Изпращачът на души

Разказ от Хасан Ефраимов

Защо станах лекар ли? Понеже не ставах за нищо друго. Глупаците, които не стават за нищо друго, един път годишно ги събират, за да подберат най-големите от тях. За да не се прецакат и да изберат някой по-малко глупав, правят и конкурс. Преди това глупаците с години се готвят за него. Издържалите изпита стават студенти по медицина. Знаете ли, че има голяма тайна около лекарите? Такава, каквато не може дори да си представите, че съществува. Забранено е да се говори за нея. Заклеваме се да не го правим. Но аз ще пристъпя клетвата си. Навярно цялата гилдия ще се надигне срещу мен и ще ме анатемоса, ще отричат, но аз съм готов да посрещна дори това. Та аз съм Изпращач на души! Толкова много души съм изпратил. Без това и кой ли пък ще повярва?

Всичко започва от подземията на Медицинския университет. Вас там няма да ви допуснат никога. И няма да признаят, че съществува подобно място. Никога! Но аз бях там! Затова не се усмихвам вече! Съществува огромна желязна врата в подземията. Прекрачиш ли я, по дълъг и тъмен коридор се стига до мрачна зала. Не знам защо коридорът не е осветен. Навярно, за да не се вижда какво има от двете му страни. За какво иначе би било така? Но аз усетих. Това, което е там, те кара да се докоснеш до студа. Истинския студ. Не този измисления през януари. Невидими иглички се забиват в кожата без край. После наредени стоим в полумрака на залата. Вижда се само една тъмночервена светлина. Нищо друго. Но и светлината е студена. Всичко в това подземие е студено. Най-накрая, след дълго чакане се появяват две фигури. В черни качулки. Лица не личат. Познайте от пръв път кои са те? Мислехте си, че Той управлява света сам, нали? Но не! Правят го двамата заедно! Играят в злокобна комбина! Затова има толкова много нещастие и болка по света. Учудвам се, че никой не го е разбрал досега. Разпределили са си душите – половината за единия, останалите за другия. Кой където попадне. За тях това няма никакво значение. Те са ортаци в пагубен за душите ни поминък. А вие търсите справедливост на този свят!

Пристъпваме един по един пред сенките в качулки. Коленичим и навеждаме глави. Тогава посягат и прибират душите ни. В стъкленици. Нали не си мислехте, че човек с душа може да работи като Изпращач на души? Може да я работи само мъртва сянка, останала в света на хората. Но аз ги прецаках! Дори те не са безгрешни на този свят. Как тогава сенките, бродещи без душа, да са такива? Някъде в миналото бяха ми дали две души – бяла и черна, ден и нощ, ад и рай. Дълго се бореха двете души в мен. Понякога надделяваше едната, после другата. Много често им крещях да млъкнат. Толкова нетърпими бяха на моменти. Докато накрая изведнъж, след срещата в подземието, борбата престана.

***

Снежина пристигна в отделението по химиотерапия след едно мое 36-часово дежурство. Уж са забранени, но от колегите все някой трябва да ходи някъде. Винаги е толкова належащо. И кого прецакват? Естественото най-слабата брънка във веригата. Мен, който денонощно благодари на онези с качулките, че са ме създали мъж, а не жена. Как иначе? Представяте ли си жена с подобно меко сърце?

Бях толкова изморен, че когато се звънна на вратата за прием на болни, отначало изпсувах. После видях пристъпващата със ситни стъпки малка принцеса, облечена в бяло, пухкаво кожухче, засрамих се и неволно си прехапах езика. Винаги така правя – псувам в най-неподходящия случай. Напреки, през рамото на принцесата, имаше закачена розова чантичка.

– Имам рак – директно заяви тя, гледайки право в мен с големите си очи, и седна на пациентската кушетка. Отначало се стреснах от тези думи, излезли от устата на едно толкова малко момиче, но се овладях бързо.

– Така ли? – отвърнах веднага. – И къде са му щипките на този рак?

