Home » Авторски страници, българи зад граница, литература

„Ултравиолетовият Пегас“

2016.06.22 Няма коментари

За дебютния роман на Виолина Иванова

eurochicago20160528a40

Това е поредният български роман, един от многото, смея да твърдя, успешни романи на българи зад граница. Авторката е родена в Попово, завършила е Българска филология в Шуменския университет и Международни икономически отношения в УНСС в София. От 2008 г. живее и работи в Чикаго, САЩ.

В родината си е работила като редактор в регионални и национални медии и като парламентарен журналист. Член е на Съюза на българските писатели в САЩ и по света със седалище в Чикаго. Един от съставителите, редакторите и авторите на  годишното списание на Съюза „Любослов“. В различни издания в България и чужбина публикува поезия и проза. Издава книгите „Душата ми – прозрачен златен герб“ (стихове, 1998), „Календарни чувства и други отговори“ (разкази, 2013), „Ултравиолетовият Пегас“ (роман,  2015).

Като казах роман на българин зад граница, съвсем нямах предвид емигрантска литература, защото Виолина Б. Иванова е човек и автор, който не е прекъснал пъпната си връзка с България, има отношение към ставащото в родината й по времето на т.нар. Преход, а и темата на романа й, за който ще стане дума по-натам, е българска, мястото на действие, героите й и съвременната действителност – също родни.

А ето какво казва за „емигрантската литература“ писателят Димитър Динев: „Няма емигрантски език, няма емигрантска филология, откъде накъде тогава да има емигрантска литература? Ако имаше такова понятие като емигрантска литература, тогава цялата американска литература би била емигрантска. На мен ми е ясно, че литературоведите се нуждаят от нови изследователски полета, но крайно време е да се понапънат малко и да измислят едно подобаващо понятие, а не да го заемат от политическата терминология. Докато в съвременния политически дискурс понятието емигрант има негативна конотация, тя автоматично се пренася и в литературния. Понятието емигрантска литература е дискриминиращо и аз се надявам в най-скоро време да изчезне от литературознанието“. (Из интервю на Бисера Дакова с Димитър Динев, “Литературен вестник”, бр. 25/2008 г.)

Доказателство за живата и неразкъсваема връзка между творците и книгите им в родината и извън нея е годишникът на Съюза на българските писатели в САЩ и по света „Любослов“.

Романът „Ултравиолетовият Пегас“ бе представен в някои български градове в годината на излизането си (2015-та) и рецепцията му от българската читателска аудитория бе положителна. Самото посягане към този епически жанр от страна на Виолина Иванова вече заслужава адмирации, а това, че той се е получил – още повече. Въпреки че романът не изненадва с открития в техническо отношение, той оказва нужното въздействие на читателя като художествено претворяване на съвременната българска действителност, чете се леко, а многобройните перипетии в сюжета, неговите извивки, не затрудняват романовата рецепция. Това вероятно идва от „американската“ следа в нейното писане – един наложен жанров стандарт (който доближава подобни романи до т.нар. мейнстрийм в литературата, в нашия случай номиниран от някои като „роман-приказка“), изчистена авторова гледна точка към описваните събития и герои, налагане на един познат от Америка позитивистичен и морален стандарт, особено видим във финала, чийто хепиенд звучи малко необичайно за България. Но романът е български – и като дух, и като съдържание, поради което и напълно понятен за днешния роден читател. Разбира се, намесването на елементи от фантастиката, мистиката, историята, криминалната интрига, любовните отношения, политиката, водят до една еклектика, чиято цел е да привлече и задържи вниманието на публиката, и те в крайна сметка съставят една амалгама между реалистичния и фантастичния роман, между психологическия, любовния и детективския, социално-битовия роман, между трилъра и чиклита, без да е нито едно от тях в изчистен вид. Проза, която залага на традиционния третоличен разказ, с вникване в психологията на героите, правдиво изграден диалог и запомнящи се характерни детайли на описанията. Синхронно поднесен правдив разказ за България (но и Европа) от началото на XXI век, за българските проблеми на Прехода, пречупени през личните съдби на една дузина герои и разказани като паралелни истории, които често се преплитат и допълват.

Един наратив, структуриран в пет неравномерни по обем части, в които основни герои са: Влади – 21-годишен, учи журналистика, работи в новинарска агенция, син на Корнелия и Христофор Бочеви; Корнелия Бочева – негова майка, доцент по физика на времето, разведена с Христофор; Христофор Бочев – адвокат, живее семейно с по-младата Инна, негова сътрудничка, с която имат деца-близнаци, а тя има млад любовник, меркантилен мускулест тип; Камелия – приятелка на Влади и сътрудничка на Камелия; разбира се има и доста други, които подгряват сюжета, който на места избива в агресия и кръв. Място на събитията – София, а след това Германия. Завръзката на действието е побоят над Корнелия и обира на жилището й, в основата на които стои злодейката Инна и любовното й протеже. Образите на главните герои са показани в развитие и промяна, фабулата ги отвежда и извън пределите на страната, в Германия. Появява се и фантастичната линия в романа: Влади и приятелите му във Втора част заминават за северозападното българско село Шишенци, за да наблюдават и опишат паранормални явления, характерни за тази местност; там покрай появата на самодивите, се срещаме за пръв път и с Ултравиолетовия Пегас. Преди това в края на Първа част е и една мистификационна отпратка към българското Средновековие чрез образа на духа на Елизабет от Тюрингия и замъка Нойенбург, където идват Ани и майка й, а се оказва, че Ани има родова връзка с Анна-Мария Унгарска, женена за българския цар Иван Асен II (като Мария) преди около осем столетия.

