Прекариатът: Днешната преобразуваща класа?

Гай Стендинг, GreatTransition.org

От 1980 г. насам световната икономика претърпя драматична трансформация в процеса на глобализацията на работната сила, нарастването на автоматизацията и най-вече – поради растежа на големите финанси (Big Finance), на голямата фармацефтика (Big Pharma) и на високите технологии (Big Tech). Социалдемократичният консенсус от времето на следвоенните години отстъпи място на нова фаза на капитализма, която оставя работниците на заден план и преобразува класовата структура. Прекариатът, масова класа, характеризираща се с непостоянни трудови договорености, липса на професионална идентичност и ерозия на гражданските права, се очертава като днешната „опасна класа“. Тъй като неговите искания не могат да бъдат удовлетворени в настоящата система, прекариатът носи в себе си преобразователен потенциал. За да осъзнае този свой потенциал, обаче, прекариатът следва да пробуди статуса си на класа и да се бори за радикално ново разпределение на доходите, което възпроизвежда населението, гарантирайки жизнеспособен доход за всички. Без това преобразователно действие се задава мрачна политическа ера.

Увод

Живеем в мъчителен период на бурни икономически промени. Системата на световния пазар продължава да се трансформира, тъй като Съединените щати заплашват международния ред, на който те самите са помогнали да възникне и от който те са се възползвали непропорционално. Този период, който започна от около 1980 г., е доминиран институционално от американските финанси и – идеологически от икономическата ортодоксалност на „неолиберализма“. Отличителен знак на трансформацията е нарастващото преразпределение на богатството нагоре във вид на ренти за тези, които притежават собствеността – физически, финансово и „интелектуално“. Поради възхода на „рентиерският капитализъм“, трудещите се класи негодуват, защото тези, които разчитат на своя труд, губят почва под краката си както в относителен, така и в абсолютен смисъл.

Накратко, през последните четиридесет години глобалната икономика се формира като неолиберална икономика, която е усилена от дигиталната революция, и е довела до две взаимно свързани явления – световен рентиерски капитализъм и световна класова структура, в която прекариатът е новата масова класа. При това, рентиерският капитализъм прави много по-трудно поносими страданията, изпитвани от прекариата.

Индустриалният капитализъм създаде частно-собственическа буржоазия и пролетариат, а съвременният капитализъм развива тази класова структура. Днес масовата класа е прекариатът, характеризиращ се с нестабилна работна заетост, ниски и непредвидими доходи и загуба на граждански права. Това е новата „опасна класа“, отчасти защото несигурността му предизвиква горчивината, лошото здраве и гнева, които могат да станат храна за десния популизъм. Но също така е опасна и в прогресивен смисъл, защото мнозина от прекариата отхвърлят старата лявоцентристка и дясноцентристка политика. Те търсят същностна браншова промяна за нова „политика на рая“, а не за връщане към „политиката на труда“, която търсеше подобрение в рамките на доминиращите институции и структури на властта.

Нуждите на прекариата не могат да бъдат удовлетворени от скромните реформи в съществуващата социално-икономическа система. Това е единствената преобразуваща класа, която интуитивно се стреми да стане достатъчно силна, за да премахне условията, които определят нейното съществуване, и като такава, да премахне и себе си. Всички останали искат само да подобрят позицията си в социалната йерархия. Тази възникваща класа е в състояние да се превърне в двигател на радикална социална трансформация – ако успее да се организира и да бъде достатъчно обединена около обща идентичност, алтернативна визия и жизнеспособна политическа програма.

Ключът към разбирането на преобразуващата позиция на прекариата е в краха на системата за разпределение на доходите от средата на ХХ век. За да бъде успешна, новата прогресивна политика трябва да предложи път към екологично устойчива система, която намалява неравенствата и несигурността, в контекста на една отворена, глобализираща се икономика.

Възходът на рентиерския капитализъм

Между 1945 г. и 1980 г. доминиращата социално-икономическа парадигма в индустриализираните страни извън комунистическия блок беше социалдемократическата, характеризираща се със създаването на социални държави и защита на трудови права. Въпреки че имаше скромно намаляване на неравенството, съчетано с трудова икономическа сигурност, това не беше „златна епоха“, както някои историци я обозначават. Периодът беше стагниращ и сексистки. Поставянето на възможно най-голям брой хора (главно мъже) на места с пълно работно време и под знамето на пълната заетост, едва ли беше еманципираща визия, която съответства на просветителските идеали за равенство, свобода и солидарност.

