Home » Авторски страници

Хлябът на изедниците

2020.03.26 Няма коментари
Spread the love

Илюстрация: Dnes-bg.org

Олигарсите са изедниците на народа.

Така крещят ефирно профсъюзни активисти, министри, прокурори, политици и някои редови членове на партии. И обикновени кариеристи и олигофрени. Объркани хора – също.

В този ред. Но в различна последователност. И колко са убедени! А как всичко знаят! Ай, че са умни!

Понякога чувам и от нормални, видимо свестни и неповредени люде, да изричат същото. Те са различни. Извън скобата на умните, убедените, активистите, хищните. Те са смирени. Отвъд своята натъкмена подредба, животът ги е изблъскал, избутал. Същата подредба, преди наричана строй, на който и с който са равнявали своя мизерен живот, та да бъдат внуците по-добре, да проходят с наше си производство проходилки, с наша гордост обувки да прощъпулят! Тия сега говорят тихо. Понякога като онези, най-горните, повдигат и те глас, но то е само вечер, на чаша етър или лимонада. Очакванията на свестните се сринаха, озлочестиха ги със стръвността на лишеите, гризещи стеблото на повехналото им дърво.

– Доброто никога не се продава! – Това чета, изписано на лицето на дървото им. Старо е, но още живо. Продумва.

Лишеите дълбаят друго върху тялото му, изнемощяло от браздите и раните:

– На доброто – само с добро се отмъщава! Ссс! – И докато съскаха, чертаеха по тялото му нещо тържествено, ведро, не много красиво, като татуировка на някакво щастие, ала издълбано насила и навеки връз кората на остаряващото дърво.

Иди ги разбери. Спорят ли? Кое е добро и кое – зло? То не се предаваше. Те не му прощаваха за нещо.

Отговорът някои го намират веднага и го казват убедено, други предубедено, а трети – користно. Сред тях има и тъй лошо образовани люде, които не схващат съдържанието на думите. Но догаждат, че не знанието, а властта дава богатство. Затова предпочитат словата, подходящите; подир тях и хората, кухите: те са леки. И току чукат да влязат в парламента – като кукувици в чуждо легло.

Хубаво е да знаеш кой ти е изял хляба, когато ти недостига. Това са несъмнено те – изедниците. Лошите. Богатите. Олигарсите.

За тях иде реч.

Ама кои са те? И кога възникнаха? Тези нови чорбаджии кой и кое ги създаде?

Според пенсионерите – при Костов. Според олигарсите – при Костов. Според прокуратурата – при Костов. Според профсъюзите – при Костов. Според Борисов – при Костов. Според ≠Кой – също при Костов, естествено.

Значи един Костов е виновен за всичкото зло в България.

Колко удобно. И колко немощно. Никой не пита кое – всички тършуват за кой. И той е един. Малцина се сещат за ≠Кой.

Не го познавам лично този Костов, но съм го виждал веднъж. Не ме изяде. Не се и опита. Но пък и не ме погледна доброжелателно. Няма как да е иначе. Стори ми се надут, високомерен. И после престанах да мисля за него. Имам си работа.

Моето мнение за него не е значително. Той е бивш министър-председател, а аз – писач и дребен самовластник, свободолюбив отшелник, който се опитва да го коментира не, ами да го споменава по необходимостта на мисловния си случай.

Но тъкмо тази моя нищожна гледна точка сега ми се струва важна и затова я използвам. За да го оправдая – същия, когото нямам причина да харесвам, нито основание да мразя.

Книжните издания са най-неподходящото място да публикувам това, вероятно. Хубави са вестниците, обичам твърдата им кожа, нежна е. Книгите са същите. Наскоро си купих от антикварна книжарница за два лева една стара приключенска история – от моето детство. Беше хубаво не само да я чета, а да докосвам себе си чрез нея през годините. После си купих още пет. Да ги пипам с невроните на отминалото щастие.

Да, тъпо е. Но усетих нещо такова… особено. Тръпчиво. Знам, че ще ме освиркате. Добре. Давайте. Обаче разберете – само между кориците на хартията усещам въздух, затова посгъвам крилата на всяка страница, като да са като корабчетата от моето детство. Поемам дъх и с вятъра на въздуха им давам воля да пътуват в океана си. И аз с тях.

