Ето така вече става в Отечеството ни любезно!
Трябва да се направи нещо – инфраструктура, европроект, селско стопанство, ремонт, екология, стадион, водопровод и т.н., и т.н.
Получават се едни пари, от които по принцип, както е “нормално”, “могат” да се вземат едни 10%. Но не, взимат се 90%, а с 10% се прави каквото има да се прави, колкото за Бог да прòсти. А понякога после ние казваме Бог да простù онези, които са станали жертва на този начин на правене на нещата.

Имаме много талантливи личности, но трудно изграждаме колектив, колективни сме само в търпението, социалният ни мозък е ленив, може би увреден. Нашите проблеми са в колективното ни мълчание. „Ние самите сме нашето наказание” – като че ли за нас го е казал мъдрият римлянин Марк Теренций (116–27 г. пр. Хр.). Ние живеем “в кротко отчаяние”, както Хенри Дейвид Торо е писал за американците от XIX век. Ние сме индивидуалисти с еснафски изяви – егоизъм и страх преобладават над емпатия и споделена креативност.
Дълъг и мъчителен е процесът на съзряването на народ, болен от агорафобия. И на интелигенция – от малигнен конформизъм.