Тъй като социалдемократическата ера се срина през 70-те години на миналия век, възникна икономически модел, известен като „неолиберализъм“. Застъпниците му проповядваха „свободни пазари“, силни права за частната собственост, либерализация на финансовите пазари, свободна търговия, комерсиализация, приватизация и унищожаване на всички институции и механизми на обществена солидарност, които според тях са „препятствия“, задържащи развитието на пазара. Докато неолибералите до голяма степен успешно изпълниха програмата си, това, което се случи, беше много различно от това, което те обещаваха.

Резултатът беше преди всичко във финансовото доминиране. Доходът, генериран от американското финансиране, който се равняваше на 100% от размера на американската икономика през 1975 г., нарасна до 350% през 2015 г. По подобен начин във Великобритания доходът от финансирането премина от 100% на 300% от БВП. И двете страни, обаче, преживяха бърза деиндустриализация, тъй като финансовото доминиране доведе до надценен валутен курс, който направи износа неконкурентен и вноса по-евтин, което унищожи производствените работни места с висока производителност. Финансовите институции, най-вече „Голдман Сакс“, станаха господари на света, а техните ръководители се настаниха на най-високите политически позиции в САЩ и по света [1].

Финансите, свързани с Big Pharma и Big Tech, създадоха глобална архитектура от институции, които засилиха рентиерския капитализъм, като увеличиха монополния доход от интелектуална собственост. Решаващият момент настъпи през 1995 г. с прилагането на Споразумението на Световната Търговска Организация (СТО) относно свързаните с търговията аспекти на правата върху интелектуалната собственост (TRIPS), с което споразумение на многонационалните корпорации в САЩ беше гарантирана глобализацията на американската система за права върху интелектуална собственост. Тази промяна даде безпрецедентен капацитет за извличане на ренти от многонационални и финансови институции.

Патентите, авторското право, защитата на промишления дизайн и търговските марки се умножиха като източници на монополна печалба. През 1994 г. по целия свят бяха подадени по-малко от един милион патента; през 2011 г. – над два милиона; през 2016 г., -над три милиона. Оттогава дванадесет милиона влязоха в сила, а лицензионният доход от патентите се умножи седем пъти. Растежът е сходен с други форми на интелектуална собственост.

Системата за извличане на ренти беше усилена с над 3 000 търговски и инвестиционни споразумения, които укрепваха правата на собственост и снабдяваха с механизъм (за уреждане на спорове между инвеститорите и държавата), който дава възможност на многонационалните компании да съдят правителствата за всякакви промени в политиката, оказващи, според тях, отрицателно въздействие върху техните бъдещи печалби. Това имаше охлаждащо въздействие върху усилията за реформи в политиката, по-специално върху онези, които се стремят да защитят здравето и околната среда.

Рентиерският капитализъм беше също така подкрепен от субсидии – финансова система, предназначена за увеличаване на частния дълг, приватизация на обществените услуги и ограбване на обществени ценности. Но тази система съдържаше и два вероятно фатални пропуска. Първо, рентиерите печелеха твърде много, като манипулираха системата, предизвиквайки проблеми за социалната и политическата устойчивост. Второ, архитектите определено сгрешиха, мислейки си, че тази рамка ще подпомогне американската икономика и в по-малка степен – други развити индустриални икономики, за сметка на останалия свят.

По-специално, те подцениха Китай. Когато беше прието Споразумението за свободна търговия (TRIPS), Китай имаше нищожна значимост като рентиерска икономика. След като се присъедини към СТО през 2001 г., започна бързо да се изравнява. През 2011 г. Китай изпревари САЩ в патентните заявки; до 2013 г. представляваше почти една трета от глобалните заявки, много по-напред от САЩ (22%). През 2016 г. увеличението на Китай представляваше 98% от световното увеличение през 2015 г., като е подал повече от САЩ, Япония, Република Корея и Европейската патентна служба, взети заедно.

Основният резултат от рентиерския капитализъм, изострен от глобализацията и дигиталната революция, е неумолимата ерозия на системата за разпределение на доходите от двадесети век – имплицитното разпределение на доходите между капитал и труд, което се появи след Втората световна война, олицетворявано през 1950 г. между Съединените асоциации на автомобилните работници и „Дженеръл Мотърс“, известно като Договора от Детройт. Сега, по целия свят, делът на приходите към капитала нараства; делът, който отива към труда, пада. В рамките на двата дяла, частта на формите за рента се увеличава.

