Home » Авторски страници

Лондонски етюди

2020.01.18 Няма коментари
Spread the love

Из книгата на Георги Чалдъков и Николай Чалдъков „Човекът: IQ + EQ“, есета и фотографии (изд. „Ателие ‘89“, Варна, 2008)

BBC News

Световната служба на BBC е в огромния архитектурен комплекс „Bush House“ (няма нищо общо с баща и син Джордж Буш, а с името на американския бизнесмен Ирвин Буш, който през 1923 г. плаща строежа на сградата). Посрещна ни Радко Попов – варненски приятел, емигрант от комунистическите години, журналист в българската секция на BBC.

Точно по това време BBC News излъчваше поредния метеорологичен бюлетин: Англия – разкъсана облачност, преваляване, нежен лондонски дъжд.

Уелс – разкъсана облачност, преваляване. Северна Ирландия – ветровито, облачно. Шотландия – сняг и уиски.

„The Live and Let Live“ и зеленооката Антоанета

Както преди 15 години, и сега валеше тих, утринен лондонски дъжд. Лъчите на изгряващото слънце се промушваха между капките, дъждът казваше goodbye на небето и цветната дъга правеше още един мост над Темза.

Имената на кръчмите в Лондон са колоритни. С „Файтонът и конете“ спряхме до „Старият дъб“. Край него на странен английски разговаряха помежду си „Зеленият човек“, „Старият петел“, „Трите хрътки“, „Кафявата мечка“, „Белият кон“ и „Черният лъв“, дошли като че ли от магическите реалности на Макондо и Аракатака на Маркес. И влязохме в „Сърцето на дъба“ – „Синеоката жена“ „Александра“ яхна мечтите си на „Хеликоптерът“ и махна първо на „The George“ и „Лебедът и агънцето“, след това – на „Еленът“ и „Таралежът“ и, когато от „Сърцето на дъба“, потънало в „Хоризонта“, се виждаше само „Опашката на коня“, „Александра“ седна до „Синята котва“ при „Циганският молец“ в Грийнуич, погледна „Половината път до небето“ и видя „Човек на луната“.

Точно тогава в „Сърцето на дъба“ с „Ръката на цигуларя“, по-точно с „Душата на цигуларя“, спряхме да мислим за „Краят на света“. Още повече, че и Минаващите цигани ни казаха (изпяха ни по-точно, изтанцуваха), че се отлага краят на света – както писа Христо Фотев в „Елегия равадиньоти“. И усетихме „Вкусът на живота“ в „The Live and Let Live“ – спомняте си надписа над бара, нали: „На кредит даваме само на хора над 80 години, ако са придружени от родителите си“. Въпреки че в България този тип кръчми са доста трудни за мен, в Лондон – защото Wellcome Trust Foundation ми даваше доста прилична стипендия – често посещавах „The Live and Let Live“. Заради символа на името. И дъщерята на собственика – зеленооката Антоанета.

Гарваните на Лондон

От векове има поне 7–8 гарвана на The Tower of London. Заради оплакването на неговия астроном, крал Чарлз II е поръчал премахването на гарваните от Кулата. Това обаче не станало, защото кралят чул легендата, че ако гарваните напуснат Лондон, цялото кралство ще падне. Така обсерваторията била преместена в Грийнуич, а гарваните си останали в Кулата. От бомбардировките през Втората световна война оцелели само два гарвана – Grip и Jim Crow. Сега на Кулата са осем гарвана – ето имената, пола и възрастта им: Gwylum (М/18), Thor (М/15), Hugin (Ж/11), Munin (Ж/11), Branwen (Ж/3), Bran (М/3), Gundulf (М/1), Baldrick (М/1). Ветераните от войната Grip и Jim Crow са живели по 44 години.

Засега няма точна статистика за имената, пола и възрастта на гарваните в България. Сигурно обаче е, че Константин Павлов (74) е един от тях, живее в София (б.р.: Константин Павлов умира през 2008-ма – годината на издаване на книгата) – на няколко метра от къщата, където умря лиричният гарван – Христо Фотев (1934–2002). Други известни български гарвани бяха Радой Ралин, Генко Генков, Георги Баев, Димитър Йотов.