Добре, спирам. Тъпотии са това по принцип. Спомени. При това – ненужни, понеже са лични.

Когато те сложат на изкуствено дишане и ти попречат да мислиш за друго, освен за свободата да преживяваш, независимо как, тогава си съгласен и да мълчиш. Да траеш. И аз ще го направя, турят ли ме на системите на държавния вирус.

Но още не съм започнал. Нито да живея, нито да умирам. В това полувреме на мача протече всичко съществено, което си спомням. Не е много.

Само две-три думи ще кажа: преди едното да е свършило, а другото – започнало. В полувремето на битието, когато треньорът хока и амбицира играчите да победят, а боговете с мангизите си го преместват от единия крачол в другия, защото вече знаят резултата.

Не желая да пояснявам значението на думата олигарх, за да не обидя читателя и да не накърня непредумишлено простащината в политиката и прокуратурата – тя има древногръцко послание, смисъл и семантика. Но обикновено с нея се свързват кръгове, приобщени към властта. Управление на малцина е. Не е нито монархия, нито демокрация. Хубаво е, когато простаците употребяват тази дума публично, да съобщават в каква форма на управление се намираме в момента. Ако знаят.

Чия обаче е властта през последните десет години?

Вече повече от десет-петнайсет години всички правозащитни организации и Европейският съд за правата на човека ни уведомяват за драстично разминаване между усещането за справедливост в България и неговото криво и критично отражение, в националното законодателство и съдебна практика. Иначе казано – зле сме и с правата на човека, и с условията в затворите, и със свободата на словото, и със… заплатите, пенсиите, здравето, образованието, с радостта от живота. Но за това, последното, да не говорим. Вместо да ни накаже за нашето калпазанство, Европейската комисия ни свали мониторинга и по този начин тури метален гвоздей в оковите на повярвалия в себе си полупоевропейчен българин. Макромащабът на европейската радост попиля нищожеството на родната ода.

А одата уж беше на радосттта.

Досега не сме чули отвън някой да ни критикува за приватизацията. Но си спомням, че ни хокаха отвсякъде за липсата на приватизация, особено през деветдесетте на миналия век. Тогава просто ни спряха парите за пишманлъка: отметнината, която дадохме, гордо заличавайги бича на комунизма и позволявайки с щедростта на прокуратурата и на симптоматично етнически фирмени образувания да слагат ръка върху входа и изхода на всяко предприятие; и най-незнайни и партийно охранени нехранимайковци се възползваха охотно, като да е тяхното им. Държавното ставаше частно без приватизация.

В името на мира. Ха. Какво ли значи тази дума? Нищо не беше частно, просто държавата се грабеше демократично, подмолно и харизматично. Биеха по улиците и палеха народа като в Средновековието. Коли влачеха трупове по Витоша с прорукорорска видимост. После някакви умници правителствени забраниха да се плащат кредитите. Банките фалираха като фойерверки и никой не пострада от това – ни банкери, ни длъжници. Предприятията последваха фалитите на кредиторите си, за да се чувстват по-добре във водовъртежа на всеобщото нещастие, то още цедеше пари. Дълговете ги пое народът. Къде беше тогава прокуратурата? Жертва на социалния мир ли беше тя или на несъвършения Наказателен кодекс? На онзи мир ли тя бе съответна? И тя ли се пожертва? Преди двадесет-тридесет лета? Или и прокуратурата, борейки се за права и свободи, е всъщност партия? Лишена от сетивност към закона. Тогава.

Мирът срещу справедливостта: това ли бе цената?

А сега?

Предстои разследването на Гешев да разкрие това. Чакахме тридесет години. Вече и внуците в проходилките от социализма – същите бабини проходилки, дето си ги препредават родилките в уж скапаните панелки, и те чакат, защото скоро ще станат големи и ще искат отговори на малките естествени въпросчета, които занимават големи умове: защо бездействахте, защо не направихте нищо? Защо?