Социалдемократическият консенсус се основаваше на имплицитни (неявни – бел. прев.) правила. Когато производителността се повишаваше, и заплатите нарастваха. Когато печалбите се увеличаваха, същото правеха и заплатите. Когато заетостта се повишаваше, това се отнасяше и за заплатите. Днес производителността и заетостта се увеличават, но заплатите остават в застой или падат. Един фактор, потискащ заплатите, е ръстът на световната работна сила, която се е увеличила с два милиарда през последните три десетилетия. Голяма част от тази работна сила има жизнен стандарт, който е малка част от това, което са получили работниците на ОИСР (Организация за Икономическо Сътрудничество и Развитие, т.е. най-богатите страни – бел. прев.). Намаляването на реалните заплати ще продължи, при положение, че производителността може да нараства по-бързо в развиващите се пазарни икономики и технологичната революция прави много по-лесно преместването на производствата и заетостта. Същевременно, рентиерите ще бъдат защитени. Антитръстовото законодателство няма да се засили с цел да се намали търсенето на монополни ренти, тъй като правителствата ще продължат да защитават националните корпоративни първенци (които са всъщност транснационални – бел.прев.).

Без преобразователни промени тези, които разчитат на труда си, ще продължат да губят, каквото и друго да правят. Средните реални заплати в страните от ОИСР ще стагнират и социалното неравенство в доходите ще се увеличава. Прогресистите трябва да спрат да се заблуждават. Ако глобализацията не тръгне в обратна посока, което е малко вероятно, всякакви опити да се отстрани неравенството чрез повишаване на заплатите, колкото и да са желателни, няма да постигнат много. Повишаването на заплатите просто би ускорило изместването на труда чрез автоматизация.

Глобалната класова структура

Точно, както индустриалният капитализъм въведе нова класова структура, така направи и рентиерният капитализъм. Новоразрастващата се структура, наложена върху стари структури, се оглавява от плутокрация, съставена от малка група милиардери, които владеят корупционната сила. Въпреки че те се намират най-вече на Запад, нарастваща част от плутократите са и в Азия, и в други развиващи се пазарни икономики. Под тях се намира един елит, който обслужва интересите на плутокрацията, като същевременно прави значителни доходи от рента. Заедно, тези две групи съставляват това, което е известно като 1%, но всъщност са много по-малка част от човечеството.

Под тях в доходния спектър е салариатът, намаляващ брой хора с трудова заетост и сигурни придобивки, от здравеопазване до собственост върху акции. В ерата след 1945 г. икономистите прогнозираха, че до края на ХХ век огромното мнозинство в богатите страни ще бъде салариат, с нарастващ брой развиващи се страни, които ще се присъединят към богатите. Вместо това салариатът се сви. Той няма да изчезне, но в класовия спектър неговите членове все повече се отделят от тези, които са под тях, до голяма степен защото салариатът също печели повече от ренти, отколкото от заплати. И все пак, политиката им може да бъде повлияна от това, което те виждат да се случва с техните синове и дъщери, както и с внуците им.

Наред със салариата има и по-малка група от професионалисти на свободна практика, като софтуерни инженери, търговци на акции, адвокати и медицински специалисти, които работят самостоятелно. Те печелят високи доходи, като се продават свободно, но рискуват ранно изхабяване и морална корозия от прекомерен опортюнизъм (приспособенчество – бел. прев.). Тази група ще расте и влияе повече отколкото е нейната численост, носейки имиджа на независимостта. Но за здравословното съществуване като общност на тази несвързана, трудно управляема група, са й необходими социални структури за установяване на морални норми.

Под тях по доходност е пролетариатът, олицетворението на „работническата класа“ в европейския смисъл и на „средната класа“ в американския смисъл. През ХХ в. социалните държави, трудовото право, колективното трудово договаряне, профсъюзите, трудовите и социалдемократическите партии бяха изградени „от и за“ тази група. Въпреки това тя намалява навсякъде и е загубила прогресивната си енергия и посока.

Тези, които копнеят по пролетариата, трябва да си дават сметка за негативната страна на пролетарския живот и за това, което повечето трябваше да правят, само за да оцелеят. Трябва да се уважава това, което беше постигнато в най-добрите дни, но носталгията е заблуда. В действителност, много пролетарии попаднаха в нововъзникващата масова класа – прекариата, който се попълва така също от завършили и отпаднали от колежа, жени, мигранти и други.

