Home » българи зад граница, Избрано

Нова книга на Нася Кралевска ще бъде представена в София

2016.09.27 Няма коментари

Лъчезар Тошев, Тoshev.blogspot.bg

balgariya_pod_komunizam

Новата книга на Нася Кралевска-Оуенс “България под комунизъм” (Издателство “РИВА”) ще бъде представена в Книжарница “Хеликон”, бул. “Цар Освободител” № 2, в сряда, 28 септември 2016 г., от 18.30 часа.

Водещ на представянето ще бъде журналистът Тони Николов. За книгата ще говорят Филип Димитров, Лъчезар Тошев и литературният критик Георги Цанков.

Нася Кралевска – Оуенс е филолог, писател и журналист, живееща в САЩ от 1985 г.

Тя е автор на многобройни статии и интервюта. Преподавала е български език в Университета на Делауер.
Превела е три романа от немски и английски език.
У нас е позната с книгата си “Без заглавие” претърпяла четири издания. В САЩ голям успех има книгата и на английски език “Комунизмът срещу демокрацията” (Communism vs Democracy) с предговор от професора от Харвардския Университет Марк Креймър.
Тази книга се ползва като учебно помагало в редица университети в англоезичния свят.
Представена е в Конгресната библиотека във Вашингон, в Института за международни отношения във Вашингтон, във Филдмюзеум в Чикаго, в Университета “Харвард” и в други престижни институции.

В новата си книга, Нася Кралевска прави обзор на комунистическия режим в България, илюстриран с разкази за индивидуални съдби на хора, а също така полемизира с комунистическите историци, при интерпретацията на определени исторически факти.

nassya_1723

ВСТЪПИТЕЛНИ СЛОВА

Написах тази книга с вдъхновение и със съзнание за отговорността, която поемам.
Поколения българи раснахме и живяхме в лъжи, манипулации и неведение относно фактите от националната ни история. И до днес истината за престъпленията на комунизма е прикривана, омаловажавана, забулвана в мъгла. От някъде и от някого като че ли е взето категорично решение – младите да не научат какво всъщност представляваше червеният диктаторски строй. А у живелите през него – вместо знания и най-сетне яснота – чрез упорито разпространявани полуистини и изопачения да се всели носталгия към тоталитарното безвремие.

Всичко това е не само нередно, но и крайно опасно. То поддържа у хората обърканост, недоверие, безверие. Насърчава нихилизма, цинизма, песимизма у тях. Противопоставя ги един срещу друг. Руши морала им и замъглява представата им за добро и зло. Отнема вярата им в справедливостта. Пречи на разума им, на мисълта, на обективната преценка.

Ето защо се заех в една книга и то с немного страници – за да се чете по-лесно – да разкажа истината за комунизацията и съветизацията на България след 9 септември 1944 година, постигнати чрез терор и насилие. Да изясня моменти от героичната съпротива на наши сънародници срещу натрапения им сталински режим. Да спомена имената и трънния път на неколцина унищожени от червените видни български граждани. Да опиша – макар и накратко и непълно – някои нерадостни страни от живота на поданиците на Народна република Българя.

Чувам вече гневните гласове на разпалени привърженици на комунизма у нас – ако въобще се докоснат до книгата ми, което ме съмнява: Как не я е срам тази авторка да бълва пещерен антикомунизъм, да рови в миналото на славната ни Столетница, да разкрива неща, за които не се говори, да слави личности, които считаме за врагове, да се опитва да отваря очите на хората…

Според възмутените от изследването ми лица е по-добре българите да си представят времето на комунистическата диктатура като безоблъчно, проспериращо и щастливо. И младите да мечтаят то да се върне. Вместо да се радват, че са родени в свободна държава, и да градят родината си като просветени граждани с обич и радост.

За каква «пещерност» впрочем може да става дума, когато семето на повечето избуяли днес беди е посяно през тоталитаризма? А това автоматично налага този четиридесет и пет годишен период от историята на България да бъде подробно проучен и изяснен. Още повече, че през нашата младост понятието «пещерност» не съществуваше. От първия до последния клас в училище ни занимаваха с фашизма и чудовищните му злини. А сега изведнъж се оказа, че да разкриваш престъпленията на комунизма е пещерно, вредно, излишно действие.

Не се и съмнявам, че твърдите привърженици на комунизма няма да пропуснат да изтъкнат, че и в додеветосептемврийска България е имало периоди на «бял терор» и жадни за кръв злодеи.
В твърденията им има истина.

Но нека преценим след какви деяния на ултралевите сили в страната ни се е стигало до «бял терор».

И кои и за какво са били наказвани от тогавашните управници. Дали мирни граждани заради убежденията им – както по времето на червения режим – или организатори и извършители на убийства и атентати, участници в терористични банди и национални предатели? Нима и досега в цивилизования свят подобни противозаконни действия не се преследват най-сурово? А що се отнася до неколцината злодеи, то няма съмнение, че е трябвало те да седнат на подсъдимата скамейка. Но да получат присъдите си от истински съдилища, а не от кланици, командвани от чужда държава.

На редовите комунисти – т. нар. партийци – искам да припомня, че и те са жертва на тоталитарния строй. Защото и от тях върхушката на Българската комунистическа партия скри истината за Чернобилската ядрена катастрофа, като осъди тях и близките им на смъртоносни болести и мъчителна смърт. И на тях по време на т. нар. Възродителен процес управниците смениха имената и забраниха традициите.

И тяхните спестявания се изпариха в банките на новите капиталисти, заграбили държавни средства с благословията на компартията. И на тях по времето на комунизма след внесени суми и многогодишно чакане властта «даваше» панел или “Запорожец”. И те се бореха с феодалния проблем «жителство». И тях в повечето случаи не ги пущаха да видят Запада.
И тях ги обучаваха чрез лъжи и манипулации. И за тях бе опасно да кажат какво мислят. И те живееха в сивия пейзаж на соцлагера като стадо овце без право на инициатива и избор.

Ще завърша разсъжденията си с гореща благодарност към:
авторите на цитираните в текста ми откъси от книги, студии, статии, които ми дариха познания и увереност в смисъла от изследването ми;

интервюираните от мен през различни години личности, обогатили ръкописа ми със спомени, опит, виждания;

хората, предоставили ми архиви и сведения;

читателите, разлистили страниците на книгата ми.