Сива умисъл и досада е всъщност това, дами. Сива злокоба е и за вас, горди господа политици, ако някога сте били поне едното от трите. Ако вярвахте в народа, щяхте да признаете, че избаниците му никога не са отричали комунизма – нито днес, нито някога преди това. Както и царизма. Както и други неща. Защото не са обичали искрено всяка проява на обществена съобщност. И горестна воля. Камо ли на такава масова идея. Общонародна. Просто сме имали от време на време водачи, които са изправяли с думи и воля челото на неколцина дузини смелчаци, понякога – на цели дружини юначни българи. Наричали ги въстаници. Партизани. Както щете. Но никога – войска. Не и през последните сто и трийсет години.

Строшеният гръбнак на народа не е зараснал. След никоя от войните, които е преживял. Всяка победа е правела народа по-слаб. И по-беден. Какво очаквате от такъв народ? И какво – от гръбнака на този войник?

Кой и кога го е строшил – не знам. Питайте умниците, професорите. Може и партиите в парламента. Особено едната, упоритата. Тя от строшени гръбнаци разбира. Донякъде. Уждемокрация, ужсоциализъм, ужцаризъм, уждемокрация на ужнарод в уждържава. Каква прекрасна и безропотно превзета територия е тази България! Превзета ли? – Не. Подарена, може би. Завещана донякъде. Но най вече отнета. Без съпротива. Като властта на дванадесетте цезари, описани от Гай Светоний Транквил в края на първи век след Христа: всичко е във волята на съдбата, ние плуваме в нея. Та и ние в нашата така. Властта и в Древния Рим, и в съвременна България, се търкаля в нозете на съдбата.

Понеже обещах да бъда кратък – ще завърша.

Предстои пълна проверка на бездействието на прокуратурата през последните тридесет приватизационни години. Така поне обеща главният прокурор. Хубаво е това. Защото как иначе – нали приватизацията е дело на масите и под окото на бдителното държавно обвинение, снабдено с всичката надпартийна власт, която конституцията щедро позволява. Добре. Дано проверката завърши в близките тридесет години. Ще проверят, допускам, и концесиите. Браво. И ремонта на прословутата столична улица „Граф Игнатиев“. И всичките обществени поръчки. И еврофондовете. И къщите за селски туризъм. И терасите на властта. И строителството на магистралите. И концесиите на летищата, и реалните политически участници в кръга на КТБ, и грабежа на зравната каса, и хаоса в образованието…

Стотици хиляди надежди изтекоха от българските сърца и поеха към теглото на чуждоземското битие. Да заменят своята вяра, топлотата на родството с иностранната несретност. За едните пари.

Не за своето отечество бягат младите отвъд. От отечеството си бягат. Свободното, европеидното. И не от отца си. Заради него, от състрадание. Все някога… кой знае. Може пък да се върнат. Но не и, докато е тука още същото.

Или ще е им е малко на органите още трийсет години за тая проверка? Колко пари струва едно време? Темпорално, както са наричали латините времето, съдбата заличава всяко зловещо престъпление, изродено във формите на своето отрицание. И после пак темпорално същите форми се замазват по такъв убедителен начин, че да стане просто… история. На цяла държава. Каква ли лъжа ще пише в учебниците по история след сто години? А след двеста? Кой и какво превърна България в най-бедната държава в Европа? Наследниците на Самуил или на Симеон? Или тези на Калоян? На Фердинанд ли? На Борис? На Тодор Живков? На Борисов?

Не, Костов опропасти България. Само той. Ето така излъчва чакрите си мантрата на всяка платена индулгенция: неизследваното и незаслужено оправдание на одобрената от грабителите кражба. Крадецът Костов е дошъл след покушението и е заварил ограбена къща. Ясно е кой е виновен. Всички знаят, че съкровищата са взети от крадеца. Но той е очевиден и по тази причина не е сред заподозрените. Това е криминално убедително! Другаде е ключът от бараката! За крадец трябва да бъде обявен този, установил кражбата. Иначе не бива. На местопрестъплението е хванат.

