Home » Авторски страници

Отец Владимир Дойчев: Давате ли си сметка какво вършите?

2020.04.15 Няма коментари
Spread the love

Отец Владимир Дойчев. Снимка: Фейсбук

Нямам автомобил, нито часовник. (Казвам го за тези, които след думата Църква винаги ехидно добавят нещо и за скъпи коли, и за маркови часовници.) Движа се с градския транспорт. Всеки ден ми се налага да прекося почти цяла София. В последните три седмици, докато стигна до храма, средно дневно по четирима непознати ме псуват, като ме видят. В метрото, в рейса, на спирките, по улицата или от домовете си, провиквайки се през балконите.

Като бях дете ме пращаха през лятото при дядо на село. Там съм виждал овчари и знам как обикновено ругаят те. Псувните, които сега отнасям, са по-цветисти и по-отвратителни. И не, не ги чувам само от хулигани! Крещят ми ги и добре облечени жени на средна възраст, и солидни мъже с костюми и вратовръзки. Гледат свирепо и ме уверяват, че ме мразят.

Колебаех се дали да пиша за това, за да не излезе, че се правя на страдалец. Но, според мен, проблемът не е вече личен! Това е обществен симптом. Тези хора не ме познават! Да, аз съм велик грешник, но те не ме ненавиждат заради това! Мразят служението ми и, че не искам да го прекратя.

Държа да попитам тези, които напоследък с такава фанатичност насаждат (чрез медиите) у хората злобата си срещу Църквата – давате ли си сметка какво вършите? И пак: давате ли си сметка какво вършите?

Настоятелно искам да защитя събратята си, които честно изпълняват задълженията си, служейки на Бога! Дайте да видим какво добро са направили журналистите и политическите шамани! И имат ли право да предизвикват такива обществени процеси на ненавист срещу Църквата? Кой дръзва да говори точно на свещеници за смъртта и живота?!

Ние посещаваме и даваме утеха на тежко болни, които са оставени от лекарите да си умрат вкъщи, за да не стане това в отделенията им и да не им се прецака статистиката! (Нищо лично, но и това се случва, нали?) Изповядвал съм хора, потънали във фекалии, в най-прекия смисъл на думата! Причастявал съм страдалци, покрити целите в гнойни рани! Допирал съм ухо, за да чуя последните думи на отиващи си! Умирали са в ръцете ми и маслосветът е преминавал директно в заупокойна молитва. Вдъхвал съм надежда на отчаяни! Предотвратявал съм самоубийства. Молил съм се и съм виждал как отписани от този свят се връщат към живота, за учудване на лекарите! Ходил съм в хосписи, в болници, в лудници и при бездомни в горите на Витоша. И още много повече са вършили моите събратя! Много повече! Просто не си правим реклама и пиар с тия неща и затова не ги знаете. Не очакваме да ни ръкопляскат вечер, защото изпълняваме задълженията си пред Бога. От протегнатата за духовна помощ ръка виждате само часовника. И то доста често там, където го няма.

С това ли Ви досадихме? Тези ли са причините да учите хората да ни псуват и да ни наричат престъпници? Вие, които по цял ден се чудите по редакциите в каква политическа интрига да се включите или каква „новина“ да изсмучете от пръстите си, когато няма заседания на Министерския съвет и Народното събрание, няма пресконференции на политическите партии и протести на синдикатите! В ограничения свят на съвременния журналист само това е източник на информация и разбира се – катастрофи и криминална хроника. Целият му свят на Бай Ганьо Писача е затворен в това микроскопично пространство. За духовен живот се сеща само на големи църковни празници, за да изтърси някое суеверие или като е информационна суша. И моля Ви, не ми казвайте, че не е така! Работил съм в новини. И за разлика от мнозина, съм учил за това!

Журналистическият занаят е тотално деградирал и абдикирал от морална отговорност. Превзет е от онези момиченца и момченца, на които навремето им викахме дръжки за микрофони. Някой редактор им пише в тефтерчето въпросите, които да зададат, а те имат ангажимент да го направят само колкото се може по-просташки. И да зарадват роднините от провинцията, че ги дават по телевизията. Журналистиката в България стана синоним на наглост и безочие. Колкото по-лишен от съвест си, толкова по-лесно се издигаш. Просто спазваш линията и не си позволяваш самостоятелно да мислиш. Това е всичко, което се изисква. Ако следваш тоя курс, след няколко годинки ставаш изпечен журналяга и всички трябва да те почитат и познават. А тези, които все още търсят истината, са превърнати в аутсайдери. Или са изхвърлени зад борда като ненужни. В границите на политическата коректност няма място за Истина. Само за послушание. И то послушание, далеч надвишаващо монашеското. Благодаря на Бога, че станах свещеник и се отървах от това блато, в което превърнахте професията. Хем Вие затъвате, хем дърпате и другите след себе си надолу, хем разнасяте зловоние. (Да ме прощават белите лястовици в този занаят. Моля се за Вас да оцелеете!)

Още по-ужасно е, че на този добре дирижиран хор, византийски припяват и някакви пишман богослови. Хора, които никого не са утешили, не са довели никого в храма, но са изгонили и отвратили мнозина. Знаете ли как мирише смъртта и какво очаква да чуе майка, когато погребва детето си? Питам Ви! Знаете ли как плаче свещеник, който току-що е хвърлил буца пръст върху ковчега на млади момчета и момичета, с които довчера е говорил? Знаете ли между кои парцели на гробищата после се крие, за да не чуят воплите му? Не знаете! Не знаете, защото всъщност за нищо не Ви пука, освен за собствената Ви логорея по форуми и жълти парацърковни сайтове! Стоите в тъмните си стаи, бъркате си в носовете и мислите, че това, което вадите, е теология! Еми не, не е!

Но най-голямата омраза е срещу Чашата и срещу това, че не съм я скрил празна в някой шкаф! Срещу Христовата жертва, срещу Кръста и срещу Възкресението на Господа! Целият проблем е, че душата Ви е тясна, за да побере Евангелието. Ненавиждате светлината му, защото Ви изобличава. Добре е казано за такива, че „светлината дойде на света, но човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината, понеже делата им бяха лоши“ [Иоан, 3:19].

Вярвам в събратята си! Те ще понесат и това, което се случва сега! И аз, суетният и горделивият, също ще го понеса някак. В името на Вашето оцеляване! Псувайте ни и учете хората да ни псуват, за да оцелеят! Но, като минат петте минути слава, все ще остане някой, който да Ви пита защо живеете! И ще трябва нещо да му отговорите! А един ден ще застанете и пред Съда на Христос. И ще се наложи да поемете отговорност за всяка дума, която сте произнесли. И която е била казана от други заради Вас!

Отец Владимир Дойчев

Църквата “Въведение Богородично” в София, в който отец Владимир служи. Снимка: Авторът

————————————————————————————–

* Прот. Владимир Дойчев е роден през 1975 г. в София. Работил е като репортер, редактор и водещ в различни електронни медии. Завършил е Аудиовизуална журналистика в НБУ, а по-късно – и Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. През 2008 г. е ръкоположен за свещеник и от същата година служи в софийските храмове „Св. преп. Наум Охридски“ и „Въведение Богородично“ в столичния квартал „Дружба“. Участвал е с проповеди в предаването „Иконостас“ на Нова ТВ. Негови проповеди са публикувани в редица църковни и светски сайтове и блогове. Автор е на книгите “Среща с живота” (изд. “Дива”, 2007) и „Писмо до близък“ (изд. „Дива“, 2019).

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.