Вярвам, че узнали истината за комунизма и неговите престъпления, ние българите можем да загърбим пристрастия и ангажименти. И да се обединим като нация, узряла общо да гради справедливо и щастливо бъдеще за децата си.

Нася Кралевска, май 2016 г.

Нася Кралевска в Европейския Парламент с Президента на ЕП Ханс-Герт Пьотеринг и с Евтим Костадинов-Председател на Комисията по досиетата

Нася Кралевска в Европейския парламент с президента на ЕП Ханс-Герт Пьотеринг и с Евтим Костадинов, председател на Комисията по досиетата

—————————————————————————————-

Откъс от книгата:

АНТИНАРОДНИЯТ СЪД

Физическото ликвидиране без съд и присъда на влиятелни, свободомислещи и родолюбиви българи бе основна предпоставка за укрепване на червената диктатура. Но далеч по-необходимо за Българската работническа партия (комунисти) беше да пречупи гръбнака на докомунистическата държава и да смаже из основи политическия й, военен, административен, духовен и стопански елит. И то колкото се може по-бързо и по-мащабно. В противен случай властта на партията узурпаторка оставаше слаба и краткотрайна.

За тази важна стратегическа задача „стихийните чистки“ не бяха достатъчни. Налагаше се да се измисли по-ефикасен начин за унищожение на набелязаните личности с тежки последици за семействата им.
Москва подсказа рецептата.

Разправата в България с ръководителите на изпълнителната, законодателната и съдебната власт, с офицерството, с дейците на некомунистическите политически организации, с видни учени, общественици, професори, издатели, журналисти, писатели, юристи, стопански дейци, администратори и църковни служители трябваше да се осъществи „по съдебен ред“. Чрез специален закон, който да предвижда смъртни присъди без право на обжалване и конфискация на имуществото на осъдените.

Незабавно се пристъпи към действие.

През септември 1944 г. бяха арестувани 28 630 изтъкнати българи.

Много от тях бяха умъртвени по време на разпити, други – пуснати на свобода, а 11 122 – предадени на така наречените „народни съдилища“. Последните бяха създадени въз основа на грубо нарушаващ възприетите норми в правосъдието и свещените повели на Търновската конституция „Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея“. Той бе приет единодушно от Министерския съвет на 30 септември 1944 г. и влезе в сила след шест дни.

Съдебните състави на извънредните съдилища бяха комплектувани от новата власт подходящо за целта. В тях участваха фанатизирани политически функционери, често пъти малограмотни. Изискваше се само председателите им да бъдат прависти. Но изключения не липсваха.

Всъщност на никого от членовете на съдилищата-фарсове не беше нужно юридическо образование. Присъдите без друго се определяха не от тях, а от ръководния орган на компартията – Политбюро на ЦК на БРП (к). Или по-точно – те се решаваха в Москва, откъдето на 4 ноември Георги Димитров разпореди на съпартийците си:
Процесите да не се бавят заради разни процесуални форми. Тук съди народът, а той трябва да съди бързо и сурово.
А на 20 декември – за да не стане грешка, заповяда на Трайчо Костов: Никой не трябва да бъде оправдан! .

Вождът на българските комунисти отдели време да подготви и изпрати на главния народен обвинител десет политически указания за това какви да бъдат обвиненията му срещу арестуваните.

Без да го е грижа, че те ни най-малко не съответстваха на делата на подсъдимите. Нито пък, че имаха антиправен смисъл.

Месец след тези нареждания и инструкции, дошли от столицата на Сталин – на 20 януари 1945 година, Политбюро на червената партия свика съвещание в София с дневен ред „Размяна на мисли по присъдите в двата процеса“.

Първият от тях бе срещу тримата бивши регенти на Царство България, министрите от правителствата от 15 февруари 1940 г. до 9 септември 1944 г. и царските съветници. А вторият съдеше – както никъде другаде по света – 127 депутати от Двадесет и петото Обикновено народно събрание с 160 членен състав за изказано мнение и подаден глас, независимо от техния имунитет.

И което беше още по-чудовищно и несправедливо: на подсъдимата скамейка и в двата процеса седяха мъже, които бяха защитили по време на Втората световна война независимостта на България, бяха успели да я предпазят от участие в битки по бойните полета и бяха допринесли за спасяването от хитлеровите лагери на смъртта на близо петдесет хилядите й евреи.

Ето как протече „размяната на мисли“.

Думата беше дадена на главния обвинител в „народния съд“ Георги Петров. Той сподели с болшевишката върхушка:

Трябва да има известна градация в присъдите. Не трябва всички подсъдими да бъдат поставени на една плоскост, понеже вината им е различна. Някои даже може би нямат вина.

Следваха факти, данни, аргументи. Никола Гаврилов, народен обвинител, допълни доклада на „старшия“.

Комунистът, министър на правосъдието, Минчо Нейчев загуби търпение. Той прекъсна „прокурорите“ с упреци:

Другарите народни обвинители постъпват съвършено неправилно. Търси се най-тежкото престъпление и се започва оттам градация надолу. Със смърт искат да се накажат само най-виновните, а за по-малко виновните (в сравнение с тях) предвиждат по-малки наказания.

Не се търси дали е извършено достатъчно престъпление, заслужаващо само по себе си смъртно наказание, а се гледа има ли други, извършили по-тежки престъпления.

Георги Чанков, член на Политбюро и секретар на ЦК на БРП (к), се оказа още по-възмутен от чутото:

Линията на нашите обвинители не е линия на хора, които са политически заинтересовани за нанасянето на удар на тази камарила, а като на хора, които стоят настрана от цялата борба на народа и сега мерят кой колко е виновен и пр. Не се чувстват нашите народни обвинители като хора на нашето движение, които търсят и най-малкото, което ще докаже виновността на тия бандити.

А първият в партийната йерархия сред присъстващите – членът на Политбюро и първи секретар на ЦК на БРП (к) Трайчо Костов, счете за свое право да произнесе присъдите над подсъдимите и без да е включен в състав на „Народния съд“:

С линията на другарите обвинители по никакъв начин не можем да се съгласим.
Предлагам: за регентите – смърт и за тримата.

Дегенератството на Кирил не е смекчаващо вината обстоятелство.

За съветниците – Севов и другите четирима, да се осъдят на най-тежкото наказание.

Става въпрос за останалите 5 души: те могат да не бъдат наказани на смърт, но трябва да бъдат тежко наказани.

