Home » българи зад граница, Избрано

Да съхраниш българското с любов

2017.01.22 Няма коментари
Spread the love

Интервю на Невяна Филипова-Атанасова за New me

Невяна Филипова-Атанасова. Снимка: newme.bg

Невяна Филипова-Атанасова. Снимка: Newme.bg

–  Разкажи ни малко повече за себе си и за пътя от красивото пловдивско село Браниполе до Лондон.

– Казвам се Невяна Филипова-Анастасова. Родена съм в един от най-красивите български градове – Пловдив. Учител съм повече от 20 години, последните седем то тях – в Лондон. Работя в Българското училище „Иван Станчов” към Посолството, където заедно с моите колеги се опитваме да опазим българските корени на нашите деца в чужбина, като им разкриваме красотата и богатството на нашите език, история, култура… Съвсем непредвидено и напълно непланирано моят житейски път ме отведе в Англия. Беше истинско приключение, а и голямо изпитание, защото ми се наложи бързо да взема трудното решение да напусна работата си като учител в България, която много обичах, и да се хвърля в неизвестността на една непозната за мен страна.

– Как се реши на толкова важна крачка в живота си и кой беше повратният момент, в който реши, че твоето бъдеще, това на семейството и децата ти вече не е в България?

– Такива решения биха били още по-трудни, ако човек потъне в колебания, за това се постарах да приема нещата наистина като едно приключение, което животът ми предлага. Може и да ви звучи несериозно, но мисля, че колкото повече се вглъбяваме в нещата , толкова повече неувереността ни расте. За това и с моя съпруг тогава просто решихме – отиваме, виждаме, опитваме и после начертаваме пътя си. Нямаше смисъл да се борим предварително с вятърни мелници.

– Какво изпита и какво си помисли, когато тръгнахте към живота си в друга страна?

Пътуването нататък бе изпълнено с вълнение и хиляди въпроси без отговор. Всъщност, наистина нямах представа какво да очаквам, но носех със себе си най-важното – вярата, надеждата и приключенския си дух. Може би за това в крайна сметка съдбата ми поднесе всичко онова, което най-много ми липсваше на чужда земя – късче България и моята работа като учител.

– Ти си била учителка тук в продължение на години, кое е било най-важното нещо, на което винаги си държала да научиш учениците си?

– И преди, и сега, на първо място поставям уроците по човещина и добрина. Децата са толкова чисти и прекрасни, и ние не трябва да забравяме, че те са утрешният ни ден. За това е добре да посаждаме у тях това, което искаме да пожънем утре.

– Разкажи ни малко повече за Българското училище в Лондон – колко деца има, какви са класовете, предметите?

– През тази година Българското училище към Посолството в Лондон става на 30 години. Съвсем наскоро то прие името на един голям българин – посланик Иван Станчов, който като посланик в Лондон през далечната 1991 година прави всичко възможно то да продължи да съществува на самоиздръжка, след като е закрито поради липса на средства в Министерство на просветата. Но заслугите на господин Станчов далеч не се изчерпват с това. Той е носител на орден „Стара планина”. Основател е и на фондация „Карин дом” за подпомагане на деца със специални нужди, за която той и семейството му даряват фамилната си къща в Морската градина на Варна. Всяка година училището ни организира акции за подпомагане на децата от Карин дом, които нашите ученици чувстват като свои приятели. Те рисуват коледни картички, изработват мартеници, които продават с тази благотворителна идея, която се споделя от всички – учители, родители, приятели, настоящи и бивши ученици… Ние сме едно от най-големите български училища зад граница, доскоро и най-голямото. Всяка година при нас се обучават около 250 деца на възраст от 4 до 18 години, разпределени в предучилищни групи и класове от 1-ви до 12-ти. Предлагаме обучение по български език и литература, история и география на България. В продължение на 20 години това бе единственото българско училище във Великобритания. Днес вече са открити и се откриват много нови училища, на голяма част от които сме помогнали да тръгнат по нашия път. Училището ни е носител на почетния медал „Иван Вазов” на ДАБЧ, на Почетния знак на МОН и е пример за успех. Всички преподаватели сме удостоени с Почетната грамота „Неофит Рилски” на МОН, директорът на училището, г-жа Снежина Мечева, има многобройни отличия, сред които и званието на ДАБЧ “Българка на годината“ за 2013 г. Неслучайно мотото ни е: “БЪЛГАРСКОТО УЧИЛИЩЕ КЪМ ПОСОЛСТВОТО НА БЪЛГАРИЯ В ЛОНДОН ПИШЕ СВОЯТА “ИСТОРИЯ СЪВРЕМЕННОБЪЛГАРСКА“ ИЗВЪН БЪЛГАРИЯ, НО ЗА НЕЯ!“

– Сподели ни и малко повече за самите деца – те обикновено знаят ли български – да говорят и да пишат – особено децата, родени там; какво знаят за България? Харесва ли им да научават повече за страната?

