се случват някои позитивни събития, те реално с нищо не подсказват надежда. Да, има обмен на висши политици между двете страни, има някои придобивки, които са по-скоро палиативни – решение за български окончания на женските фамилни имена, добавяне на името Цариброд. От публичното пространство научаваме единствено, че Николич, Вучич, Бърнабич, Дачич са велики наши приятели, макар че те и техните съратници ни ругаят непрестенно.

Проект за „незначителни изправяния“ на сръбско-българската граница, внесен с Меморандума на сръбската делегация, по време на Парижката конференция през 1919 г. Източник: Desant.net

Фактите, обаче, сочат друго:

През 2015 г. на посещение при председателката на сръбската скупщина пристигна г-жа Цецка Цачева – председател на българският парламент. На границата я запознахме с обективната картина на политиката на сръбското правителство и проблемите на българската общност, най-вече в Цариброд. Не съм фен на г-жа Цачева, но в интервю, дадено пред Радио-телевизия /РТВ/ Цариброд, тя повтори дословно основните проблеми и се зарече да се бори в Белград за тяхното решаване. Някой да ме подсети къде и как това посещение е отразено в българските медии и какви резултати са постигнати? Категорично не! Българските политици и интитуции не само нямат практиката да информират обществеността за постигнатите резултати, но не споделят своите намерения и цели, както и своите познания по темата.

Христо Христов по времето, когато е български консул в Ниш, Маргарита Попова и съпругата на г-н Христов, 20.09.2015 г. Снимка: Личен архив на Христо Христов

На 07.03.2017 г., по повод Топлишкото въстание, Вучич в пространно слово обясни на света колко кръвожадни и садистични са българите, в това число и онези, които по-късно остават в Сърбия, как са клали мирно, невинно население, как са убили повече от 20 000 човека. Никой в България не посмя да се противопостави, по приятелски висшите български политици с мълчанието си неизбежно подкрепиха твърденията на Вучич. Всяка друга страна би скочила като опарена за да протестира, ние не. Коя медия е отразила българската позиция? За капак, месец по-късно на изборите за президент, хората от Босилеградско и Царибродско дадоха по около 80% вот за Вучич. Тук е редно да отворя една скоба: всички още от раждането си започват да общуват на сръбски, дори и да не знаят защо. До такава степен са подчинени на сръбската култура и традиции, че едва порастнали, някои се определят и като българи. Голяма част от техните родители и самите те не знаят български и не го говорят. Неусетно и безболезнено се превръщат в сърби. А, за да работиш, трябва да спазваш сръбските правила, да участваш в сръбски партии и тайни служби. Как да си българин? Това означава, че българската държава трябва да полага огромни усилия и средства, за да ги върне в правият път. Но не би! Когато пристигат в България със своя примитивен език и различно поведение, вместо да бъдат приети, те са обект на присмех или обвинявани, че са сърби. Тези хора не са имигранти или емигранти, те са останали по родните си български места, но вече без Родина.

Сръбската православна църква канонизира като мъченици посочените по-горе 20 000 човека. Българската църква можеше да се противопостави и да предложи в замяна да канонизира загиналите 58 български граждани от Кюстендилско и Софийско от сръбските бомбардировки, започнали на 06.04.1941 г., без да са ни обявили война. Пълно мълчание от страна на България. Колко ли са хората у нас, които въобще знаят за това събитие? И какво – историците знаят, а политиците нехаят. Не е богоугодно да се канонизират подобни жертви от двете страни, но поне като вербален акт за противотежест можеше да се употреби.

Източник: Mitropolija.com

В гр. Враня има перфектно поддържан паментик за българските жестокости. Българските политици могат да използват фактите, не да строят паметници, а като аргумент за намаляване натиска върху българското малцинство. Българските политици и институции са длъжни да оповестяват публично своите намерения и постигнатите резултати, за да бъде уверено обществото, както и българските потомци в Сърбия, за наличие на желание и разбиране на проблемите.

Във военните гробища в София има паметник, в който са погребани и събски войни. Паметникът е изрядно поддържан от Столична община. Какво се случва с мемориала „Ледена стена“ в гр. Ниш, където са погребани над 2 000 български войни, дали живота си за освобождаването на града през Втората световна война? Десетки години сръбската власт не разрешава да се възстанови мозайката на осквернения паметник, макар че България е осигурила средства. Същото важи за паметника на петимата офицери в Босилеград, за плочата по повод опожаряването на града от Коста Печанац.

За колко разговори с великите наши приятели по темата знаем? Пълно мълчание. Нещо за реципрочност, за взаимно уважение? Не! Счита се за успех и се тръби мощно, когато на някоя среща между висши представители е постигнат дребен палиативен резултат – например връщане на  плочата или допускане на книги през граница. Подобни „царски“ контакти по конкретен повод доказва липсата на предварителна стратегия и култура в това отношение.

