Home » Авторски страници, литература

Сиромашки рай

2018.08.19 Няма коментари
Spread the love

Разказ от Красимир Бачков

Илюстрация: arhiv.marica.bg

Така се случи, че животът на Ангел Цветин премина в малкото селце Люляк, близо до североизточната граница на държавата. Той работеше като учител по български език и литература в съседното, по-голямо село Бежанец. Постепенно, заради възможност за работа или по-добър стандарт на живот, хората се преместваха в града и селата все повече запустяваха. От училище с повече от хиляда ученика при започването си като учител, сега то се бе превърнало в средищно, където идваха с автобуси едва триста деца от околните села. От тях повече от две трети не знаеха български и не успяваха да го научат в началния курс на обучение. Пристигаха при него в прогимназията с няколко запомнени български думи, част от които бяха нецензурни. Всичко, за което го бяха агитирали през годините различните партийни и държавни функционери, се оказаха празни приказки и кухи лозунги. След година Ангел щеше да се пенсионира и, както се чуваше откъм областния град, училището щеше да бъде закрито. Това натъжаваше учителя и той ходеше из селото самотен и унил, защото не чувстваше удовлетворение от работата си. Сегашните му ученици си играеха на телефоните в час, говореха му на турски и цигански, и почти не го слушаха. Когато няколко пъти той се опита да говори с директорката на училището по този проблемен според него въпрос, тя му отвръщаше по един и същ начин:

– К’во ти пука, колега? Нали се пенсионираш догодина? Взимай си заплатата и не си троши нервите за глупости! Те ония в столицата са пуснали държавата по пързалката още преди тридесет години, ти си седнал да се кахъриш, че няколко деца не знаели български!

– Ама, така всичко се обезсмисля! Ние ще се затрием като нация, ако продължава така!

Директорката го поглеждаше със съжаление и продължаваше в същия дух:

– Кажи, в твоето село колко хора останаха и колко от тях са българи?

Ангел свеждаше глава, сякаш бе негова вината за обезлюдяването:

– Останаха двадесет и пет къщи, деветдесет и един души, от които само аз, жена ми и дядо Нейчо сме българи. Има пет турски семейства, а останалите са цигани. Но то навсякъде по селата е така…!

– Така е, я! – кисело се усмихваше директорката. – Гледай си рахатлъка и не ме занимавай с неща, които нито ти, нито аз можем да променим или оправим!

– Всичко може да се промени! – упорито прехапваше устни Ангел. – Ако вместо разбойници и крадци, за управници изберем читави хора и истински стопани! В началото на двадесети век ние, българите, също сме били едва половината от населението, но после си взехме държавата в ръце, нали?

– Все съм виждала идеалисти, но като теб подобен никъде няма! – приключваше разговора директорката.

И това последно лято преди да се пенсионира, Ангел излезе във ваканция омърлушен. Едва прекопа доматите, пипера и краставиците в двора си. Нямаше ищах за нищо. С часове седеше на стария, удобен фотьойл под лозата и само отпиваше от спуснатия в кладенеца да се охлажда айран. Жена му леля Жечка все плетеше елечета и терлички за внуците, които също живееха в столицата и от дъжд на вятър ги навестяваха за ден-два.

Една събота пред къщата избуча кола и когато Ангел излезе да види кой е пристигнал, съзря мустакат, дебел мъж да се смее насреща му:

– Здравей, даскале! Кажи сега, позна ли ме?

Ангел повдигна несигурно вежди и призна:

– Наистина не те помня! Кажи кой си!

– Аз съм Бахтито, бе! Калпазанина, дето все го гонеше от час! Закачахме се с Росен – дългия, дето седеше до прозореца, на предния чин! През ден, през два все ми посочваше вратата…!

Ангел примижа с очи и се плесна по врата:

– Но ти беше един такъв малък, слабичък! Гледай, каква мечка си станал сега! Как бих могъл да те позная?

– Е, пораснахме! Променихме се! Но ти си почти същият! И винаги ще съм ти благодарен за тройката, дето ми писа в края на училището! Без нея сега нямаше да имам нито средно, нито висше образование!