– Децата постъпват в нашето училище с различно ниво на владеене на български език. Понякога то е минимално или нищожно. Много често знанията им за България се изчерпват с местата, които посещават там по време на ваканциите си. Ето защо с колегите ми се стараем първо да предизвикаме интерес и желание да посещават българско училище, да създадем топла, приятелска връзка с тях, и да им вдъхнем увереността, от която се нуждаят. Това аз приемам като първи и немаловажен успех. Оттам нататък колкото и да е трудно, учениците ни имат доверие и, което е по-важно, имат доверие в себе си, знаят, че могат да се справят и резултатите не закъсняват.

– Ти самата какво им казваш и разказваш за България?

– Аз обичам родината си с цялото си сърце и любовта си към нея се старая да споделям с децата. Те трябва да познават корените си и да се гордеят с тях, като започнем от героичното минало на българския народ и стигнем до наши съвременници, които разнасят славата на България по цялото земно кълбо със своите постижения в различни области.

– Не е случайно, че на учителската професия се гледа като на призвание. Вероятно с още по-голяма сила това важи за българските учители в чужбина, които трябва да съхранят частица от България. Ти на какво държиш да научиш учениците си?

– Да, наистина тази професия е призвание. Тя трябва да се избира със сърце. И пак така със сърце да се работи. Връзката, която се изгражда с учениците, не бива да остава там някъде в класната стая. Добрият учител се носи завинаги в сърцето. Неговите уроци не се забравят. И не визирам конкретни знания, които е предал, а начина, по който е повлиял на учениците си, пътя, по който ги е повел, увереността, която им е вдъхнал, че са можещи, знаещи и готови да покорят света. Разбира се ролята на българския учител в чужбина има още един основен и много важен аспект – да запази българските деца българчета. Лесно е да се претопим в този мултикултурен свят, ако не отстояваме своя език, култура, традиции и всичко, което държи корените ни. За това всеки един наш урок, независимо от конкретната му учебна тема, трябва да носи името “С любов към България“. Това е, което искам да „запаля” у моите ученици.

– Усеща ли се на децата да им липсва България или те вече възприемат Великобритания като своя държава?

– Децата, с които работя, винаги грейват, когато говорят за техните пътувания до България. Това са деца, които обикалят света, но всяко тяхно завръщане в родината е специално. Може би го усещат със сърцето си или просто е свързано с аромата на бабините прясно изпечени банички, с мириса на Черно море или Балкана, но те всички силно я обичат, макар една голяма част от тях да са родени в чужбина. За тях това е родната страна на мама и тате, знаят, че там ги чакат баба и дядо, братовчеди, приятели, знаят, че там са обичани и винаги очаквани с нетърпение, там са у дома.

– Почти няма човек в чужбина, който в определени моменти да не го обхване носталгията. Теб за кое най-много ти тежи, кое най-много ти липсва в такива моменти – приятели, близки, родната къща, това, че баща ти е погребан тук или нещо друго?

– Аз съм щастливка, че работата ми е свързана с моята родина, с говоренето на моя роден език, с празнуването на нашите празници. Освен това живея и в един много български квартал в Лондон, където българска реч звучи на всяка крачка. Разбира се, че това не може да изгони носталгията, но е едно мъничко утешение и подкрепа. Няма как да не ми липсват моите верни приятели, няма как да не ми липсват моите роднини, родният дом и хората, които изгубих завинаги, а не успях да прегърна поне още веднъж… Това ми тежи. Загубих скъпи на сърцето ми хора, загубих най-прекрасния човек на света – моя баща, а и до днес, когато се завръщам, очаквам да го видя усмихнат на пътната врата…

– Има ли път назад за теб или децата ти към България?

– Разбира се, че има път назад. Никога не правя нещата на всяка цена. В момента, в който разбера, че децата ми не са щастливи тук, ще взема решението вероятно толкова бързо, колкото го взех и на идване. В крайна сметка отивам си у дома – това е прекрасно!

– Какво си поставяш като цел оттук нататък и каква ще е твоята мисия като учител на българските деца в Лондон?

– Моята професионална цел е била винаги една и съща – да бъда добър учител, а в личен план – добър родител. За съжаление това не е нещо, което просто постигаш и можеш да окачиш на врата си като медал. За това се воюва всеки ден. Ако днес си добър и успял, продължавай да работиш с пълна сила, за да бъдеш такъв и утре. Аз искам да продължа да водя българските деца по пътя към родните им корени, да укрепвам тяхната връзка с родината и да разпалвам все повече любовта им към нея.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.