Разказ от Виктор Хинов

.

Илюстрация: Peika.bg

– И така, докъде стигнахме с купуването на самолети за авиацията? – запита генерал-президентът Боримечков.

Генералът беше опитен военен пилот. Учил се бе да лети в Долни Дъбник на съветски “Миг”-ове. Това хич не бе лесна работа. Най-трудното беше да се пребори с принципа, че само „нашите хора“ трябва да имат летателни часове, но младият курсант Боримечков си беше роден юнак, пък и като пилот си го биваше. След промените лейтенант Боримечков, използвайки набраната инерция в политическите и кариерни войни, замина на обмяна на опит в САЩ. Там Боримечков показа на американците как трябва да се лети, а те му показаха какво е истинска военна авиация. Боримечков никога не забрави грамадното летище на военновъздушната база в Кий Уест. Десетки надлежно поддържани ескадрили, които непрекъснато се обновяваха с последните поколения изтребители, безпроблемно снабдяване, изобилие на авиационно гориво, стотици млади кадети, набиращи за нула време летателните часове, за които на генерала му трябваха години. Една работеща и развиваща се военна авиационна машина, сравнима само със съветската такава, в най-добрите й времена.

На тези американци авиацията, приличаше на пътищата им. Широки, ясно обозначени, непрекъснато поддържани, работещи транспортни артерии.

Генералът разбра, че България си има летци-юнаци като него, има и шепа стари руски самолети и гориво, макар и крайно недостатъчно, но авиация си няма.

Боримечков си беше борец по душа. Не разсъждаваше много, отвлечените материи не го интересуваха. Такива неща като геополитика, съдбата на малките нации, световните империи, генералът предпочиташе да не забелязва. Той беше прагматик. Има проблем, има повод за борба, значи ще се борим. Авиацията почва от самолетите, значи трябват самолети.

И генералът се включи с целия си юнашки плам в борбата за закупуване на нови самолети. За целта не беше достатъчно да бъде начело на българките военновъздушни сили. Трябваше да е начело на държавата. България бе обедняла толкова много, че изглежда само президентът би могъл да уреди финансиране за купуване на модерни изтребители. И генералът стана Президент. Генерал-президент!

– И така. Докъде стигнахме с купуването на самолети за авиацията? – запита той президентския екип, насядал на кръглата маса около него. Всички мълчаха, надявайки се да останат незабелязани и да ги отмине поредната буря.

– До под кривата круша – промърмори под носа си Динко, който отговаряше за изпразването на кошчетата за боклук в президентският кабинет.

– Какво каза? – повиши глас генералът.

– Аз ли? Ми нищо. Приказвам си да разведря обстановката. Имаме си една круша на село. Крива една такава, но ражда страхотни круши всяка година. Не е на никого. Сама си е израстнала на склона. Всички я берем по-малко. Тъй като не е на никого и си расте на ничия земя, като искаме да кажем, че работата е стигнала доникъде, казваме – до под кривата круша. Израз просто – заоправдава се Динко.

Останалите започнаха да се подхилкват.

Генералът трябваше да въстанови дисциплината в редиците си. Той погледна мрачно Динко и каза:

– Казваш, че сме стигнали до под кривата круша. Значи крушата е пречка пред създаване на българската авиация. Хайде сега ти, Динко, като знаеш за тази круша, да вземеш да я отсечеш, или още по-добре да я изкорениш, за да не пречи и да можем да преминем най-сетне към действия! Крушите ще раздадеш на партийните лидери под формата на партийни дотации. Да има полза за държавата. А ти да се научиш да си мълчиш. Другата седмица да докладваш за изпълнение, иначе да си обираш партакешите от екипа ми. Ясно!

Да, с генерал-президента шега не биваше. Динко понечи да протестира, но думите му се спънаха в тежкия поглед на пилота. Той тежко въздъхна.

– Тъй верно, господин президент. За изпълнението ще доложа!

Кривата круша се беше самонасадила и пораснала на един стръмен склон в Искърското дефиле. Как се бе задържала там, как бе намерила пролуки в скалата за корените си, и самата тя не знаеше. На гола скала израстна, но постепенно около корените й започнаха да се събират листенца, бучки пръст, паднали отгоре и изгнили миналогодишни круши. С годините около корените на крушата започна да се образува почва и скалата вече не беше толкова гола. Крушата раждаше все по-хубави и дъхави плодове. Плодове на нейната упоритост и жажда за живот. Хората от близкото село Лъкатник започнаха да идват за сладките круши и всеки гледаше я да окопае малко дървото, я да хвърли малко тор или да вароса стеблото. Никой никога не се скара около това дърво. Хората като че ли разбираха, че тези круши не са на никого. Те са на дървото, което се е задържало тук, оцеляло и отгледало тези чудесни плодове. Затова всеки, който откъсваше плод от дървото, гледаше да се отблагодари. Крушата растеше все по-силна и здрава, а плодовете й бяха все по-сладки и дъхави.