Снежина веднага приближи палците и показалците на двете си ръце, насочи ги към мен и затрака, досущ като челюстите на рак. После, без да се притесни, посегна и ме защипа здраво по носа. Разсъних се веднага. Стискаше здраво с малките си пръстчета. Престорих се, че рева от болка. Отделението изкънтя от гърления ми рев. През отворената врата видях как пациентите, минаващи по коридора, се загледаха уплашени.

– Боли ли? – запита малкото садистче, продължавайки да стиска.

– Да… много.

– И мен ме боли така като ме хапе. В коремчето ми е и стиска много.

След това изведнъж ме пусна, върна се към кушетката, подскочи и седна отново на нея. Тогава забеляза лаптопа ми, стоящ на бюрото. Веднага отново подскочи от мястото си и отиде до него. Разгледа с интерес скъпата вещ, за която дадох една шапка пари. С много по-малко пари хората си купуваха коли – една за себе си и една за любовницата, а аз – лаптоп. Да, маниак съм на тема лаптопи и не пестя пари за тях. ”Кеф цена няма” – отговарям винаги, когато ме питат колко струва. Момиченцето посегна плахо и прекара малките си пръсти по клавиатурата. Екранът светна в очакване на пръстовата идентификация. Вие какво си мислехте, че министърът е измислил идентификацията с пръстови отпечатъци ли? Нищо подобно! Веднъж беше на посещение в отделението. През цялото време си игра с лаптопа ми. Дори не чуваше какво му говорят. Аз откъде да знам, че е извратен? Иначе щях да го скрия. Сега цяла България ще сърба попарата му.

– Като си толкова дърт, за какво ти е такъв скъп лаптоп? – стрелна ме от упор Снежина, зарязвайки лаптопа, който вече не я интересуваше. Зяпнах от почуда и дълго време стоях така, неспособен да изрека каквото и да било.

– Е…, не съм чак толкова дърт – продължих шеговитите откровения като оправдание, а после добавих: – Много ме харесват какичките.

– Знаеш ли? И аз те харесвам. Ти не си възрастен, дете си.

– Е…, сега пък дете.

– Когато си бил малък, не са ти купили такъв лаптоп, затова сега си купуваш сам. Баба казва, че някои мъже завинаги си оставали деца.

– Добре, философке малка, сега да видим коремчето и къде те хапе този гаден рак.

– Знаеш ли, че ще умра?

– Всички ще умрем.

– Аз ще умра преди теб.

– Не ти ли е малко раничко? Всеки по реда си.

– Ред няма.

– Казва го баба ти, нали?

– Ще ми помогнеш ли?

– Да…

– Ще направиш ли така, че да не умра?

– Да… – дори не се замислих, а обещах. С такава надежда ме гледаше детето.

– Ако ме излъжеш… Ако само ме излъжеш…, ще те щипна пак по глупавия и лъжлив нос, Пинокио. Ще идвам и в съня ти.

– Аз не лъжа никога! Няма да се наложи. Обещавам.

– Вярвам ти, доктор Пинокио.