Босилеград, май 2017 г. Rp публикация на Actualno.com, озаглавена „Белград бойкотира визитата на Илияна Йотова в Босилеград“

В Босилеград намираме още едно роднинство – между дякона Левски и кмета Захариев. Последният през 2015 г. го наричаше „брат ми Левски“. Но нареди да бъдат арестувани българските лекари, арестува плоча с имената на жертвите от опожаряването на Босилеградско от Коста Печанъц, поиска да се изгради паметник точно на този сатрап, прогони троянската фирма „Калинел“, тормози местния безнес, намали на половина населението на града, вдигна скандал на вицепрезидента на България г-жа Маргарита Попова пред очите ми, въобще не обърна внимание на посещението на вицепрезидента на България, г-жа Илияна Йотова. В замяна едно посланиче от Белград с бакалски манталитет и безумни идеи се извика – българското правителство е свалило доверието от Захариев.

Клемът на Босилеград Владимир Захариев и сръбският президент Александър Вучич. Снимка: Novo.bratstvo.rs

Големият проблем на българската политика е вярата, че всичко ще се реши във времето. Но хората, които живеят тук, нямат време или пък имат време – само един живот. Така и с кмета. Хората са свалили доверието от него поне десет години по-рано, но българските управници осмислиха това едва през 2018 г. И в коя обществена медия това е оповестено? Дотогава всички врати на институциите в България бяха отворени за него и той с това плашеше населението. Защо не погледнете неговите плакати, които са колаж от снимки с водещи български политици, за които той твърди, че го подкрепят.

Отровените води на р. Караманичка, замърсени от оловно-цинкова мина край Босилеград. Снимка: в. „Дума“

Благодарение на босилеградчани стана известна екокатастрофата, причинена от мините в Босилеградско. Имаше и среща на екоминистрите. Какво научи обществото за резултатите от тази среща – нищо. Няма замърсяване, няма проблем, има само размяна на писма. Никой не казва каква роля играят руските специалисти в мините, каква им е връзката със Сръбско-руския хуманитарен център в Ниш, английската компания не е ли руска и пр. Тези руски „специалисти“ какво правят в София, Благоеврад, Кърджали и т.н. Онези български тайни служби с още по-тайни бюрократи по дейност и заплати дори не съобщават, че знаят. Не бих се учудил, ако всъщност им помагат или рекетират. България е известна с големите си минни специалисти в последните 100 години и са на 20 км, но не са канени. Канени са руснаци.

Някои изследвания показват, че последната снимка на Апостола е предадена на турските власти от сръбското консулство в Букурещ и по нея той е разпознат. Голям приятелски жест, както ни убеждават публично. В противовес на този позорен акт, в България се съхраняват мощите на сръбския крал Стефан Урош втори Милутин в храм-паметника „Св. Неделя“ в София, където всеки октомври се къпят тленните му останки и се преобличат с нови дрехи на грандиозна панихида.

Създателят на СПЦ, архиепископ Свети Сава, е починал във Велико Търново и тленните му останки са върнати на Сърбия. Но, когато две икони, поръчани от Министерския съвет на стойност 3 000 евро за българската църква в Лисабон, не бяха обявени по надлежния ред на границата, Сърбия ги конфискува и ни предложи да играем на търг за тях. Българските власти опитаха да обяснят, че собственик на иконите е държавата, но капитулираха пред позицията на великите си сръбски приятели. Обществото въобще не разбра за случката.

Не мога да не се позова на спомените на посланик Райко Николов от Белград, в периода края на 70-те години и началото на 80-те години на миналия век, където на безброй места отбелязва грешката на тогавашните български власти да използват мълчанието като системен метод на дипломация пред значими провокации от сръбска страна. Аргументите неизменно са: да не ги засегнем. Българската политика през последните две-три десетилетия с липсата на публичност за действията си е проводник на същото поведение. Как ли би реагирала например Гърция, ако са засегнати нейните интереси?