За първия кабинет на Филов (управлявал от 15 февруари 1940 г. до 11 април 1942 г. – б. а.) въпросът е ясен – смърт.

За втория кабинет Филов (управлявал от 11 април 1942 г. до 14 септември 1943 г. – б. а.) – също.
За кабинета Божилов (управлявал от 14 септември 1943 г. до 1 юни 1944 г. – б. а.): Решаващо е Постановление № 30, с което войската се натоварва с изтреблението на партизаните.

Също смърт за всички, които са го подписали.

Кабинет Багрянов (управлявал от 1 юни 1944 г. до 2 септември 1944 г. – б. а.) – по никакъв начин оценката на Гаврилов не е правилна. Багряновата политика не е политика на два стола, той не е служил едновременно на царя и на народа. Той е служил на царя, а е заблуждавал народа. За Багрянов, Сталийски, генерал Русев, Станишев, Драганов – смърт. За Колчев и Арнаудов – до живот; за останалите – Руси Русев, Дим. Савов и Хр. Василев – по-малко.
Кабинет Муравиев (управлявал от 2 до 9 септември 1944 г. – б. а.): Никой от него не може да бъде оправдан. Въпросът е как да се осъдят. Конст. Муравиев и Вергил Димов – най-тежко, но не на смърт.
Никой от депутатите (освен умрелите преди 1941 г.) не следва да бъде оправдан. Да се представи списък за присъдите на депутатите, който да бъде съгласуван с нас. Обвинителните речи по първия процес да започнат в сряда-четвъртък, а по втория – от петък-събота (към 25 януари).

„Народните обвинители“ и колегите им се вслушаха в повелята на червената партия и се постараха до дума да я осъществят. Чрез телеграма, изпратена до съветската столица, висшият комунистически функционер Вълко Червенков успокои зажаднелия за българска кръв Димитров, изискващ от подчинените си комунисти да увеличат броя на смъртните наказания:

Присъдата ще бъде изпълнена в четвъртък, 1 февруари. В по-рано взетото решение внесохме корекция в смисъл увеличаване на смъртните присъди. От броя на съветниците на доживотен затвор оставяме само двама – Балан и Морфов. От кабинета на Багрянов към броя на осъдените на смърт добавихме Колчев. От състава на депутатите предлагаме да се осъдят на смърт до 70%.

Червенков не излъга вожда си. Броят на осъдените на смърт народни представители бе четири и половина пъти повишен. Поисканите от обвинителя на Втория върховен състав 15 смъртни присъди достигнаха цифрата шестдесет и седем [9]!

И така:

На 1 февруари 1945 година, след четиринадесетдневна напрегната работа, в 16 часа, Първият върховен състав на Народния съд (започнал заседанията си на 20 декември 1944 г. – б. а.) проведе кратко заседание, само 30-минутно, на което беше прочетена присъдата.

На същия ден и Вторият върховен състав – започнал заседанията си също на 20 декември 1944 година, обяви становището си.

Общо бяха издадени над 100 смъртни присъди.

Осъдените – по политическа поръчка, с общ обвинителен акт и без доказателства за вина, на най-тежкото наказание – отнемане на живота, се отделиха още в съдебната зала от другарите си, получили по-леки присъди. Милиционери започнаха да връзват ръцете им откъм гърба.

Някои от тях, приготвили тайно листчета с прощални думи за семействата си, успяха да ги пъхнат в ръцете на надживяващите ги съратници. Други можаха само да прошепнат в ушите им молбата да прегърнат близките им.

В дългия списък на наказаните със смърт народни представители чу името си петдесет и три годишен мъж с подчертано интелигентно лице и осанка, излъчваща достойнство.

Той се наведе към стоящия пред него колега и с тих глас му рече:

Но искам да ти кажа: не зная кои са по-щастливи, ние ли, които отиваме на смърт, или вие, които оставате живи. Аз мисля, че вие има още много да патите.

След тези думи човекът се отдалечи, накуцвайки, от осъдените да гният по затвори българи и се отправи към пейката, определена за поелите към смъртта.

Този мъдър мъж бе не друг, а видният политик и общественик, героят от трите войни в началото на века – два пъти раняван в битки и останал инвалид, кавалерът на „Свети Александър с мечове“, на два ордена „За храброст“ и на близо двадесет медала за граждански заслуги Тодор Кожухаров.

Бил на два пъти министър през 1935 г. и 1936 г., а от 1935 г. депутат в четири народни събрания, Кожухаров бе известен в цяла България с псевдонимите си Щабскапитан Копейкин и Федя Чорни.

Той бе публицист с блестящо перо и остър ум, вещ издател, талантлив фейлетонист и ненадминат с разказите си военен писател. Цели две десетилетия оглавяваше като директор авторитетния в. „Слово“ – ежедневник за политика, стопанство и културен живот.

Страж на конституционните права на българските граждани, Тодор Кожухаров беше участвал енергично в спасяването на българските евреи от смърт. Прочул се бе с демократичните си убеждения.

Със силната си обич към отечеството и с ангажимента си към неговия просперитет. Но тази богато надарена личност имаше смъртен грях в очите на комунистите – Кожухаров бе враг на болшевишкия терор и на въоръжената нелегална борба за власт.

Идеалът му бе свободна и независима България.

Силният патриотизъм на Щабскапитан Копейкин му попречи да напусне страната преди преврата на червените. Той остана в родината си с ясното съзнание, че вероятно ще бъде убит. Затова написа: Мои деца, преди пет минути взех съдбоносно решение, с което се осъдих на смърт, а вас на много страшни изпитания… за което ви моля от сърце да ми простите… Бе ми предложено да вляза в състава на задграничното правителство на Александър Цанков, да стана емигрант… но аз не мога да стана спикер на радио „Донау“ и да лая срещу моя народ и страна.

Пред лицеto на смъртта Тодор Кожухаров извика: „Не трябва да плачем за нас, а за България“.

Отново каза жестоката истина…

Вдовиците и сираците на екзекутираните личности от „Народния съд“ бяха лишени от имущество и принудени да прекарат живота си като мъченици без елементарни граждански права. Немалко от тях бяха изхвърлени от домовете им и въдворени без средства, храна и възможност за намиране на работа в слабо заселените североизточни краища на България още преди произнасяне на присъдите – през мразовития месец декември на 1944 година.