Да не бях обещавал. Спасение за Снежина нямаше. Разбрах го още, докато погледнах картона й и видях вида на карцинома. Толкова ми трябваше само. Не повече. Някои обикалят и търсят десетки мнения. Тяхна воля и техен избор. Докато накрая не попаднат на мошеник, който да им обещае, че ще се излекуват. После, като умрат, никой не помни какво им е обещавал докторът. Забравя се толкова бързо. Както и аз обещах на Снежина! Наистина, такъв ужасен рак можеше да измисли само един откачен мозък, а друг психопат като мен да обещае да го излекува. С химиотерапия… С отрова… Трябваше да тровя малкото крехко същество пред мен, ден след ден. Докато накрая блясъкът в очите й не изчезнеше напълно. С все по-големи и по-смъртоносни дози. С надежда, че ще убия и раковите клетки. Трябваше да избера между десетки препарати. Кой от кой по-смъртоносен. Да умножа дозата с килограмите й, за да знам колко да вкарам в нежните й вени. Милиграм повече и… Трябваше да ги комбинирам в адска последователност. Да отчета взаимодействието между тях и гаснещото телце. Да пресмятам времето, за което се отделят от тялото. Във всеки един момент трябваше да знам колко от препаратите се е отделило и колко все още е в организма. Висш пилотаж! „Кобрата на Пугачов“ ряпа да яде. Продължавайте да държите докторите на 800 лв. заплата. Скоро ще ходите по ходжи. Да се плюнчи там ходжата и да ви бае. Да ви накичи с муски, които да носите гордо на глупавите си чела. Навярно и това заслужавате. Можеше да избера щадящ протокол за Снежина, за да пазя тялото й с надеждата, че дозата ще е достатъчна да убие рака. Но можеше и да не е достатъчна. Можеше да избера и агресивен протокол, който със сигурност почти щеше да я убие. Това е и целта – да се докара тялото до ръба на оцеляването и да се надяваме раковите клетки да умрат. Мечти…

Играх вабанк. Просто нямаше какво да губя. Всичко без това вече беше загубено. Играх на руска рулетка. Приготвих револвера. Напълних въртящия се с ужасно тракане барабан с куршуми. Оставих само едно празно гнездо. Едно-единствено празно гнездо. Дълго въртях барабана. Докато се уморя. Тогава опирах студената метална цев в слепоочието на малкото момиче. Затварях очи и дърпах спусъка. С надежда да не гръмне. И така ден след ден. Самият аз умирах стотици пъти и после отново се възраждах там, в стерилната болнична стая. Знаете ли? Плюя ви на парите. Намерете си вече някой друг, за да върши мръсната работа.

***

– Добро утро, принцесо.

– Добро утро, доктор Пинокио.

– Как спахте? Покоите ви удобни ли бяха? Прислугата на висота ли беше?

– Малко ме боля коремчето, доктор Пинокио. Но аз търпях. Казвах си, че щом искам да живея, трябва да търпя. Животът е болка, нали?

– Не само. Има и хубави моменти.

– Но кои са повече?

– Не знам. Навярно са по равно. Иначе не би имало равновесие.

– При мене равновесие няма. Навярно някой ден ще съм много щастлива.

– Убеден съм в това.

– Носът ти расте скорострелно, доктор Пинокио.

– Не може да бъде. Режа го редовно. В къщи имам трион.

– Купи си електрически.

– Имам моторен трион.

– И с него си подрязваш носа?

– Да, сутрин, докато се бръсна.

– Трябва да се бръснеш по-често, доктор Пинокио.

…

– Снощи повръщах, доктор Пинокио.

– Голям праз. Ако знаеш аз колко съм повръщал. Още нямам обяснение, как така ми останаха все пак някакви черва?

– Хи-хи… И кога беше това? Навярно си бил много болен, доктор Пинокио?

– Ами… просто бях много фиркан.

– Фиркан?

– Да, до козирката.

– А често ли се случваше това?

– Безброй пъти.

– А какво е да си фиркан?

– Като си фиркан… болката изчезва.

– Искам и аз да се нафиркам.

– Ей…, вие вечер да не пиете тука, докато ме няма?

– Хи-хи… Не, нощната сестра винаги е много строга.

…

– Вече нямам коса, доктор Пинокио.

– Голям праз. Светът е пълен с плешивци. На повечето главите им са плешиви и отвътре. Пък как ти и отива. Приличаш на малка кратунка.

– Няма ли да намалиш вече отровите си, доктор Пинокио?

– За какво? Без това вече нямаш коса.

– А дали някой ден отново ще имам?

– Разбира се. Русите ти букли отново ще се веят от вятъра. Дъждовните капки ще се гмуркат в тях. Слънчевите лъчи отново ще си играят на криеница. А ти ще си по-красива от всякога. Момците ще се надпреварват да ти се предлагат. Ще коленичат пред теб, опиянени от косата ти. Ще си избереш един, а той после дълго ще ти гали косата.