Оттук-натам чудесата ще играят немалка роля в романовото действие, но те не оставят следа от сантиментална сладникавост и не разводняват изкуствено сюжета, защо изглеждат автентично-истински и ненатрапчиви; а покрай всичко останало играят и ролята на ключ към замъка на заключените за съвременния човек морални и естетически закони на живота и управлението на съдбата. Образът на Ултравиолетовият Пегас, както и всички свръхестествени явления, свързани с неговата поява и впоследствие, са въведени с цел да сломят невъзмутимият до невъзможност български скептицизъм по отношение на живота, да ни направят позитивни (по американски) към същия този живот, за да повярваме в щампата „Бъди себе си“ (и подобни). Това, от една страна; от друга може би подобни лозунги (щампи) са дълбоко вкоренени в западния манталитет и западният човек вярва в тях, защото го окуражават, дават му сила да продължи напред, дори когато е паднал, и защото не бива да позволи средата да го превърне в някой друг (а защо да не си припомним и бодряшките лозунги от нашето близко соц-минало, на които авторката доскоро е била реципиент); и, от трета страна, ако приемем гр. значение на πηγη – извор (откъдето идва името на Пегаса), можем да го тълкуваме и като извор на вдъхновение и креативност в нашите действия и отношения към/в живота – нещо, което отговаря на самата същност на митичния безсмъртен крилат кон като свързан с планината на музите Хеликон.

Тези и подобни разсъждения, които са априори спрямо самата романова тъкан, все пак ни навеждат и на едни други размисли относно философията на живота в глобалното село, в което пребиваваме и ние, българите. Размисли, които намирам в блога (линк) на една друга българска поетеса и писателка – Здравка Владова-Момчева от Лондон от 7.01.2016 г., по повод на книгата на Виолина Иванова от Чикаго: „Днес твърде много писатели се опитват да ни накарат да участваме в глобалната битка за изключителност, обсебила амбициите на хората от 21 век. И някак обикновеността, усещането за себе си като личност с уникален вътрешен свят, отстъпват на тенденциите за грандиозност във всичко, случващо се около нас. Където да си част от огромното пано на събитията, съвсем не означава, че можеш да твориш свое собствено битие или да бъдеш главен герой в сюжета на съществуването си. А именно към тази проста истина се стреми да ни завърне Виолина Иванова, авторка на романа „Ултравиолетовият Пегас“. И още: „Механизмът на приобщаването не е в масовостта, а пътят към душите ни, най-пряко преминава през съдбата ближния. Затова, чудото на битието се оказва в споделеното виждане на света като комплексна амалгама от ежедневие и паранормално, но и двете пречупени през призмата на естествения поток на живота. Лесно на пръв поглед усещане, но предопределено за перото на малцина. Виолина Иванова, със сигурност е една от онези, които съумяват да го постигнат“.

Позволих си този по-дълъг цитат, за да видим различните рецептивни нагласи спрямо подобни книги. Познавам и творчеството на Здравка Владова-Момчева и знам, че тя защитава кредото на Виолина Иванова, застъпено в романа. Кредо, което включва такива фундаменти от духовния живот на съвременния човек, като любов, грях, пречистване, смирение, прошка, щастие, толерантност; но също и търсене на пътя към родното, дома и себе си в условията на една „болна“ държава, чиито жители (и читатели на този роман), са „забъркани в грешки, грехове и пречиствания, и свързани съзнателно или не в торсионните полета на своите житейски линии“. В разказа на авторката на романа не са спестени негативните страни на живота в България от последните години, плюс неговите социално-политически измерения (бунтът на студентите против поредното правителство, ъндърграундът на обществото, малцинствата), но те са представени ненатрачиво и по женски меко, с нужната писателска култура и човешка търпимост. Без да дава готови рецепти, тя ни провокира да приемем „необичайния ни свят“, другите, без да натрапваме себе си и своя свят, като отворим сърцата си за доброто и за един друг свят, „в който паметниците на мъртвите поети говорят за България“.

Вероятно романът ще подразни тези, които търсят новаторство в жанра, с непретенциозния си и изчистен език и класическа постройка, с лека романтика и мистико-фантастична линия; друга част също така ще го прочетат с удоволствие именно поради това. Все пак „Ултравиолетовият Пегас“ е роман за Прехода, един от многото (независимо дали писан от българин зад граница или българин в България), които дават не само нови щрихи към разбирането му, но и книга с голям възпитателен и етически потенциал. Нещо позанемарено напоследък.

 

Владимир Шумелов

———————————————————————————————————————————————

* Виолина Б. Иванова, “Ултравиолетовият Пегас”. Редактор Ина Иванова. Художник на корицата Валери Ценов. Издателство „Пергамент“, София, 2015

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.