Радка Груева – дъщеря на Павел Груев, осъден от Първия върховен състав на смърт – с мъка си спомня шестдесет и три години след разстрела на баща си:

Никога не съм мислила, че някой може да посегне на живота на баща ми. Та той беше не само абсолютно почтен човек, но не беше и политик, а началник на Царската канцелария. Освен при цар Борис III, той беше служил и при цар Фердинанд, и при регентите на цар Симеон II.

Не можех да си представя, че някой може да го обвини в каквото и да е престъпление спрямо държавата. За татко най-святото беше България. Той слагаше България и дълга си към царя преди жена си, преди децата си. Никога не изричаше лоша дума за някой човек. Да изневериш на родината си, за него бе най-долното, най-грозното.

За баща ми ценностите в живота не се оценяваха с пари. Той казваше: „Онова, което може да се купи, не е ценно. Най-важното е човек да е почтен. Да обича родината си. Да изпълнява гражданския си дълг“. И ние – братята ми (Симеон Груев и писателят Стефан Груев – б. а.) и аз – бяхме свикнали непрекъснато да чуваме от него, че преди всичко трябва да бъдем добри граждани.

След екзекуцията на баща ми научихме от защитника му (видния юрист академик Йосиф Фаденхехт – б. а.), че първата присъда срещу него е била оправдателна. И че след нея от Москва е дошла заповед, диктувана от Сталин чрез Георги Димитров – да се осъдят на смърт повече хора. Всъщност да се осъдят повече бройки, което е още по-грозно. Не имена, а бройки!

След арестуването на баща ми имахме едно-единствено свиждане с него в затвора през декември 1944 г., на връх двадесетия ми рожден ден. Жесток спомен. Бяхме мама, брат ми Симеон и аз. Леля ми – сестра на баща ми, не я пуснаха да дойде с нас. Видяхме как по коридора влачеха татко. Наредиха затворниците един до друг.

Някои от тях не можехме да разпознаем – пребити бяха от бой. Нямаше как да стиснем ръцете на близките си през решетките. Викахме им от разстояние. Всички едновременно. Запомних последните думи на баща ми, преди да го отведат:

„Прощавайте, че ще стана причина и вие да страдате, но не съм могъл никога да постъпвам по друг начин“.

По-късно от бащата на Стефан Савов научихме, че всички задържани много са се тревожили за съдбата на семействата си. Знаели са практиката на Сталин – никаква милост към близките.

Само седмица след това – отново по заповед на Съветския съюз – майка ми и аз бяхме натикани в конски вагони заедно със семействата на мъжете, съдени от „Народния съд“.

Посред ледената зима пътувахме в неизвестна посока. Мислехме, че ни изпращат в Сибир, но ни разтовариха сред скованата в студ Добруджа на ръба на малко усамотено селце.

Оцеляхме само защото бяхме оптимисти и защото вярвахме, че новите управници нямаха никаква причина да убият нашите съпрузи и бащи.

Оказа се, че сме се лъгали. През април 1945 г. дойдоха комунистически милиционери. Извикаха ни по имена. Мама и аз бяхме едни от първите. Не знаехме съдбата на татко. Обърнаха се към майка ми и й казаха: „Ти си вдовица“. Не можах да се въздържа и изкрещях: „Убийци!“. Разбира се, наказаха ме с мъчения, но физическата болка няма значение пред другата.

Така съобщаваха на всички кой е убит и кой не е.

Груповата екзекуция на регентите, царските съветници, министрите и народните представители постави само началото. Следваха сто тридесет и пет процеса на „народните съдилища“ из цялата страна срещу близо 11 000 подсъдими. Те приключиха престъпната си дейност, както им бе наредила БРП (к) – през април 1945 година.

Псевдосъдилищата издадоха общо 2730 смъртни присъди без право на обжалване. Екзекуциите бяха незабавно изпълнени с изключителен садизъм. Без граждански и съдебен контрол. Без присъствие на свещеник. И без право на сбогом със семействата на обречените на унищожение личности.

Същите „съдилища“ осъдиха на доживотен строг тъмничен затвор 1305 граждани и наказаха с отнемане на свободата от 1 до 20 години 5571 души.

Мнозина от наказаните със затвор българи бяха умъртвени по време на излежаване на присъдите си чрез удушаване, изтезания или побой.

Чужденецът Волфганг Бретхолц правилно е схванал „историческата мисия“ на антинародния съд, който той окачествява като „ужасно и невъобразимо клане“:

Целта му бе във всяко село и градче да се унищожи и последният човек, който някой ден би заел мястото на предшествениците си и би продължил борбата им срещу тиранията.

Но преди да бъде унищожен „и последният човек“ в страната, несъгласен с комунизма, необходимо бе да се нанесе съкрушителен удар на националната войска.

До ноември 1944 г. бяха арестувани, измъчвани и разследвани от „Народния съд“ 17 генерали, 45 полковници, 45 подполковници, 38 майори, 123 капитани, 204 поручици, 234 подпоручици и 40 офицерски кандидати. От тях 279 висши офицери, белязани като „военнопрестъпници“, бяха предадени на Четвъртия му върховен състав.

Фактът, че армията на Царство България не бе участвала в сражения на фронтовете на Втората световна война и не беше нападала чужда държава, не смущаваше псевдосъдиите. Както и в останалите процеси, те невъзмутимо съдеха и живи, и умрели като военнопрестъпници.

Резултатът от поредния съдебен фарс бе зашеметяващ със суровостта си. Наред с десетките тежки присъди, бяха произнесени и 47 смъртни наказания. Ако към тази цифра се прибавят и убитите без съд и присъда в първите седмици след 9 септември 148 военни, то общият брой на унищожените кадрови офицери от българската армия възлиза на 195 души.

Впрочем това беше само първият – далеч не последен, удар срещу българското воинство, по-голямата част от което бе рискувало живота си във войните за национално обединение.

Не вражеска военна сила, а сънародници комунисти отнеха живота на повече души от командния състав на националната армия, отколкото бяха събратята им по ранг, оставили костите си по бойните полета на трите войни, водени от Третото българско царство.

Шестият върховен състав на „Народния съд“ също може да послужи като пример за жестокост и произвол. На него бяха привлечени като обвиняеми 104 издатели, юристи, редактори, уредници, публицисти, писатели, учени, журналисти и художници.