– А деца дали ще имам?

– Че как иначе? Първо ще ме поканиш на сватба. После ще съм кръстник на децата ти. Навярно ще съм с бастун тогава. Без това и сега съм дърт.

– Хи-хи…

…

– Подарявам ти последната си мигла, доктор Пинокио, лъжецо такъв. Друга нямам. Пази я и си спомняй понякога за мен. За малката Снежинка, прехвърчала над твоя свят. И сили нямам вече. И желания нямам. Искам да спре да ме боли. Моля те… Обеща да ми помогнеш. Защо тогава толкова ме боли? Така ли боли, когато умира човек? Но защо и децата ги боли? Та те не са прегрешили с нищо още.

…

– Снощи те сънувах, доктор Пинокио.

– Мене…?

– Да…

– Та аз съм толкова дърт.

– Вече знам. Ти не си човек. Ти си ангел, пратен на земята, за да помагаш на хората и на малките деца. Знам и защо ходиш постоянно с бял халат. Криеш си крилете под тях. Влизаш през вратата и става чудо. Изведнъж стаята светва. Болката изчезва и надежда се възцарява навсякъде. Тя се носи по въздуха. Навсякъде около теб е. Може да се докосне дори. А ние грабим от тази надежда. Прегръщаме я. И аз се усмихвам… Усмихвам се дори сега, когато умирам. На колко ли хора си дал надежда, ангеле небесен?

…

– Ще ме занесеш ли до прозореца, доктор Пинокио? Направи го така, както принц носи принцесата си на ръце. Искам да гледам звездите, докато умирам. Не ти се сърдя. Не ме излъга. Ти спаси духа ми. Той ще е там и ще бди над теб. Като погледнеш вечер звездите ще ме виждаш на небето.

***

Искрата бавно напусна очите на Снежина и полетя нагоре, за да заеме мястото си на небосклона, за да осветява пътя ми вечер. През цялото време ме прегръщаше. Ръцете й, обхванали врата ми, бавно се отпуснаха. Дълго я притисках към гърдите си. После пристъпих и положих неподвижното телце на леглото. Не успявах да задържа сълзите си.

Думите сами излязоха от устата ми:

Снежина… Тъжна малка снежинка.

Над замръзналия океан на човешката душа ненадейно прехвърчала.

Търсела Зефира, с ледено сърце, самотна.

Откраднала искра от звезда далечна, лика от луната полудяла,

душа – от свръхнова, вечна и неземна.

Сърцето… Сърцето от комета, прелетяла над зенита, в хоризонта изпепелена,

самотна, горда и безстрашна.

Снежина… Търсела топлина в душата пуста на човека.

Там, където няма!

В отчаян опит.

И отново, и отново…

Длани топли не открила.

Любов и целувки не познала.

Болката от тъжната земя събрала…

Сломена полетяла… отново в тъмните дебри на безкрая.

Как сте, господа, управляващи света? Хайвера, който хапнахте снощи, горчеше ли? Или пак се хлъзна сладко-сладко по езика ви и изчезна в дълбоката ви паст? Омарите все така сочни ли бяха? Блюдата отново ли бяха наредени по шведските ви маси? Алкохолът потече ли отново, за да отмие смрадта, наслоена по душите ви? Яхтите люшкаха ли се отново по игривите сини вълни? Да, това е светът на паразитите, където те се размножават на воля, смучейки сокове от гаснещото тяло на Снежина. По средата сме ние – Изпращачите на души, опитващи се с лекарства-ментета да променим света. Света на паразитите…

Дори не се замислих повече и напуснах стаята.

– Излизам за малко – обадих се на нощната сестра.

– Добре, докторе. Как е Снежина?

– Спи… Не я безпокойте! Нека поспи. Няма нужда от нищо.