Изглед от Босилеград. Снимка: Novini.bg

Подобряване на живота на българите в Сърбия не може да се реализира само с обаждания на Б. Борисов за решаване на конкретен въпрос. На първо място е необходима цялостна национална доктрина за развитието на България, която уж се пише вече близо 30 години. На второ място е необходимо изработване на сериозна и отговорна стратегия, насочена за всяка една от балканските страни, която да вдъхва респект. За Р. Сърбия в тази стратегия следва да се отбележат всички исторически и политически факти, влияещи и върху съдбата на българите и на българските потомци, да се намерят и оптимални управленски техники, да се повиши културата на управленците у нас. Българската политика следва да е наясно, че всичко, което е на по-ниско ниво от сръбския кабинет, е антибългарско. Никой не е видял официална българска позиция, както в цялост, така и по отделни проблеми. Основа следва да бъде признаването на факта, че цяло столетие Сърбия провежда неизменна политика на национална омраза към България. България е готова май безрезервно да помага на Сърбия за приемането й в ЕС, без да си дава сметка, че приятелството с управата на Сърбия е бутафория. С каква цел точно Нишкият военен окръг е тежко въоръжен? Срещу България и НАТО? Разбира се, че зад това стои Владимир Путин. С какво България помогна на българския инвеститор за Нишко пиво, за което сръбската власт поиска да отнеме инвестициата от над един милион евро? Необходимо е твърдо, но грамотно противопоставяне на всичко, което е в ущърб на България, в т.ч. и награждаванията. Какъв беше смисълът на жеста да се подари картина на президента Вучич, на газовата тръба, който не обслужва България? През 2021 г. преминахме през две парламентарни гласувания, на хоризонта е трето. Нито една от протестърските партии и коалиции не написа ред за външната ни политика, в т.ч. и първата политическа сила ИТН. Време е да се разбере, че сценаристите на саркастично предаване вървят след събитията, те не могат да създадат условия за поява на събития. Тогава как ще управляват държавата? Да си избереш премиер чрез кастинг?! От 2019 г. до днес сме циклично в грипна пандемия. Нека се знае, че поредицата от избори и проблемът с Ковид-19 ще бъдат използвани минимум десет години като оправдание, че нищо не се прави. Колко по-добре е политикът или чиновникът да се прибере в къщи след морния ден, да си пие ракията и да не го вълнуват някакви си поробени българи. Ами хак да им е: от 120 000 хиляди са останали 20-30 000. И те ще изчезнат, и чичкото ще спи спокоен. Изказвам опасението, че след като Сърбия влезне в ЕС, последният въобще няма да се сети за България. Меката и приятелска позиция на България само вреди на българското малцинство в Сърбия. Актуално звучи въпросът – България потърпевша ли е от Ньойския договор или е негов съавтор?

Липсата на компетентно управление в България по темата се доказва от липсата на осигурените финансови, организационни и структурни ресурси от Родината майка, защото бащицата и неговата кохорта нямат и хал-хабер от регионална външна политика.

КИЦ „Босилеград“. Снимка: БТА

Българското малцинство е оставено да се спасява само със свои начинания и средства. В Сърбия има два Културно-информационни центрове /КИЦ/– в Босилеград и в Цариброд. КИЦ-овете получават някаква финансова подкрепа, която не им позволява да организират пълноценна по съдържание и широка по територия дейност. Това е помощ, без която не може да съществува КИЦ, но е в клещите да не протестира, за да не пресекне и тя. Така те са затворени само в рамките на съответните общини. Нямат ресурси да оказват дори методолическа помощ на други общини. България е оставила хората сами да си изграждат сдружения и да имат някакъв обществен живот. В гр. Враня беше създадено културно сдружение, където, благодарение на Трейс груп холдинг, получиха бюра, столове, телефон и пр. Кой невежа български управленец си мисли, че българите, които  живеят в най-бедните райони, където оцеляването е проблематично, ще намерят пари за организиран живот под погледа на сръбските служби? И то само защото съседната държава се казва България.

КИЦ „Цариброд“. Снимка: Far.rs

А какво става в общини като Сурдулица, Лесковац, Княжевац, Алексинац, Ниш, Пирот, Свърлиг, Неготин, Бор, Зайчар, Бабушница, Звонци и пр.? Кой ще помогне на българите там? Как да бъдат убедени, че вече е безопасно да се сдружават и обявяват за български потомци? При мен са идвали отделни граждани, които тихичко, на ухо са питали за процедурите по доказване на български произход, уплашени, че това ще се разчуе и ще им създаде проблеми.

Каквито и публикации да четем в медиите, в историческите изследвания или партийни програми, ако искаме да сме законова държава, следва да поставим на първо място законите, а те са Законът за чужденците в България /ЗЧРБ/, Законът за българското гражданство /ЗБГ/, 103-то Постановление на МС. И какво излиза?

Съгласно ЗЧРБ, те са чужденци, а в случая са сръбски граждани.