Обвиненията срещу тях бяха скалъпени и скандални: въвличане на България във Втората световна война, пропагандиране на великобългарски шовинизъм, проповядване на фашистка идеология, подпомагане на германската политика.
Шестнадесет личности – сред които неколцина убити по време на „стихийната чистка“, бяха осъдени на смърт, 12 – на доживотен затвор, 69 – на строг тъмничен затвор от 1 до 15 години. И то единствено заради убежденията им – умъртвените и репресираните люде бяха родолюбци и противници на болшевишкия терор. С влиянието си сред народа те представляваха сериозна заплаха за червената диктаторска власт. Затова и творбите им бяха иззети от библиотеките, унищожени и забранени.

Някои българи ги изгориха от страх от властниците и в собствените си домове.

Хвърлените от антинародния съд в затвор интелектуалци и учени бяха все хора с име и авторитет: издателят и редактор на в. „Утро“ Стефан Танев, редакторът на в. „Зора“ Матей Бончев – Бръшляна, любимите писатели на няколко поколения българи Фани Попова-Мутафора и Змей Горянин, художникът-карикатурист Александър Божинов, колегата му по професия Александър Добринов, юристите професор Любен Диков, професор Георги П. Генов, професор д-р Любомир Владикин, юристът и публицист Енчо Матеев, биологът професор д-р Стефан Консулов, юристът общественик Светослав Нелчинов…

Последният главен челник на Българския младежки съюз „Отец Паисий“ Светослав Нелчинов получи най-леката присъда от Шестия върховен състав на Народния съд – строг тъмничен затвор за една година. Друг е въпросът, че животът в комунистическа България на родения през 1914 г. във Видинско високоерудиран юрист и публицист бе опропастен. Както щеше да се изрази самият той през 1999 година: „Останах в сянката на 20 век“.

Тъжната констатация на виделия края на червената диктатура Нелчинов не е преувеличена. Той излиза от затвора на тридесет и една години с отнети граждански и адвокатски права. За цели 18 години е изселен извън София. Остава без жилище. Животът му преминава в трудности и безправие. Семейството му е обречено на дискриминация и несгоди.

Син на изтъкнат българин от Охрид, принуден да се пресели с фамилията си в свободната част на отечеството, Светослав от малък е възпитаван в идеалите на Възраждането. Оттам идва и силната му любов към родината, която още като ученик го подтиква да стане един от основателите на Българския младежки съюз „Отец Паисий“.

Какво всъщност представлява тази организация, обявена от комунистите за фашистка, и в какво се състои дейността й?

Младежкият съюз към Всебългарския съюз „Отец Паисий“ е създаден в началото на 1932 г. от група ентусиазирани млади патриоти. Той е просветна организация с националистически характер и с идея да обедини духовно българите, независимо в пределите на коя държава се намират. Оглавявана е от челници и главен челник, тъй като учредителите й са против водаческия принцип, за който смятат, че противоречи на традициите на демократично настроения народ. Лозунгът на съюза е: „Чрез българщината за България“.

В устава му е записано: „Българският младежки съюз „Отец Паисий“ съществува и работи в името на възмогването, благоденствието и величието на България“. Членовете му – около 10 000 души, са млади интелигенти, принадлежащи към различни политически течения. Сред тях има либерали, земеделци, социалисти, безпартийни. Но с връстниците си комунисти паисиевците са в постоянен конфликт поради непримирими идеологически и тактически различия.

Дейността на Българския младежки съюз „Отец Паисий“ не се изразява в борба за власт чрез нелегални и насилствени акции, ръководена от чужда държава. Тя се състои в мирни протести срещу Ньойския договор, усилия за гарантиране на независимостта на родината, трудова и просветна дейност в селата, поддържане на връзки с работничеството, инициативи за подобряване на положението на българите, принудени да живеят в границите на съседни балкански страни, издаване на брошури и демографски карти.

Следите от тези благородни деятелности сякаш бяха изписани на лицето на Светослав Нелчинов. На осемдесет и четири годишна възраст той изглеждаше поне с двадесет години по-млад. Запазил бе стройната си фигура и пламъка на доброта и светли добродетели в очите си. Ненавиждаше комунистите, унищожили цвета на нацията и довели България до печалната комунистическа и посткомунистическа реалност. Но както е характерно за издигнатите и силни духом люде, у Нелчинов не се забелязваше и следа от злоба или жажда за мъст. На многобройните беди в живота си той гледаше с тъга, но се опитваше да открие в тях и нещо положително. Не бе забравил хората, които му бяха помагали в годините на преследвания и изселничество, нито бе загубил чувството си за хумор.

Останал по време на масовия комунистически терор жив благодарение на щастлива случайност, Нелчинов бе извор на интересни спомени и факти от миналото. Той помнеше и хубавото, и лошото:

За председател на Шестия върховен състав, който трябваше да ни съди, бе назначен д-р Любен Дюкмеджиев. Той беше комунист и един от най-добрите адвокати в страната. Като студенти и стажанти по право отивахме да слушаме негови пледоарии.

На 5 март, когато трябваше да започне процесът, той не се яви в Съдебната палата и нас ни върнаха обратно в затвора. Още следобед на същия ден разбрахме причината – Дюкмеджиев подал оставката си, защото преди да почне съдебното заседание го повикали в Централния комитет на комунистическата партия и му дали предварителни писмени указания как да протече процесът и на кого какво наказание да присъди. Юристът заявил на ръководството на партията си, че правната му съвест не му позволява да се поддаде на подобен натиск и че той подписва само присъди, мотивите за които и след сто години не могат да бъдат оспорени.

Д-р Дюкмеджиев бе предвидил бъдещето – поради липса на доказателства за вина през 1996 г. присъдите ни бяха отменени.

Заради доблестната си постъпка обаче Любен Дюкмеджиев, който беше комунистически депутат в няколко народни събрания на Царството, остана до края на дните си адвокат. Не му дадоха никакъв партиен или държавен пост в комунистическа България.

На 12 март бяхме отново въведени в същата зала на Съдебната палата, където този път в 9 часа сутринта се яви съставът на съда с нов председател на име Димитър Димитров – безлична личност, съдия от кариерата. Все пак той беше юрист, докато останалите членове на състава бяха подбрани от новите управници поради политически съображения. Те бяха: писателят Димитър Полянов, майорът-партизанин Веселин Андреев, театралът Георги Костов, журналистът Славчо Васев, Бернард Мунтян и Димитър Георгиев. Народните обвинители в нашия процес – срещу дейците на идеологическия фронт, бяха също близки до властта: Никола Ланков, Никола Бронзов, Стефан Величков, Богомил Тодоров и Калин Цаков.

