Всяка крачка към твоята стая
е поредна частица умиране.
Празна вече e. Пуста е, зная…
По стените тъга е бродирана.

В последния момент го достраша. Уж нищо и никаква работа, но защо ли нещо го беше свило под лъжичката? Дали да не се откаже? А как тогава ще плати за дрехите, храната и подаръците? А и му бяха обещали пари, много пари. Числото нищо не му говореше. Няма връщане – влиза, подписва, казва „ДА“, взима си парите и изчезва яко дим.
От всички приказки на нотариуса разбра само, че става собственик на фирма. И само една мисъл му се въртеше в главата „Каква облага мога още да имам от това?“ А онзи не спря да пита: „Това разбрахте ли?“, „ДА“; „Това стана ли ясно?“, „ДА“; „Съгласен ли сте?“, „ДА“. Всичко приключи за около половин час. Онези го взеха, натовариха го в джипа и го закараха отново до калната улица. Пред бараката децата му играеха, пременени в новите анцузи, чийто цвят беше вече трудно различим поради пластовете кал. Душата на бат’ Сали се изпълни с умиление и гордост. Тръгна да слиза, когато гласът на Валерко го стресна:
– Ето обещаното, 5000 лева. Харчи ги разумно, защото повече няма, пътищата ни се разделят тук и сега.

С наближаваща дата за провеждане на президентските избори в България, 6-ти ноември, номинираните досега алтернативни на мейнстрийм политиката кандидати за президентския пост едва ли могат да се наредят по популярност и подкрепа сред избирателите така, както европейските им колеги Норберт Хофер в Австрия или Марин льо Пен във Франция. Както написа един български политолог преди време: „Българинът остава страничен зрител на собствената си драма”.