Разбирането за прекариат

Прекариатът се състои от милиони хора във всяка развита индустриална страна и в нововъзникващите пазарни икономики [2]. Той може да се характеризира в три насоки: характерни производствени отношения (модели на непостоянен труд и заетост), характерни отношения на разпределение (несигурни източници на социални доходи) и характерни отношения с държавата (липса на граждански права). Той все още е „класа в производството“, тъй като е вътрешно разделен от различните усещания за относителна безправност, от една страна, и съзнателност, от друга. Но, поне в Европа, той става все по-съзнателен като обществена група („сама за себе си“), противопоставяща се на доминацията на властовите структури.

Характерните производствени отношения започват с факта, че прекариатът е принуден да приема и да привиква на живот с непостоянна работна заетост, временни трудови задачи („казуализация“), с трудово посредничество, „задачи“ по Интернет – „Платформен капитализъм“, гъвкав график, дежурства, нулеви договори и т.н. Още по-важно е, че представителите на прекариата нямат професионален изказ и идентичност, нямат чувството за професионална кариера. Те също така се приучават, че трябва много да се трудят в работата, да се трудят за държавата и да се трудят за собственото си възпроизводство [3]. Необходимостта от адаптиране на способностите в контекста на несигурност, ги води до „прекариатизирано“ съзнание, т.е. – до незнание как най-добре да разпределят времето си и по този начин се оставят почти под постоянно напрежение.

Прекариатът е и първата обществена класа в историята, в която типичното ниво на образование надхвърля необходимото за вида работа, която може да се очаква че ще получи. И той трябва да работи и се труди извън определените работни места и извън стандартните работни часове, както и вътре в тях.

Прекариатът съществува в повечето професии и на повечето нива в корпорациите. Например, в рамките на легалните професии има елити, малоброен салариат, и паралегален прекариат. Подобна фрагментация съществува в медицинските и преподавателските професии, където има парамедици и „частни“ медици и преподаватели (т.е. такива, които получават заплата само за част от пълното работно време). Прекариатът се разпространява дори в корпоративното управление с концепцията за „междинни мениджъри“, някои от които са добре платени професионалисти (изобразени от Джордж Клуни във Up in the Air), а други от тях попадат в прекариата.

В хода на разрастването на несигурния труд, втората му особеност става характерното му положение в разпределението или в структурирането на социалните доходи [4]. Прекариатът разчита главно на паричните заплати, които бяха в застой или реално намаляващи в продължение на три десетилетия и стават все по-лабилни. Съответно намаля и сигурността на доходите на прекариата. Също така, тъй като много хора извършват и доста неплатена работа, процентът на заплатите е по-нисък, отколкото изглежда, ако се взема предвид само платеното работно време. Тази тенденция ще се засилва с разпространението на т.н. „задачи“ (tasking) по онлайн платформите.

Освен това, когато прекариатът губи от неплатените форми на възнаграждение, салариатът и елитът ги натрупват, което прави увеличаването на социалното неравенство на доходите по-голямо, отколкото се наблюдава в конвенционалната статистика на доходите. Прекариатът рядко получава платени отпуски, платен медицински отпуск, субсидиран транспорт или настаняване, платен отпуск по майчинство и т.н. А липсват и професионалните предимства, които по-рано идваха от принадлежността към професионална или занаятчийска гилдия.

Прекариатът е загубил също така възможността да получава държавни помощи, основани върху гражданско право на благосъстояние. Международната тенденция към изискване на финансова състоятелност и на професионално поведение е ударила тежко прекариата и е погълнала много от възможностите му за работа. Тестовете за състоятелност създават капани за бедност, тъй като обезщетенията се отнемат, когато приходите от доходи нарастват. Преминаването от ниските държавни обезщетения към предлаганите нископлатени работни места води до много високи маргинални данъчни ставки (данъци, които нарастват до някакъв предел с увеличаването на доходите – бел.прев.), често над 80%. Прекариатът е изправен също и пред „капани на несигурност“ – получаването на обезщетения отнема време, затова дори и да успеете да ги получите, би било финансово неизгодно да се откажете от нископлатена краткосрочна алтернатива за работа.

Прекариатът губи също така и достъп до подкрепата на семейната и социална среда, както и до обществените ресурси и удобства, които са били подценявани като източници на сигурност за групите с ниски доходи през вековете. За прекариата те просто не съществуват. Вместо това, голяма част от него се насочва към хранителни банки и благотворителни организации.

Ключът към несигурността на доходите за препитание е неизвестността. Неизвестността се различава от рисковете при непредвидени обстоятелства – като безработица, майчинство и болест, които са били основен фокус на социалните държави. За така известните рискове може да се изчисли вероятността от такива събития и да се разработи застрахователна схема. Неизвестността не може да бъде застрахована, защото става дума за „неизвестни непредвидености“. Така част от системата за социална сигурност също се разпада, а социалдемократите трябва да спрат да се преструват, че тя може да бъде възстановена.