Желаещите да получат  удостоверение за български произход следва да подготвят голям брой документи 7-8 на брой, и да ги представят пред Държавната агенция за българите в чужбина, и да чакат няколко години. Ами, ако човекът си е намерил работа или жилище, кой ще го чака 3-4 години? Отново оксиморон: Агенцията /ДАБЧ/е за българите в чужбина, но съгласно ЗЧРБ кандидатите са само чужденци. Е, кое е вярното? А за кандидатстване за български гражданство пред Министерството на правосъдието /МП/, документите вече са 14-15. 90% са документи на сръбски и е необходимо да се превеждат и легализират. Българската държава се оказва, че активно работи за попълване на сръбския бюджет, тъй като за двете институции всеки гражданин разходва около 500 евро. За 1000 граждани, ние осигуряваме на сръбския бюджет 500 000 евро. Тук не се включват пътувания, отсъствие от работа, като за непълнолтни и малолетни деца присъстват и двамата родители. Факт е, че сръбските власти са унищожили архивите на много населени места, на църкви, манастири, училища и пр.; има архиви, които не дават документи.

Тежката процедура и абсурдното забавяне естествено водят и до корупция. (Или пък тя е предвидена?). Може би това е причината все повече шиптъри от районите на Медведжа, Прешево и Буяновац, които не говорят и сръбски, да се явяват с издадени удостоверения за български произход

В периода 2016-2019 г. Министерство на правосъдието, чрез няколко свои решения, усложни неимоверно много процедурата за българско гражданство – непризнаване на удостоверението от ДАБЧ, без депозиране на всички оригинални документи, нотариално заверяване на копия от документи и т.н. Усещането е, че се търсят различни способи за да се откажат хората.

За четири години нито веднъж, нито по телефон, нито с посещение в Генералното консулство в Ниш, са се явили хора от ДАБЧ или от дирекция „Българско гражданство“ в Министерство на правосъдието, за обмяна на опит и споделяне на проблемите. Напротив, не вдигат телефоните си.

Източник: Voinaimir.info

Огромен проблем е липсата на познание, на отговорно отношение и най-вече на налична програма за помощ на поробеното българско население в Сърбия. За да се докаже, че България е жертва на Ньойския договор, а не сподвижник, е необходим друг модел за консолидиране на хората с български произход, за създаване на български сдружения, за условия за запазване на българската култура, език и традиция. Не е необходимо да има още КИЦ-ове, а тези сдружения да се асоциират към съществуващите. Така може да се изгради и учреди Асоциация с широка основа от 5 до 15 органицзации. Тази Асоциация на българите в Сърбия би имала много по-голяма тежест пред властите в Сърбия. Необходими са фундаментална ревизия на законодателството, осигуряване на достатъчни средства за КИЦ-овете. Генералното консулство в Ниш следва да получи финансиране и щат. Годишните представителни на генералния консул са половината от месечната заплата на един депутат.

Предложеното експозе, макар и съвсем накратко, има за цел да посочи как фундаментална некомпетентност на институциите в България водят до капитални грешки в поведението на българската страна за защита на своето население. Ние сме във времето на тотално информиране, но чуваме фрази отпреди 60 години: „Ние правим всичко, но не го оповестяваме, вярвайте ни!“.

Георги Димитров в Цариброд, юли 1947 г. Снимка: Gotzevi.com

В началото на м. септември 2021 г. се провежда традиционната среща на върха в гр. Блед, Словения, на тема Западни Балкани. Както през 1947 г. Георги Димитров предава българските интереси, през периодичните срещи, та до днес, българската политика и дипломация не поставя въпроса за съдбата на българите в Сърбия. Сегашната среща се води основно от Вучич (считай от Владимир Путин), в която България е по-скоро статист. Вместо българските власти да поставят ребром въпроса, който дискутираме, те като верни клакьори подкрепят интересите на Вучич и на албанците.

Обществото следва да знае всяка стъпка на политиците и да бъде коректив. В противен случай ще има колебание на чия страна сме в Ньойския договор и да се забрави утвърденият от десетилетия принцип на хората от Сърбия: „Тук ни наричат българи, а в България – сърби“, еднакво недолюбвани и от двете страни на границата.

Като изключим сегашния министър на външните работи, но служебен, който е дипломат от кариерата, в последните 20-30 години министри са все външни лица. Дипломатите дори не се обаждат, защото са зависими, но пък са най-компетентни. Кой министър ще си позволи да привлече хора, знаещи повече от него?

Може би е време да поискаме помощ от българите, живеещи по света, да помогнат скопените български власти да предадат властта на можещи и разбиращи. Знае се, че светът познава историята и на Гърция, и на Сърбия, и на Турция и т.н., но не познава българската, която е много по-стара. Това трябва да се промени!

 

Христо Христов

––––––––––––––––––––––––––––––

* Авторът е бил български консул в Ниш, Сърбия, от юли 2014 до юли 2018 г. Историк изследовател. Бил е, също така, началник управление „Военни архиви“ в Министерство на отбраната и директор на дирекция „Канцелария“ в МВнР.

 

 

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.