Въпросите към подсъдимите се задаваха предимно от обвинителите. Мен ме разпита и обвинява Богомил Тодоров, който слабо познаваше живота на младежката организация „Отец Паисий“. По време на разпита ми не се установи нищо, което да ме уличи в престъпление. Заявих, че не се признавам за виновен.

Видният професор по наказателно право Никола Долапчиев като свидетел на обвинението отказа да отговаря на въпроси, зададени му от мен като обвиняем. И то въпреки че добре ме познаваше и че синът му – още ученик, беше член на съюза ни. Съпругата му също бе ангажирана с „Отец Паисий“. Тя развиваше полезна дейност в Дамския комитет на организацията с почетна председателка г-жа Екатерина Каравелова. Постъпката на д-р Долапчиев ме изненада и огорчи. Едва по-късно разбрах на какво се е дължала – през 1947 г. професорът бе назначен за пълномощен министър в Лондон. Явно по време на „Народния съд“ се е пазил да не раздразни властите с погрешна стъпка. Друг е въпросът, че впоследствие се обяви за политически емигрант. Но след като се измъкна на Запад.

Писателят и учител по физика Георги Томалевски зае в съда коренно различна позиция. С тон, нетърпящ възражение, той заяви на т. нар. народни обвинители, че оглавяваната от мен организация не е фашистка, а родолюбива и просветна. И че аз не съм никакъв „ретроград“, както те ме представят, а родолюбец и възторжен идеалист, който трябва да служи за пример на връстниците си. Пламенната му защита беше най-солидната ми подкрепа по време на процеса. Главно благодарение на Томалевски получих едногодишна присъда, а не петнадесетгодишна, както искаше обвинителят ми.

Писателят земеделец Трифон Кунев, който след преврата на 9 септември стана председател на Съюза на българските писатели и директор на Народния театър, има доблестта да свидетелства пред съда положително за всички ни. Не случайно още през пролетта на 1945 г. той загуби и двата си поста и не след дълго попадна в затвора.

Най-голямото ми разочарование дойде от Николай Райнов, когото боготворях като писател, художник, изследовател и учен. Видях го за първи път, когато той, жълт-зелен, се появи в съда като свидетел на обвинението. Не каза нищо добро за нито един от подсъдимите. Отрече поетичния талант на известния детски писател Йордан Стубел. Обвини Фани Попова-Мутафова, че превръща разказите му в романи, твърдейки че тя изобщо не е писателка. За съдените в процеса карикатуристи заяви, че не са никакви художници и че карикатурата не е изкуство.

Силно впечатление направиха лаконичните показания на друг свидетел на обвинението – художника писател Илия Бешков. Разпитът му водеше Никола Ланков. На повечето от въпросите Бешков отвръщаше с мълчане.

Ядосан, Ланков го запита: „Господин Бешков, като родоначалник на българската карикатура, какво ще кажете за подсъдимите карикатуристи?“.

На този въпрос Илия Бешков отговори: „Родоначалникът на българската карикатура е подсъдимият Александър Божинов“.

И не опетни съвестта си с лоша дума нито за него, нито за талантливия му колега Александър Добринов.

Масово бе изтреблението от т. нар. Народен съд на българи не-комунисти в провинцията. На много места с пълна сила важеше правилото „и последният човек“. В село Новоселци на смърт бяха осъдени 157 души, в Горна Оряховица – 121, в Ямбол – 90, в Омуртаг – 81, във Враца – 79, в Ловеч – 63, в Дупница – 49, във Видин – 46, в Севлиево – 41, в Габрово – 37, в Неврокоп – 26.
Ужасяват с броя си издадените смъртни присъди в отделните области на страната: Софийска – 635, Плевенска – 490, Пловдивска – 328, Бургаска – 322, Варненска – 302, Врачанска – 277.

А (с малки изключения) изумяват „провиненията“ на екзекутираните личности.
Може само да се гадае защо всъщност е осъден на смърт и разстрелян на 23 март 1945 г. край Врачанския затвор капитан Георги Радков – земеделец, за една година околийски управител на град Оряхово, герой от морския бой през декември 1916 година, спасил от разрушение град Балчик. Тогава двадесет и седем годишният капитан оглавява артилерийска батарея от 37 души, прогонила навътре в морето три бойни кораба на Руския черноморски флот, превъзхождащи с огнената си мощ сто пъти тази на защитаващата земята си българска батарея. Неравната битка се смята за една от най-героичните по време на Първата световна война, когато Царство България е принудено да се бие в Добруджа и по черноморското си крайбрежие с връхлитащите срещу него военни сили на Руската империя. И да ги победи и спре при опита им да завладеят части от страната.

Официалното обвинение на Четвъртия състав на Народния съд на Врачанска област – град Оряхово, срещу капитан Георги Радков е, че като околийски управител е провеждал правителствената политика. Съдът не взима под внимание факта, че в района, за който той отговаря, никой не е нито преследван, нито арестуван по нареждане на осъдения на смърт военен герой.

Професор Никола Долапчиев като емигрант свидетелства в полза на истината. В издадената след смъртта му в чужбина книга „България – създаването на сателит. Анализ на историческите събития 1944 – 1953“ той разкрива някои съществени факти:

За да подготвят атмосферата за „народните съдилища“, комунистите използваха тълпи от хулигани, цигани и обикновени криминални престъпници, освободени за целта. Даваха им указания по кои улици да се движат, караха ги да повтарят монотонно проклятието: „Смърт – смърт – смърт!“. Обвиняемите бяха прекарвани във вериги по улиците, докато добре дресирани фанатизирани комунисти крещяха: „Предатели!“, „Врагове на народа!, „Чудовища!“. Наети за целта групи от „черни вдовици“ бяха изпращани по улиците, за да повтарят без почивка: „Смърт – смърт – смърт!“.

Те маршируваха пред залите на съда по време на процесите и надаваха писъка: „Смърт!“. След това обвиняемите бяха изваждани навън и излагани на проклятия, ругатни, подигравки, заплювания в лицата, бой и други изяви на грозно държане. Радиото час по час ревеше: „Смърт!“. Специален вестник, наречен „Народният съд“, бе издаван с отвратителни, подстрекаващи омраза снимки от всякакъв характер и със статии, призоваващи към мъст.