Прекариатът страда и от по-висока цена на живота, в сравнение със средната. Неговите представители съществуват на ръба на един дълг, който трудно се поддържа, и те съзнават, че едно заболяване, злополука или грешка могат да ги превърнат в бездомни. Нуждаейки се от заеми и кредити, те плащат много по-високи лихвени проценти (защото банките ги изнудват – бел.прев.) от по-богатите хора.

Третото направление, характеризиращо прекариата, се заключава в неговите особени връзки с държавата. Пролетариатът започна с това, че имаше малко права и ги увеличи до голям брой – културни, граждански, социални, политически и икономически права. За разлика от тях, прекариатът загуби такива права, често не осъзнавайки това, докато не възникна необходимост от тяхната защита. Например, представителите на прекариата обикновено нямат културни права, защото не принадлежат към общности на професионални гилдии, които да им дадат сигурност и идентичност. Нямат и граждански права, поради ерозия на процеса на тяхното установяване и невъзможност да се предостави адекватна защита в съда; те често губят право на държавни обезщетения по прищявка на анонимни бюрократи. Те губят и икономически права, защото не могат да работят в професии, които са квалифицирани да изпълняват.

Загубата на права върви редом с най-важната характеристика на тази класа – прекариатът се състои от молители. Оригиналният латински смисъл на несигурен (precārius) е „да се получи чрез молба“. Това ясно определя какво е да бъдеш в прекариата: трябва да молиш за услуга, за помощ, за почивка, за личната преценка на някой бюрократ, агент, роднина, или приятел. Това засилва несигурността. Да бъдеш в прекариата, е все едно, да вървиш върху подвижен пясък.

Опитът на прекариата в положението му на молител води до неговата нарастваща съзнателност. Хроничната несигурност предизвиква неговото безпокойство, но както при всички възникващи класи, съществуват различни форми на относителна депривация (т.е. – на сравнително понижаване на общественото положение). Прекариатът е разделен на три фракции, което му е попречило да се превърне в „класа за себе си“ и е предизвикателство за онези, които желаят да развият и организират неговия прогресивен отговор.

Първата фракция е на Атавистите. Те произлизат от пролетариата и идват от стари семейства или общности на работническата класа, чиито членове някога зависеха от работа на пълен работен ден. Някои са млади, мнозина са по-възрастни и гледащи назад. Тяхната депривация (социално-статусно понижение) е заради едно изгубено минало, било то реално или въображаемо. Имайки сравнително невисоко образование или образование в областта на гражданската, историческата или културната дейност, те са склонни да слушат сирените на неофашисткия популизъм.

Те са гласували за такива като Тръмп, Путин, Орбан, Марин Ле Пен, Фарадж и другите Брекзитъри, за „Лига“ в Италия (Салвини – бел.прев.) и пр. Не е правилно да ги наричаме „ляво-изостанали“, тъй като се очаква те да функционират в рамките на нов трудов пазар. Но те са огорчени, ще им се да обвиняват другите за своето тежко положение. Тези, които те демонизират, съставляват втората фракция на прекариата – Носталгисти. Тази група е съставена от мигранти и малцинства, които се чувстват лишени от Настоящето и няма как да разчитат на „обаждане в къщи“. В по-голямата си част, те „държат главите наведени „, правят каквото могат, за да оцелеят и да се движат напред.

Третата фракция най-добре се описва като Прогресисти – сравнително по-образовани и предимно млади хора, макар и не всички. Тяхното определено чувство за депривация е загубата на бъдеще. Те са отишли в университет или колеж, поради обещанието от своите родители и учители, че това ще ги доведе до определена кариера. Но те се оказват без такава и често с дълг, разпрострян в това бъдеще. Освен от собственото си бъдеще, допълнително се отчайват и от екологичното бъдеще на планетата.

Предизвикателство за амбициозните политици е да изградят широка политическа стратегия за обединяване на трите фракции в обща кауза. Това започва да се случва, така че е необосновано да мислим песимистично, че нова прогресивна политика не може да бъде разработена за целия прекариат.

Опасната класа

Прекариатът е днешната „опасна класа“, защото той е част от нововъзникващата класова система, която може да доведе до преобразуване на обществото. За марксистите терминът „опасна класа“ е свързан с „лумпен пролетариат“ – онези, отхвърлени от обществото, затънали в престъпления и социални болести, които нямат друга функция в производството, освен да служат като плашило за пролетариата. Но прекариатът не е лумпен. Той е необходим на глобалния капитализъм, за установяване на нови норми на труд и заетост.