ГРИЙНУИЧ

Англичаните го произнасят „Гренич“ – квартал на Лондон, по южния бряг на Темза – в един от парковете на хълма е сградата на Кралската обсерватория. На 22 юни 1675 г. крал Чарлз II поръчва на арихитекта Кристофър Уорън, на когото много му пречели гарваните около Лондонската кула, да построи нова обсерватория, с цел да се направи „линията“, която разделя „кълбото“ на източно и западно полукълбо. През 1851 г. тя вече е нулевият меридиан и се превръща в око на всички мореплаватели.

И абстракция за посетителите – каменна линия, широка около 25 см, излизаща от вратата на обсерваторията – надолу по хълма към Темза. Прекрачваме меридиана и сме едновременно на двете полукълба. След като посетителите си тръгнат, всички врабчета на Грийнуич идват и се нареждат на меридиана – погледите им все още са обърнати на запад.

ЦИГАНСКИТЕ МОЛЦИ

Сверихме часовниците си и тръгнахме към Темза, където в сухите докове – тъжни, но горди – са ветроходният кораб „Къти сарк“ и яхтата „Gypsy Moth IV“. Преди години корабът пренасял памук от Китай в Англия. С четвъртия си „Цигански молец“ Френсис Чичестър обиколи света през 1966–1967 г., за което кралица Елизабет II му даде титлата сър.

До „Къти сарк“ и яхтата на сър Френсис има още един „Цигански молец“ – типична английска кръчма. Докато синът ми разглежда кораба и яхтата, Тим пие бира, аз – уиски, а на съседната маса един човек – уиски и бира. „Този е шотландец – каза Тим. – Те пият така – глътка уиски, глътки бира. Ние, англичаните, изпиваме годишно толкова бира и уиски, колкото е дебитът на Ниагарския водопад, но никога не ги пием заедно.“ – И продължи: – Водата прави шотландското уиски. От дъждовете, които се прецеждат през планинските скали“.

Николай разглежда кораба и яхтата около 2–3 часа – сигурно си е мислил за своя „Диоген“ и за „Кор кароли“ и „Тангра“. На няколко „секунди“ западно от Грийнуич къщата, където живеем, ни посрещна доволни и двамата – всеки от своя „Молец“.

ОКОТО НА „ЧЕРНИЯТ ЛЪВ“

Въпреки че температурите в Лондон спадаха под нулата, това не пречеше на художниците да нареждат картините си покрай оградата на Хайд парк. Всяка неделя идват сутрин с колите си, нареждат картините на протежение повече от километър, хората се разхождат, спират пред картините, купуват или трогателно ги подминават.

Тази неделя Николай също нареди свои фотографии покрай оградата на парка. Аз влязох в „Черният лъв“ – на ъгъла на „Куинс уей“ и „Бейсуотър роуд“, пиех уиски и от време на време поглеждах през окото на „Лъва“: хората минаваха, спираха пред фотографиите, някои купуваха или трогателно ги подминаваха.

Колкото разликата в температурите между „Черният лъв“ и оградата на Хайд парк ставаше по-голяма, толкова по-доволен се чувствах – Николай продаде още една фотография, аз изпих още едно уиски.

ТЕО ЛИРКОВ

За Тео са писани стихове, новели и романи – аз ще изпиша само визитката му. Тодор Лирков е роден на 30 ноември 1924 г. в Малко Търново, учи във Варна, завършва гимназия в Бургас, преминава българо-турската граница през 1946 г., прекарва две години в имиграционни лагери в Турция и Гърция, след това – шест месеца в Италия и оттам – на свобода в Австралия, където живее 13 години, от 1963 г. – в Лондон, журналист в British Broadcasting Corporation (BBC) – сърцето му бе свито 45 години за България, отпусна го през 1991 г., когато за първи път от 1946 г. дойде във Варна и гласува за СДС.

Тео живееше в южен Лондон на „Кавендиш роуд“ – от двете страни двуетажните къщи във викториански стил са подредени като английски гвардейци пред Бъкингамския дворец – само по номерата на вратите им ги разпознаваш, 89 означава къщата на Тео. Преди да позвъним, видяхме бележка, мушната в пощенската кутия на външната врата: „Георги и Николай, отивам да купя хляб и вестници. Връщам се след няколко минути. Имате уиски, докато дойда. Тео“.