Българските граждани бяха възмутени и слисани пред тези срамни демонстрации, които бяха твърде неприлични и чужди на българския характер.
Не трябва да се вярва – подчертава Р. Х. Маркхам, – че този метод на раздаване на правосъдие е особеност само на комунистите от Балканския полуостров или че той се дължи на „диви“ балкански традиции. Той произтича от Москва на Ленин.

Констатацията на видния юрист във връзка с отношението на българите към „Народния съд“ е потвърдена от Волфганг Бретхолц. В книгата си германецът е записал: Сред българския народ извършеното в негово име клане предизвика огромен ужас.

Според броя и тежестта на присъдите, издадени от „Народния съд“, седем милионна България – неучаствала във военни действия и спасила от лагерите на смъртта на Адолф Хитлер евреите – български граждани, има преди края на Втората световна война стотици пъти повече военнопрестъпници, отколкото нацистка Германия.

Аритметиката е проста.

Основният процес на Международния военен трибунал в Нюрнберг започва работа през август 1945 година, ще рече три месеца след края на войната в Европа. Той призовава като обвиняеми 24 германски военнопрестъпници. На подсъдимата скамейка сядат 22. Международният съд заседава единадесет месеца – от ноември 1945 г. до октомври 1946 година. Той оправдава трима от подсъдимите. След доказани вини срещу мира и човечеството трибуналът осъжда 12 души на смърт, 3 – на доживотен затвор, а останалите – на по двадесет, петнадесет и десет години. Получилите присъди имат право на обжалване. Екзекуциите не се изпълняват веднага, а шестнадесет дена след произнасяне на наказанията. Макар че в случая става дума за Гьоринг, Рибентроп, Розенберг, Калтенбрунер, Борман…

Показателно е и сравнението с Унгария – последната европейска държава, която остава да воюва на страната на хитлеристка Германия. А това й струва: безсмислени човешки жертви, унищожаване на еврейското й малцинство, разрушения и загуба на Трансилвания. За всички тези престъпления унгарските извънредни съдилища издават 476 смъртни присъди, от които са изпълнени сто осемдесет и девет.
Според друг източник след края на Втората световна война във Франция са екзекутирани 791 души; в Германия – 486 души; в Италия – 50; в Нидерландия – 40; в Австрия – 30; в Норвегия – 25 .
Позорен е фактът, че Трибуналът в Далечния изток осъжда на смърт и екзекутира 7 членове от старото държавно ръководство на многомилионна воювала Япония, а „Народният съд“ в България – сто и петдесет.

За Българската комунистическа партия – под каквото и име тя да присъства в историята – съпоставките и сравненията нямаха и нямат никакво значение. Светкавичната бързина, с която „Народният съд“, наречен днес „българската гилотина“, съдеше и екзекутираше, беше и остана вечната й гордост.
През 1988 година, в разгара на Горбачовата гласност, изобличаваща някои от престъпленията на съветския режим, Борис Илиев – председател на Дванадесетия върховен състав (за съдене на членове на организациите „Бранник“, „Български национални легиони“, профсъюзи и други – б. а.) на съда гилотина, със задоволство си припомня:

Веднага (17 март 1945 г. – б. а.) започнах работа по огромния следствен материал и по подготовката на процеса, който насрочих за 26 март 1945 година.

Според обвинителния акт, като подсъдими бяха привлечени 176 души, а за свидетели посочени 138 души.

Въпреки огромната работа на съда – да изслуша обясненията на явилите се подсъдими и да събере сведения за отсъстващите, да разпита 138 души свидетели – поради вещото и делово водене на заседанията, съдът приключи окончателно на 28 април 1945 година.

От всичко 176 подсъдими са напълно оправдани 66 души, а останалите 110 подсъдими, осъдени както следва: на смърт – 20 души, на доживотен затвор – 6 души, на 15 години затвор – 15 души, на 10 години затвор – 3 души, на 12 години затвор – 1 човек, на 8 години затвор – 1 човек, а останалите 64 подсъдими на различни срокове затвор от 1 до 5 години .

Един от най-срамните документи в новата история на България е отчетът, който главният народен обвинител Георги Петров дава на Централния комитет на Българската работническа партия (комунисти) на 3 юли 1945 година:

Вярно е, че смъртните присъди изглеждат сравнително малко и незадоволително, но нека да надникнем в съдържанието на тези 2873 смъртни присъди и да избегнем повърхностното обсъждане на тези данни.

И наистина, кои лица разстреляхме?

Ами това са:

тримата регенти, между които един княз от Сакскобургготската династия, която е донесла толкова злини на Родината и народа ни;
поставихме на подсъдимата скамейка духа на „О боже почиващия Цар Борис III“, за да го развенчаем като „народен цар“ и за да го изтъкнем като главен виновник за страданията на нашия народ;
разстреляхме всички министри на три фашистки кабинета – два на Богдан Филов и този на Добри Божилов, и половината министри на кабинета на Иван Багрянов – всичко 33-ма министри, между които трима министър-председатели;
разстреляхме почти цялата престъпна дворцова камарила;
67 души народни представители от фашисткото ХХV общо народно събрание.
Но само това ли?
Не, ний разстреляхме тоже целия висши военен съвет,
целия генерален щаб – около 47 души генерали, полковници и др.
… разстреляхме целия апарат на кървавата фашистка полиция,
всички директори на полицията,
всички Областни и Околийски полицейски началници,
коменданти и Околийски управители,
всички групови полицейски началници
и цялата политическа полиция в страната, с малки изключения,
разстреляхме всички малки и големи офицери, които не можаха да се укрият на фронта,
и всички озлобени врагове по места, бандити и предатели и пр., и пр.
Имаме едно почти пълно кастриране на върховете на кървавия фашистки апарат в нашата страна.
Прочие, примерът, който даде нашият Народен съд, остава и ще остане ненадминат в международен мащаб, ще остане да блести като една скъпоценна корона в историята на нашия героичен народ.
Безспорно този резултат се дължи най-вече на нашата славна Партия, която пое тази акция почти изцяло в свои ръце и даде една здрава организация на това голямо народно дело.