Прекариатът е „опасна класа“ в друг смисъл. В Англия от XIX век терминът е използван за обозначаване на уличните търговци, артисти и занаятчии, които не са се идентифицирали нито с буржоазията, нито с нововъзникващия пролетариат. Те се противопоставяли на това, да се наема работна ръка, както и на доктрината за „трудолюбие“. Днес прогресивистите в прекариата също разглеждат израза „повече работни места“ като странен отговор на странен въпрос.

Прекариатът е новата опасна класа по няколко причини. Той е опасен за себе си, защото хроничната несигурност води до висока заболеваемост и самотравмиране, включително и до самоубийства. Опасен е също, защото атавистите подкрепят неофашизма, несъзнателно заплашвайки да ни върнат в тъмните дни на 30-те години. Освен това е опасен, защото в повечето случаи носталгистите са отчуждени от основната политика, което едва ли е здравословно за демокрацията. Те не са като атавистите, привлечени от неофашисткия популизъм, и са склонни да бъдат политически летаргични, с изключение на случайни „дни на гняв“, когато натискът е станал твърде голям или когато някаква политика заплашва способността им да се въздържат.

Прекариатът е опасен също и в положителния смисъл на това, че носи потенциала да управлява социално преобразование. Прогресистите няма да подкрепят неофашистките популисти. Но повечето от тях не са насочени нито към старите ляво-центристи, нито към дясноцентристките партии, в частност – към социалдемократите. Те търсят нова радикална политика, нещо вдъхновяващо, което да съживи визия за бъдеще, по-добро от днес или вчера. Досега в повечето страни те не са оформили движения, за да тръгнат натам, но това се променя. Вече са разбили плесента, показана от Occupy и успехите на Podemos в Испания, Movimento Cinque Stelle (MS5) в Италия, Бърни Сандърс в САЩ и Джеръми Корбин във Великобритания.

Лошата новина е, че атавистите са били най-силни досега, излъчвайки неприятни герои и неприятен дневен ред. Добрата новина е, че силата им вероятно е достигнала своя пик (бившият пролетариат застарява), докато носталгистите и прогресистите се развиват и относително, и абсолютно, с нарастващия брой мигранти и новозавършили образованието си, които навлизат всеки ден в прекариата. И най-добрата новина е, че прогресистите започват да се организират политически. Те могат да бъдат авангардът на нова прогресивна политика, ако се появят политически движения и лидери, които да възприемат и да формулират своята комбинация от несигурности и стремежи.

Преобразователни политики

Исторически, всяко прогресивно движение е предизвикано от изискванията на нововъзникващата масова класа. Днешните прогресивни преобразования трябва да бъдат ориентирани към прекариата, задвижван от стратегия, която привлича достатъчно от всички негови фракции за набиране на съответна сила.

За разлика от пролетариата, търсещ сигурността на труда, прогресистите в прекариата искат бъдеще, основаващо се на екзистенциална сигурност, с висок приоритет върху екологията – опазване на околната среда, „пейзаж“ и общности. За разлика от тях, когато се сблъскат с политически избор между деградацията на околната среда и „работните места“, пролетариатът, профсъюзите и техните политически представители дават приоритет на „работните места“.

Прекариатът е преобразователна класа, отчасти защото, без да е привикнал към постоянен труд, за него, в сравнение с пролетариата, е по-малко вероятно да страда от фалшивото съзнание и вяра, че отговорът на несигурността е повече труд и повече работни места. През двадесети век основните коментатори смятаха, че поставянето на повече хора на работа и за по-дълго време е прогресивна стратегия – защото това трябваше да осигури социална интеграция и предлагаше най-добрия изход от бедността. Това беше капан, в който попаднаха много леви.

В по-далечното минало идеята за осигуряване на работа за всички, би била считана за странна и противоречаща на Просвещението. Древните гърци са разглеждали труда като недостойно занимание за гражданите. Тяхното общество е било йерархично и сексистко, но различията между труда и работата, както и между свободното време и отдиха, са били от жизненоважно значение за определянето на добрия живот.

Да си на работа означава да бъдеш в състояние на подчинение, да отговаряш пред началник. Това не е естествено човешко състояние, нито еманципиращо. През деветнадесети век „намирането на работа“ е знак за срам, често отнасящ се до жена, сведена до домашна прислужница. В ранните години на Съединените щати наемните работници са били лишени от избирателен глас на основание, че не биха могли да бъдат независими, ако не са собственици на имоти.