Напуснах болницата, а после и двора. Поех по тесните улици. Знаех прекрасно къде отивам. Помнех добре прозореца, който стоеше винаги отворен, заради миризмата на формалин. Все още беше така. Понадигнах се, прескочих го и усетих циментовия коридор под краката си. И не бях забравил къде са стълбите. Поех към подземията. Огромната желязна врата беше полуотворена. Бутнах я и тя бавно се отмести със злокобно скърцане. Сякаш се сърдеше, че нарушавам покоя й. Тръгнах бавно по дългия до безкрайност мрачен коридор. Сега беше по-тъмен и зловещ от всякога. Усетих така познатия от младостта ми студ отново. Игличките, стаени в мрака, полетяха хаотично във въздуха и с настървеност започнаха да се забиват по кожата ми. Беше ми трудно да поемам в гърдите си смразения въздух. От тъмнината, стаена от двете страни на коридора, започнаха да ме опипват и захващат невидими ръце. Не им обърнах внимание. Не аз бях този, който можеше да им помогне. А и нищо не можеха да ми причинят вече. Никой не можеше… Из въздуха се носеше неописуемо зловоние. Краката ми шляпаха в някаква гъста течност и скоро подгизнаха. В далечината се чу стон. После втори, трети… Стоновете отекваха един след друг, блъскаха се по студените каменни стени и скоро потъваха там нейде, дълбоко в дебрите, разположени в недрата на земята. Вървях по-скоро по усет, опипвайки пода с крак, преди да пристъпя отново. Беше толкова тъмно! Най-накрая се озовах пред осветената в червено зала. Влязох, без да се замисля. Веднага, в далечината, зърнах двете фигури. Стояха там и ме чакаха. Дълго вървях към тях, сякаш цяла вечност. Нямаше за къде да бързам повече. Всичко, за което бях бързал цял живот, беше останало нейде там, в света на хората-паразити.

„Шейтанът никога не е бил творец… Шейтанът никога не е бил творец… Шейтанът никога не е бил творец… – отекваше в главата ми през цялото време. – Колкото по-малко даваш, толкова повече ставаш отнемащ… Краят е просто едно начало… Колкото по-бързо стигнеш до смисъла на истината, толкова по-скоро ще осъзнаеш, че сънуваш… Ако изглежда реално… значи е илюзия.“

Стигнах до фигурите в качулки и се спрях. Дълго се гледахме мълчаливо. По-скоро ги гледах аз. Не знам, дали те изобщо виждаха? По-скоро не…! Иначе отдавна да са видели какво се случва из света.

– Предлагам ви сделка… – заявих. Гласът ми изкънтя из огромната зала. Сделките вървяха навсякъде. Защо не и пред тях? – Генерал за войник… Топ за пешка… Изпращач на души… за душата на мъртво дете.

Едва ли щяха да откажат. Колкото повече имаш, толкова по-алчен ставаш! Така е поне в света, създаден от тях. И може ли тогава да има по-алчни от имащите целия свят?

– Душата ти без това е наша – изрече единият ненадейно и се засмя злокобно. Не можах да определя кой от двамата. Без това бяха еднакви! – Тя е там поради нелепа грешка. Как може да ни предлагаш нещо, което и без това е наше?

– Не…, моя е! Все още… И ще бъде! Да сте си отваряли очите! Така е във вашия свят. Не го ли създадохте вие? Правилата не определихте ли вие? Не заложихте ли вие извратената си логика в основите й? Къде изчезва светлината, когато настане мрак? Кое е мястото, поемащо толкова много светлина? А къде изчезва нощта, когато лъчите на слънцето, измислено от вас, озарят небосклона. Навярно имате и склад, където държите толкова много звезди денем. И луната ли затваряте там? Навярно ги натиквате насила и после затръшвате вратата с крак. А те, крещят ли или вият подивели? Но сте глухи дори за техните викове, нали? Как тогава да чуете виковете на хората? А на децата? Чакате…, чакате ни да съгрешим, за да ни накажете после. Измислили сте небето, но да намерите начин да не съгрешим не сте успели. Стоите си тук и чакате грешниците да дойдат, за да ги накажете. Защо не ги наказвате на място? Толкова ли е трудно? Навярно защото скоро няма да има кого да наказвате. А децата за какво наказвате? Защо им причинявате болка? Знаете ли…? Вие сте просто двама садисти. Психопати…

– Помисли си пак! – обади се отново единият от качулките, без да обърне внимание на казаното от мен. – После връщане назад няма.