И за да убеди началството си, че поставената му задача е изпълнена „достойно“, Георги Петров сравнява:

Става вече ясно, че и в международен мащаб нашият Народен съд ще остане ненадминат…
И наистина, вече месеци, близо година откак в Румъния бе смъкната фашистката власт, а Народният съд там остава само на книга – резултати никакви!
В Унгария – така изстрадала и разорена от агресията на кървавия фашизъм, Народният съд там издава такива меки присъди, че може смело да се нарече един чисто противонароден, пораженски съд.
Във Франция бяха осъдени съвсем малко политически престъпници и знаем как вяло бе проведена акцията на Народния съд, че може да се квалифицира като една гавра над революционния френски народ.
В Германия – главната централа на кървавия фашизъм и хитлеризъм, се вече приготовлява от Съюзниците не един истински международен съд, а по-скоро един възмутителен фарс…
В Италия – всеопрощението на Съюзниците отдавна са покрили чудовищните престъпления на фашистките престъпници.
Пък нека не се боим да се спрем и на братска Югославия. Вече от дълги месеци заседава там Народният съд, а резултатите са почти незабележителни.
И така, акцията на Народния съд наред върви извънредно вяло и в никакъв случай не обещава резултатите от нашия Народен съд .

Главният обвинител не се сеща да се похвали с друго едно впечатляващо „постижение“. А именно, че „народните съдилища“ извършиха непознато в световното правораздаване кощунство. Те осъдиха на смърт няколкостотин българи, убити без присъди след 9 септември 1944 година. В Наредбата-закон на комунистите като нещо безобидно и в реда на нещата бе вписано:

Смъртта на лице, извършило деяние по този закон, настъпила преди или след възбуждане на обвинението срещу него, не пречи да се започне или привърши преследването и да се издаде присъда съгласно предшестващата алинея .

Чрез този юридически абсурд беше „узаконено“ умъртвяването чрез криминално насилие на Данаил Крапчев, Райко Алексиев, Йордан Бадев, генерал-лейтенант Христо Луков, генерал-лейтенант Никола Христов, генерал-лейтенант Асен Каров и стотици други видни българи, които – макар и мъртви, бяха осъдени от „Народния съд“. Така червените управници получиха възможност да заграбят за собствени нужди движимото и недвижимото имущество и на убитите без съд, като оставят законните им наследници без стотинка на улицата.
Според Наредбата-закон от 30 април 1945 г. за привеждане в изпълнение на конфискациите, постановени от Народния съд, семействата на осъдените имаха право да задържат за себе си единствено легло с постелка и завивка за всеки член на домакинството, печка за готвене, маса.
Друг е въпросът къде щяха да поставят тези най-необходими им вещи, след като жилищата им бяха отнети, заедно с личните библиотеки, картините, радиоапаратите, бижутата, ръкописите, албумите, архивите… Ще рече, всичко, което бяха притежавали осъдените – с изключение на споменатите няколко мебели, по „законен“ път ставаше собственост на ръководните кадри на комунистическата партия и на милиционерските началници.
В статията си „Народният съд – параван за политическа чистка и терор“ политикът, народен представител, общественик, учен и публицист Лъчезар Тошев съобщава:

Жилищата на осъдените, които са конфискувани, се предоставят на лица като: министъра на правосъдието Минчо Нейков, Петко Кунин, Руси Христозов, Мирчо Спасов, Тома Трайков, Георги Стаменов, Найден Младенов, Стою Неделчев-Чочоолу и дори на главния народен обвинител Георги Петров, който получава жилището на подп. Илия Йончев, за чиято смъртна присъда е пледирал.

Стоян Райчевски – общественик, политик, историк, писател и публицист, разяснява как „Народният съд“ нарушава грубо текстове от т. нар. „светиня“ за българския народ – Търновската конституция, и основни принципи на правораздаването:

… – член 73 на конституцията категорично забранява създаването на извънредни съдилища по никакъв повод и по никакво наименование. Всякакъв вид престъпления се разглеждат от общи граждански или военни съдилища;
– Министерският съвет по конституция няма право да създава подобен съд или трибунал със специален статут;
– министрите съобразно Конституцията могат да бъдат съдени само от особен Държавен съд по решение на Народното събрание;
– народните представители по Конституция имат право да изказват свободно своето мнение и да гласуват по свое убеждение и съвест, без да им се търси отговорност за това;
– Наредбата-закон нарушава и членове 67 и 75 от Конституцията, според които „правата на собственост са неприкосновени“ и конфискуването на имот се забранява;
– Наредбата-закон противоречи и на действащия Наказателен кодекс, който не допуска прилагане на закони с обратна сила;
– „народните обвинители“ в нарушение на действащите закони са били назначавани от Министерския съвет, т. е. от изпълнителната власт;
– обвинените са предварително обречени, защото са съдени с презумпцията за виновност;
– присъдите са окончателни и не подлежат на обжалване, а смъртните присъди се изпълняват веднага;
– издават се присъди за вече убити или умрели от инквизициите при следствието.

Георги Димитров не се интересува от някакви си конституции и наказателни кодекси. Той стои над тези подробности. Закон за него е волята на Йосиф Сталин. А цел – унищожаване до корен на „народните врагове“, т. е. на противниците на комунистическия режим в България.
Вождът на червените без умора продължава да командва на руски съпартийците си от Москва. На 19 април 1945 г. в радиограма той заповядва на Трайчо Костов поредни репресии спрямо близките на осъдените от „Народния съд“: Обсъдете с Югов необходимите срочни мероприятия за изселването на тези хора в подходящи за целта райони. Част от тях трябва да бъдат изпратени на принудителни работи. Никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят в дадения случай каквато и да е роля .

Преданите му слуги в България изпълняват: по данни на Дирекцията на Народната милиция до юли 1945 г. 4325 семейства на екзекутирани или осъдени на затвор личности – 11 875 жени и деца , заедно със стотици общественици, дипломати, военни, духовници, юристи, журналисти, лекари, писатели, учени, издатели, търговци, професори, фабриканти и притежатели на селскостопанска земя, избегнали като по чудо гнева на комунистическата Темида – наречена безсрамно „Народен съд“ – попаднаха в концентрационни лагери или бяха изселени от местожителствата си.

По същото време немалко високообразовани български граждани бяха принудени да останат в чужбина, където ги завари превратът на комунистите. Други пък, които след трагичния за страната 9 септември 1944 г. не желаеха да живеят под комунистически гнет, намериха смъртта си на гръцката или турската граница. Не бяха много щастливците, успели да достигнат Запада в принудително изгнаничество.

България масово губеше преданите си и изтъкнати чеда. Народът й биваше обезглавен.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.