Преобразователната политика трябва да насърчава работа, която не изчерпва ресурсите и стимулира развлечението в древногръцкия смисъл на учебно занимание, в търсене на знание и смисъл, а не на безкрайно потребление. Това разкрива необходимостта от преосмисляне на работата, разработване на нова политика на прекарване на времето и декомерсиализация на образованието, така че да се съживи първоначалното предназначение на подготовката на младите хора за гражданство. Най-същественото е, че такава политика трябва да насърчава нова система за разпределение на доходите, тъй като от това зависи преобразяването на работата.

Такава система трябва да признае, че заплатите няма да нарастват много и че ще са необходими други източници на доходи за намаляване на неравенствата и за създаване на икономическа сигурност за прекариата. Новата система трябва да признава планетарните ограничения и съответно да насърчава екологично устойчивия начин на живот. Системата за разпределение трябва също да предложи на прекариата бъдеще, което да съживи ценностите на Просвещението. Доброто общество би било това, в което всеки, независимо от неговия пол, възраст, раса, религия, увреждане и трудов статус, има еднаква основна сигурност. Основната сигурност е човешката нужда и естественото обществено благо, тъй като за разлика от типичната стока, един човек, който има това благо, не лишава другите от него. Всъщност, ако другите имат сигурност, това би трябвало да повиши сигурността на всеки, което я прави висше обществено благо.

Като се има предвид, че не може да се очаква заплатите да осигурят сигурността на прекариата, системата трябва да намери алтернативни начини за това. Тайната е в овладяването на приходите от наем в полза за обществото. Трябва да си поискаме това, което Кейнс прогнозираше, но което все още предстои – „евтаназията на рентиера“. Един от начините за придобиване на доходи от рента за обществото би бил да се приведат общностите (общините, комуните – бел. прев.) в политическо съответствие за тази цел. През неолибералната епоха, общностите – естествени, социални, граждански, културни и интелектуални – бяха ограбвани чрез заграждане, кодифициране, приватизиране и колонизиране. Този начин на сдобиване с ренти е несправедливост и трябва да бъде преобърнат.

Доходите от използването на общински (комунални – бел.прев.) ресурси трябва да принадлежат на всеки обикновен гражданин (комунар – бел. прев.) по равно. Съответно, данъчната система трябва да се премести от доходите и потреблението към данъчното облагане на търговските употреби на общностите, като по този начин се осигури запазването им. Таксите върху доходите, получени от използването на нашите общности (комуни – бел. прев.), трябва да станат основни източници на публични приходи. Това означава облагане като данък върху земята, данък върху прехвърлянето на богатства, екологични данъци като въглероден данък, такса за ползване на водата, налози върху доходите от интелектуална собственост и използване на личните данни, такса за „лоялни клиенти“ и начисляване на всички приходи, генерирани от използването на природни ресурси, които трябва да принадлежат на нас като комунари (общинници – бел.прев.).

Захранван с тези налози, може да бъде създаден Фонд „Общности“ като демократичен вариант на инвестиционните фондове, които съществуват в над 60 страни. Тогава въпросът ще бъде как да се използват тези средствата по преобразователен начин. Фондът следва да функционира в правилни икономически насоки, придържайки се към инвестиционни правила, насочени към социално полезни форми на капитала, отчитащи екологичните принципи и коректното плащане на данъци.

Управлението на Фонда трябва да бъде демократично и трябва да бъде отделено от действащото правителство, за да бъде сведен до минимум възможността за манипулации от страна на политиците преди изборите. И всеки комунар (обикновен гражданин – бел. прев.) трябва да бъде равностоен бенефициент, като неговият дял във фонда трябва да е икономическо право, без да зависи от вноските, какъвто беше случаят с трудовите схеми за социално подпомагане. Всеки, независимо от благосъстоянието на съответния гражданин, трябва да получава, защото е комунар.

Общностите са захранвани от много поколения и съществуват за бъдещите поколения. Както отбелязва Едмънд Бърк, ние сме „временни настойници на нашето комунално богатство“ и сме отговорни да предадем на следващото поколение нашите общности най-малко в толкова добро състояние, в колкото сме го заварили. По този начин, чрез облагане, изчерпаемите комунални ресурси трябва да бъдат запазени за бъдещите поколения, както и да служат на сегашните поколения. За да спазваме този принцип, приходите, генерирани от инвестициите на Фонда, трябва да бъдат разпределени само на днешните комунари – на теб и на мен. Това правило вече се прилага в един световно-изключителен пример. Норвежкият пенсионен фонд Global, който, черпейки от дела на Норвежкия петрол в Северно море, генерира нетен годишен доход от 4%, който се изплаща на населението [5].