Ангел опули очи:

– Ти и висше ли си изкарал?

– Че как! – ухили се бившият му ученик. – Записах задочно „Публична администрация“ и се дипломирах без проблем! Нали знаеш как се вземат изпитите в университета днес? Имаш ли пари, имаш взет изпит! А при мен пари бол!

– С какво се занимаваш, че печелиш толкова?

Преди да отговори, Бахтито извади пакет луксозни цигари, подаде на Ангел и след като той отказа, сам запали цигара. Издуха ароматния дим и завъртя ръка във въздуха:

– По принцип съм зърнар, но имам още няколко фирми! Обработвам към сто и петдесет хиляди декара земя. Вземам под аренда земята на хората. Има за тях, остава и за мен! Не мога да се оплача!

– Ами, добре! – кимна Ангел. – Хайде, влез в къщи и кажи, какво те води при мен!

Бахтито вдигна ръце:

– Няма да влизам, даскале! Дошъл съм по молба на твойта директорка! Говорихме тия дни с нея за ремонта на училището и тя ми спомена за теб!

– Какъв ремонт? Нали говорят, че догодина ще закриват училището?

– Тънка работа е тя! – засмя се ученикът му. – Има отпуснати милион и нещо за ремонт и трябва да се усвоят! После сградата ще ни трябва за друга цел! Та, директорката ме прати, да ти отворя очите малко!

– В какъв смисъл?

– Возил ли си се в „Бентли“? – посочи луксозната си кола Бахтито.

– Не! – повдигна рамене Ангел. – Откъде такава чудесия тук, на село?

– Е, сега ще се возиш! Тръгваш с мен за няколко дни на екскурзия! Всичко за моя сметка! Ще сме само в скъпи хотели и ресторанти! Ще видиш каймака на държавата, как се е устроил! А като се върнем, ще ти направя един малък подарък заради тройката…!

Ангел разпери ръце:

– Ама аз… така, не съм готов! И как тъй, за твоя сметка?

– Я не ме разсмивай, даскале! Върви да си смениш дрехите и кажи на жена си, че към края на другата седмица се връщаме!

Старият учител потри уморените си очи, изгледа замислено бившия си ученик и повдигна рамене:

– Защо пък не? Животът ми мина, а нито една щуротия не съм направил досега!

Той предупреди жена си за предстоящото пътешествие, облече единствения си нов костюм и се вмъкна смело в разкошна кола. Бахтито подкара и с неочакван интерес Ангел се остави това невероятно приключение да го води напред.

Точно седмица по-късно, „Бентли”-то се върна обратно в село Люляк. Преди да остави Ангел в дома му, Бахтито спря пред сградата на пустото от години читалище. Срита с крак заключената входна врата и покани Ангел да влезе с него. Сградата бе стара, но здрава все още. Запазени бяха салонът, червените плюшени завеси на сцената и дори столовете за зрителите. Само в няколкото други стаи и библиотеката бяха провиснали дълги паяжини.

– Как ти се вижда читалището? – запита Бахтито.

– Пусто! Запуснато, като всичко на село! – въздъхна Ангел.

– Като си толкоз ербап, направи го по-хубаво! Нали си даскал, организирай останалите хора, направи самодейност някаква! Това вече е твоят сиромашки рай, даскале!

– Как тъй? Че то е държавна собственост!

– Вече е частна собственост, даскале! Държава отдавна вече няма! Нали видя, какви палати има по целия бряг на морето, от край до край? А на планините? А в големите градове? Всичко вече е частна собственост, а тая съборетина е твоята награда за труда ти досега! Ето документите! Всичко съм уредил, само като ремонтираме училището, ще пратя момчетата за ден-два да постегнат малко тук!

– Ама, как тъй, бе момче? – прошепна Ангел. – Че то тъй може ли?

– Може, даскале! Може! В България днес всичко е възможно, ако си на власт или имаш пари!

На другия ден намериха Ангел, обесен в читалището. Беше метнал едно въже върху релсата за завесите на сцената и висеше, стиснал все още в ръка папката с документите за собственост на своя сиромашки рай.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.