– Без това видях всичко, което предлагате на този свят. Нищо не ме задържа вече в него. Дано в другия да сте се представили по-добре. Дано… Но надали. А за душите… Намерете си някой друг вече да ви ги изпраща! Едва ли ще представлява трудност за вас. Та вие сте толкова велики.

Не се замислих повече и за миг. Пристъпих и коленичих пред създателите. Създателите на доброто, но и на злото. На деня и нощта. На живота и на смъртта. Смъртта на невинно дете… но и на живота отново. Та всичко беше единствено в техните ръце.

„Шейтанът никога не е бил творец… – звучеше в главата ми отново. – Колкото по-малко даваш, толкова повече ставаш отнемащ… Краят е просто едно начало… Колкото по-бързо стигнеш до смисъла на истината, толкова по-скоро ще осъзнаеш, че сънуваш… Ако изглежда реално…, значи е илюзия… Краят е просто едно начало… Краят е просто едно начало… Краят е просто едно начало… “

Стъкленицата проблесна в ръката на единия качулат. Не знаех на кого от двамата. А и едва ли имаше някакво значение. Без това бяха еднакви.

***

Ад няма. Няма и Рай. Адът е в нас самите, а Раят е винаги някъде в далечината, даден на другите. Сами се блъскаме между стените на нашия Ад, който сме си създали. Той е в главите ни, изграден от алчната ни и ненаситна същност. За да имаме неща, които после няма къде да занесем. Душите ни са наши. Единствено те. Нищо друго. Но и тях даваме в ръцете на ненаситни господари. Телата ни са просто едни стъклени саксии, отглеждащи души. Нищо друго. Това, което не знаем е, че винаги може да счупим стъклениците, където са затворили душите ни. Няма стъкленици, които да задържат душата на човек. И господари няма. Стоят онемели пред изпуснатата стъкленица. Тя се блъска в пода и се разпръсква на хиляди парчета. Гледат излитащата душа с ужас в очите. От гърдите им се изтръгва стон. Та те са създали цял един свят, за да отглеждат души. Какво представляват двамата ли? Те са скотовъдци… Двама обикновени говедари, отглеждащи души, някъде в периферията на Вселената. Просто двама братя душеотглеждачи.

Оттогава се лутам между световете. Има толкова много. Понякога съм тук, а после там, в някой друг свят. Зависи къде искам да бъда в момента от времето. Всъщност, и времето е лъжа. Време няма. Също е илюзия, като всичко в нашия свят. Само миг и съм в стаята, при Снежина. Станала е красива млада дама. Косата й е пораснала отново. Блести от златните нишки, втъкани в нея. Миглите й са по-дълги от всякога. Усмивка е озарила снежнобялото й лице. Над бюрото й е окачена огромна снимка. Снимка на доктор Пинокио. Вечер я целува и потъва в света на сънищата. Понякога я навестявам там.

Да… тя позна. Аз съм ангел. Нейният личен ангел-хранител. Бдя над нея. Усмихвам се с нейната усмивка. В следващия миг ставам зъл, виждайки надвиснала опасност. Зафучавам, подобно полудял. Мога целия свят да унищожа тогава. И чакам… Та колко са няколко десетилетия? Лично ще счупя стъкленицата й пред онемелите й господари. Ще намеря начин да ги залъжа отново. Правил съм го толкова много пъти. И тогава… Тогава ще се слея с душа, сродна с моята. За да бъда вечно в Рая. Това е Раят. Друг просто няма.

–––––––––––––––––––––––––––––––

* Из едноименния сборник с разкази на автора, излязъл през 2017 г.

.