Това, което се предлага тук, е дори още по-преобразуващо. Таксите ще бъдат налагани върху всички форми на комуналност, включително и върху неизчерпаемите обществени ресурси. Земята, водата, въздухът, вятърът и идеите (става въпрос за интелектуалната собственост – бел.прев.) са сред неизчерпаемите ресурси и са част от нашите общности. Някои обществени ресурси следва да се попълнят, като например горите. Включването на неизчерпаемите обществени ресурси във финансирането на Фонда е от ключово значение за стратегията за преобразуване. Единственият справедлив начин за изплащане на средства от Фонд „Общности“ е да се дадат равни суми на всички, които се смятат за обикновени граждани (комунари – бел.прев.), и най-лесният начин това да се направи е да се разпределят като „социални дивиденти“ или „комунални дивиденти“.

Споделените общности са една етична аргументация за въвеждане на основен (базов – бел. прев.) доход, който е оправдан и по други етични причини, включително екологичното право, свободата и основната сигурност [6]. Един базов доход ще закрепи системата за разпределение. Базовият доход не е панацея. Би трябвало да има и добавки за хора със специални нужди или допълнителни разходи за живот. Ще е нужен богат набор от обществени и социални услуги, както и от нови форми на колективни агенции и гласност.

Все пак, базовият доход би повишил личната и „републиканската“ свобода (свободата от потенциално господство на съпрузи, шефове, бюрократи или други), и би осигурил на прекариата основна сигурност, както и би укрепил социалната солидарност. Доказателствата и теорията показват, че това би увеличило работата (заетостта – бел.прев.), а не да я намали, и би оползотворило времето по посока към възстановителна дейност, запазваща ресурсите, а не към дейност, разрушаваща тези ресурси. Базовият доход е крайъгълна характеристика на бъдещето на Големия Преход. Да стигнем до там, зависи от нас.

Заключение

Прекариатът става все по-гневен. Една част от него подкрепя неофашизма, друга е разочарована от липсата на прогресивна политика. Основният проблем на класата е хроничната несигурност и свързаната с това неспособност за развиване на смислен и екологично устойчив живот. Докато прогресистите не измислят преобразувателна стратегия, неофашистките популисти и тяхната регресивна програма ще продължават да представляват заплаха за цивилизованото бъдеще. Насърчаването на нова система за разпределение на доходите би осигурило жизнеспособна и привлекателна алтернатива, която палиативи като „гаранции за работа“ и „данъчни кредити“ не предвиждат.

Представената тук схема за преразпределение е базирана върху възстановяването на общностите и има потенциала да осигури на хората основна сигурност, която сама по себе си предизвиква алтруизъм, приветливост, толерантност и социална солидарност. Тя ще насърчава и възнаграждава екологично желаните форми на работа и свободно време. Това със сигурност ще бъде Голям преход.

.

Литература

[1] For references, names, and data in this section, see Guy Standing, The Corruption of Capitalism: Why Rentiers Thrive and Work Does Not Pay (Lonon: Biteback, 2017).

[2] The description and characteristics outlined in this section are substantiated in Guy Standing, The Precariat: The New Dangerous Class (London: Bloomsbury, 2016, 4th edition); idem, A Precariat Charter: From Denizens to Citizens(London: Bloomsbury, 2015). On the Chinese precariat, see Caixia Du, ―The Chinese Precariat on the Internet,‖ PhD diss., Tilburg University, 2017.

[3] ―Work-for-reproduction‖ includes activities that the precariat must undertake to sell themselves in the labor market, such as retraining, learning new tricks, brushing up a resume, and networking. Work-for-state includes all the form-filling, queuing, and other activities they must do in order to obtain meager benefits or services. This time burden imposed on the precariat has been ignored by mainstream labor economists.

[4] The term ―social income‖ refers to all sources of income—own-production, wages, non-wage enterprise benefits, occupational benefits, community benefits, state benefits, and family transfers.

[5] ―Returns,‖ Norges Bank Investment Management, accessed August 3, 2018, http://www.nbim.no/en/the-fund/return-on-the-fund.

[6] Guy Standing, Basic Income: A Guide for the Open-Minded (New Haven: Yale University Press, 2017). Outside the US, this is Basic Income: And How We Can Make It Happen (London: Pelican, 2017).

.

Превод: Вълко Петров