Ако приватизацията не се е състояла добре – кой е отговорен? Костов. Ако изобщо не беше се състояла – без парите на МВФ и на Световната банка, как щяха да се плащат пенсии и осигуровки? И в този случай Костов щеше да е за пандиза.

Ала това е вече минало, забравено, облечено със сарказма на отрицанието. Но си задавам въпроса: и след тридесет лета пак ли ще е същото? И междувременно пак ли той? Костов? За безумията на тези след него?

Не, прекалено подръчно ще е. Машинално. Непохватно дори. Обаче целта е да свърши тоя строшен инструмент на пропагандната лъжа някаква работа. Старите не забравят, младите не искат да знаят цялата истина: едните от умора, другите – заради своето си право да изживеят същото. Като оня чекрък на тавана, дето баба ми все ме молеше да го свалям денем; а вечер пак да го качвам. И, когато ми омръзна да го правя, понеже тя нямаше вече сили да прави нищо на него, отвръщаше на упрека ми:

– Извинявай, чедо, че те тормозим… Ама поне да знам, че го имам. Топло ми става. Кой знае. Може па…

В нейния случай не можеше. Да го докосне ѝ стигаше.

Не зная дали съзнава с какво започва да се занимава държавното обвинение в зората на своето ново седемгодишно възшествие. Ако цялостната, всеобхватна проверка на Прехода завърши успешно, прокурорите ще са тези, дето ще търкат наровете в затвора. Вероятно и главни измежду тях. И множеството политици, фирми и личности, свързани с обкръжението им.

Тогава ще лъсне истината или поне частица от нея. Виновните приватизатори и мошеници ще бъдат вече оправдани – поради давността. Но клеймото ще се лепне върху държавна институция. Нека. Нека да изтрие срама от челото. Сама.

Инак прокуратурата ще е вечно отговорна и ще прикляка върху килима на властта. Няма значение дали някой ѝ е пречел да работи. В демокрацията всяка власт пречи на другата. Така е устроена тази социална система още от Древна Гърция. И понеже сме я възприели, а това сякаш е добре – да се възползваме от постиженията ѝ: прокуратурата е част от съдебната власт, браво, чудесно, тогава да свърши нещо и да разкрие най-сетне кой ѝ е сложил прът в колелото, та да не покаже, разследва, оповести и да повдигне обвинения срещу далаверите на Прехода и на разбойниците в него. А не днес да изпраща по медиите трейлъри на нескопосаните си операции като в откъси от каубойски филми и съмнителни телефонни записи, които да оправдават липсата на професионализъм в доказателствата на обвинението.

И разбира се – поименно – време е да узнаем кои точно богати прокурори са се възползвали от правото си на бездействие. И на зависима некомпетентност, нехайство и услужливост. Това е било платено. Да видим кой, защо и как е платил. И как се е другият обогатил.

Ако се самосезира, Иван Гешев може да започне проверката с главния прокурор.

Не го ли стори, може да обжалва пред себе си своя ментален отказ. И да се произнесе с невербално постановление. Което не подлежи на обжалване, поради липса на по-горестоящ прокурор и поради отсъствие на писмен акт, подлежащ на атакуване пред компетентен орган. Ето как констититуционно и законово погиваме: безсъдържателна е всяка власт, лишена от способ за контрол. Тази власт има сила, но не и форма. Тъмна българска материя. За нея съдим само по гравитацията на парите, никой иначе не е доказал съществуването ѝ. А и няма смела институция да събира доказателства. Журналистите ги бият до смърт по улиците. Кой тогава?

Така именно тихата злокобност на превзетата държава, която се възползва от немощтта на гражданите, въвлечени във воденицата на своето човешко несъвършенство, дава свободата да умираш волно приживе, преди да си започнал да битуваш послесмъртно. Или пък – с оглед на това. Мъртвият не ни е враг, казва Дебелянов.

С тези способи справедливостта изяжда хляба, от който е създадена. Тъжно е – дори и в древногръцките трагедии само майките и бащите са изяждали децата си, за обратното не съм чел.

И изедниците идват на власт. Охранени. С кървавите зъби на изконсумираното родство. Гладни са за още. Идат. Олигарсите.

 

Владимир Георгиев

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.