По вътрешната стълба се качихме на втория етаж и стаята ни посрещна с класически бохемски натюрел: маса, чаши и бутилка уиски. Докато отпивахме първите глътки, Тео влезе лъчезарно в стаята – не носеше хляб, а бири, бутилка уиски и Evening Standard – вечерното издание на този 180-годишен лондонски таблоид, който излиза три пъти дневно.

После всичко тръгна по сценария, на който бележката беше само пролог. От BBC дойде Радко Попов и Тео продължаваше да илюстрира с фотографии дългата си емигрантска одисея. Към полунощ решихме Радко да пуска обяви в български вестници, че „мъж на солидна възраст, със солидни английски доходи и навици за ред и домашен уют, търси за съпруга чаровна и образована жена, не по-възрастна от 39 години“. Тео тогава беше на 69 и държеше на разлика, равна или по-голяма от 30 години между него и бъдещата съпруга. След месец-два на „Кавендиш роуд“ 89 пристигнаха фотографиите и автобиографиите на 95 кандидатки. Жури с председател Тео и членове Радко и ние със сина ми избра една от тях – най-чаровната, най-образованата, 39-годишната жена от едно градче във Великотърновско. Радко и жената на Георги Марков станаха кръстници на младоженците, те живяха десетина година с любов и разбирателство и Тео се спомина през 2002 г.

Не мина година и Радко пусна обяви в български вестници, че „жена със солидно английско наследство и навици за ред и домашен уют търси за съпруг симпатичен и образован мъж, не по-възрастен от 39 години“. Жената тогава беше на 49 и държеше бъдещият съпруг да бъде поне 10 години по-млад от нея. Тя не покани никого от нас на кастинга и така не разбрахме кой е новият стопанин на „Кавендиш роуд“ 89.

УИНСТЪН ЧЪРЧИЛ

Беше 6 часа следобед, когато пред нас се появиха Уестминстърската катедрала, Парламентът и часовниковата кула Биг Бен. Мелодията подскочи по мостовете на Темза и се удави в реката.

На пиедестала край тях продължаваше да стои изправен Уинстън Рандолф Чърчил – без пурата, с шинел, леко приведен, подпрян на бастун, в крачка, като че ли всеки момент ще влезе в Парламента и ще каже: „Желязната завеса се вдигна от Европа“, за да перифразира онова, което бе произнесъл на 5 май 1946 г. във Фултън, САЩ, а преди това в телефонен разговор с американския президент Труман: „Една желязна завеса падна през Европа“.

– Ако сър Уинстън можеше да тръгне, първо щеше да влезе в някоя кръчма и след това в Парламента – каза колегата ми Тим.

На което сър Уинстън му отговори: „Всичко, което мога да кажа, е, че аз взех от алкохола повече, отколкото алкохолът взе от мен“.

Тогава аз казах и на двамата, че тази мисъл може да се конкурира с „Пиенето е враг на мъжа, но нали Бог е казал: „Обичай врага си!“ на Франк Синатра. И с „Във виното има мъдрост, в бирата – свобода, във водата – бактерии“ на Бенджамин Франклин.

За да изрази съгласието си с този конкурс, сър Уинстън продължи своя liquid lunch (течен обед) с колегите си – в The White Horse на Fleet Street, на няколко пресечки от офисите на Ройтерс. Като се върнах в България, въведох течните дискусии след лекциите на Биомедицинския форум. Нали и Хипократ е създал теорията за четирите течности (хуморалната теория – от гр. chymos – течност): кръв, секрет, жълта жлъчка и черна жлъчка, нарушената пропорция между които води до болести. След години в Рим Гален написва „За темпераментите“, където хората са сангвиници, флегматици, холерици и меланхолици, според преобладаването на една или друга течност. А Хераклит вече е казал: “Panta rhei, panta kineitai.” (“Всичко тече, всичко се движи.”). За да има основание Аристотел да изрече “Proton kinun” (“Първично е движението”), а аз: „Човек не може да изпие една и съща бутилка два пъти“ – което звучи по-витално, отколкото известната мисъл на Аристотел, че „Човек не може да плува два пъти в една и съща река“.

 

Д-р Георги Чалдъков

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.