Динко стоеше пред кривата круша с търнокоп в ръката. Беше си донесъл и брадва, и лопата, имаше и бензинова резачка. Стоеше, гледаше дървото и чак сълзи му избиха на очите. Изведнъж Динко заговори, като че дървото беше живо същество и можеше да го чуе.

– Извинявай. Моля те, извинявай. От малък съм си такъв. Не си държа езика зад зъбите и това си е.

Крушата съчувствено шумеше с листа.

– Какво да направя? Ти най-добре разбираш. Ние правим всичко, за да оцелеем. Това е нашата вяра, в това е нашето бъдеще. Ето, ти си се задържала тук на този склон заради крушите си. Така и аз днес трябва да те изкореня, заради моите деца. Нали знаеш, че в китната ни Родина, ако не си човек на някого, си никой. Е, аз съм човек на Генерала. Без него съм като дърво без корен. Нямам на какво да се опра. Аз съм никой без него и децата ми са деца на никого. Няма да оцелея. Ти можеш да го разбереш.

И Динко запали резачката.

Дълбоко се бе вкопала кривата круша, но и Динко беше инат шоп. След два часа рязане, копане, сечене, дървото се наклони и падна на земята с трясък, по-скоро наподобяващ стон на живо същество.

Динко изтри потта от челото си. Обърна се и замръзна на място. Зад него се бяха събрали мъжете от Лъкатник. Те просто стояха мълчешком и гледаха Динко. Лошо го гледаха. Много по-лошо от генерала-президент.

Напред излезе Петър. Наедрял, с годините застаряващ шоп. Той гледаше Динко право в очите.

– Хайде сега да си обираш партакешите от това село. Да не си си и помислил да се връщаш тук, че ще направим от тази круша пръти и ще ги изпочупим всичките в твоята гърбина и в тази на генерала ти. Не се ли налапахте там с европейски фондове, че стигнахте и до кривата ни круша? Нямат ли засищане тези ваши усти?

– Ама, Петре, той генералът такова, за всички де. Да имаме авиация, самолети, да пазим небето – заоправдава се Динко, оглеждайки се със страх. Съселяните му не си поплюваха и криваците можеха да заиграят всеки момент.

– Да му кажеш на генерала ти да спира с глупостите. Ще му направим самолет. Български самолет! Хайде сега беж! – изръмжа Петър.

– Е, момци – обърна се Петър към съселяните си. – Президентът иска кривата круша за самолет. Нали чухте? Е, да му изработим един изтребител от крушово дърво, щом му е толкоз притрябвал. Нали го знаете началството. Като си науми нещо, ще изкорени всички круши по земята българска, докато не си го получи. Като не можахме да опазим крушата, поне да опазим децата й, че ако се свършат кривите круши по земята българска, свърши се и с българщината.

Съселяните съгласно кимаха. После се разотидоха само, за да се върнат с инструменти за работа. Дялкаха, цепиха, коваха, лепиха, докато най-накрая не изработиха планер от останките на кривата круша. Странен самолет се получи. С ребра от крушови клонки за крилете и опънати отгоре им ленени чаршафи. От коренището изработиха кабина, от по-големите клони подобие на ракети. Боядисаха всичко това в цветовете на самолетите на НАТО и го пуснаха да лети над Балкана, вързан с едно дълго въже, за да не го отвее западният вятър.

Всички мирясаха. Генералът беше доволен, че е постигнал своето и над Балкана е на бойния си пост българската авиация. Политиците си разделиха крушите, както разделяха и всичко останало в окаяната си държавица. Динко си запази работното място и изпрати децата си да учат в САЩ за мениджъри на крушови ферми.

Само склонът, опустял, започна да се размива и плодородната почва постепенно се превръщаше отново в гола скала.

И шопите, поглеждайки нагоре към крушовия изтребител, намръщени мърмореха нещо под мустаците си и потупваха криваците в дланите си.

България оцеля отново.

.