Home » Авторски страници

Георги Чалдъков за Христо Фотев – 2008, 2012, 2016

2016.05.22 Няма коментари

НЕ ОБИЖДАЙТЕ ХРИСТО ФОТЕВ, МОЛЯ!*

Георги Баев и Христо Фотев, от личния архив на адвокат Иво Баев – синът на Георги Баев

Георги Баев и Христо Фотев. Снимка: Личен архив на сина на Георги Баев Иво Баев

Подадене, да ти се подава да правиш нещо хубаво – ми каза бай Васил, тогава мой пациент, преди това учител в селското училище. Така, в края на 60-те на миналия век, като лекар в карнобатското село Екзарх Антимово, научих тази дума. И до­сега си мисля, че заедно с „дарование“ това са най-сполучливите преводи на „талант“ (гр. talanton – древногръцка монета, мярка за тегло).

В нашата богата на таланти страна умеем ли да прощаваме този човешки „грях“? Тук накратко ще отговоря на този изклю­чително важен въпрос с разказ за един човек, когото почти през цялото време ще наричам Автора. И как той не само не може да прощава, но дори анатемосва таланта на най-големия поет, живял в Бургас – Христо Фотев.

И този Никулден в Бургас, както в Париж за Хемингуей, бе един безкраен празник. Но този път Авторът, дошъл от вът­решността на страната и станал известен поет в Бургас, ме разочарова с „проза от спомени“ за един „Живот от вчера“ – книга, която един приятел ми даде със същото възмущение, с което аз сега пиша тези редове.

“Всичко на 30 километра от морето е провинция“ – казва Хемингуей. И провинциално мислене на хора, присадени край мо­рето. Но цървули няма в морето – ни в Бургас има поезия без Христо Фотев! – нали андалуският му брат пише: “Портокали няма в морето./ Ах, любов !/ Ни в Севиля има любов.”

А Aвторът съжалява, че улица „Първи май“ в Бургас е отново „Александровска“, и се учудва защо „Карл Маркс“ е станала „Де­мокрация“. Като Прокруст разбойника той реже или разпъва краката на хора, за да ги нагоди към своите стандарти на мис­лене. И така да пише за най-бургаския поет, че „Не знам защо някои дами и господа се опитват да митологизират Христо Фотев! Това разни кафеджийки и кафеджии, които той черпи обилно, и вероятно сега те се опитват да го изкарат „легенда­рен герой“. Или: „Разни кафеджийки и софийски мастии с ръкоп­ляскания и пиянски славословения го промениха. Ще кажа нещо по-драстично: полуинтелигенцията го развали“.

И професор Светлозар Игов ли е полуинтелигент, и той ли е черпен обилно от Христо Фотев, че в „Поезия на екстаза“ пише: „Не знам много ли са българските градове, които могат да се похвалят, че са обезсмъртени в толкова хубави стихове. А и не знам дали е правилно да нарека Бургас родното място на поета Христо Фотев, а не Христо Фотев – родината на пое­тичния Бургас. Поне за мен Бургас винаги е присъствал такъв, какъвто го е създал в поезията си Христо Фотев. Защото не градовете създават поетите, а поетите – градовете“.

На фона на този професорски анализ, бруталните и цинични думи на Aвтора ми позволяват да го наричам посредствен, дре­бен човек. Знам, че той няма да е съгласен с тази диагноза. Но ние трябва да свикваме да не се обиждаме, когато умен човек ни каже, че сме по-малко умни, дори – глупави, така, както не се обиждаме, когато някой ни каже, че очите ни са по-слабо кафяви от неговите. Това го знам от материята, която преподавам и изследвам – клетъчна и молекулна биология.

А Aвторът настоятелно подчертава, че е поел риска да изрича истината. Но в един момент, усетил, че нарушава границите, пише: „Но по-добре да спирам, че все още има „полу“, които биха ме обвинили в хиляди грехове… вие продължете, вие сте от тях и знаете още какво да кажете за мене“.

Какво кресчендо на завистта – талантът на посредствени­те, на който не искам да прощавам! Защото „няма по-опасно явление за обществото от действеното невежество“ – от ло­калните личностни до глобалните политически прояви на чове­ка тази формула на Гьоте продължава да действа. За съжаление – и в Бургас!

И още: прокрустовата наслада е доминираща при описание­то на светлите личности, с които Aвторът е имал честта да се среща: Генко Генков (като че ли скандалите в кафене „Малина“ с жена му Гертруда са най-характерното за този голям художник), Радой Ралин (представен като сексуален маниак), Пеню Пенев, Славчо Чернишев. Господи, но всички те, заедно с Христо, са вече в ложите на рая – защо авторът си позволява да ги хули от партера на земята? И защо точно най-талантливият между тях – Христо Фотев – е най-много измъчван в прокрустовото легло? Слава Богу, Стефан Чолаков, Кръстьо Станишев, Васил Василев (Вас Вас) и Димитър Стойчев са пощадени. Авторът раз­бира се не пести хвалбите си за някои „конюнктурни човечета“, с които се е срещал.

От Томас Ман и Зигмунд Фройд знам, че когато болестта не прави един автор по-кротък, авторът озлобява или просто си е бил злобен. Знам също така, че Христо Фотев ще му прос­ти, защото проявяваше изключителна толерантност дори и към агресивната глупост на другите. Той носеше благата вест – не случайно е роден точно на Благовещение.

Нито пък е случайно, че аз искам по бургаски доброжелателно да кажа на Автора, че трябва повече и добронамерено да мисли, да се учи на благост към другите. И да му напомня, че Христо Фотев, а не той или някои от тези, които хвали в книгата си, е написал „монолога на Дон Кихот“:

О, слепота на глупаво родени.

Вий съществувате, зловещи демони,

вий, вещици с усмивки разкривени…

Вий идвате – сияещи насекоми,

влечуги седмоглави – и заспя ли,

във кръгове оплитате лицето ми –

заключвате ме в своите спирали.

И още:

Небето се съблича със безмилостно

спокойствие… Тъй нечовешки хубаво

се извисява ръстът му –

без никого

да унизи, за да изтъкне себе си…

(Какво по-недостъпно и по-нравствено?)

Тогава и Авторът, като умните и благородните хора, ще може да се възхищава, а не да ругае по-надарените от него. Защото „възхищението е привилегия на духовно богатите личности“ – писа професор Асен Златаров. Надявам се, че в живота си от днес и утре Авторът** на „Живот от вчера“ ще укроти думите си.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Из „Човекът: IQ + EQ. Есета и фотографии“, Георги Чалдъков, Николай Чалдъков; Варна, 2008.

** Илия Буржев

Крайният вляво е Георги

Крайният вляво е Георги Баев, крайният вдясно – Христо Фотев. Снимка: Личен архив на сина на Георги Баев

 

НАРОДОПАТОЛОГИЯ: ЛИПСА НА СЪПРИЧАСТНОСТ

Истината за живота (1995-2002) на Христо Фотев*

Сълза – студено ми е в топлата ти сфера.
Къде съм? (Може би във мярката доколко
си моя – смъртно моя – чужда болко.)

Христо Фотев, „Книга за свободата”

 

“Да ти взема болката” (цáвът данéм) – казват арменците на човек, който е угрижен – научих това от големия режисьор Крикор Азарян, от едно интервю с него. Притесни ме откровеността на този мъдър човек, изречена шест месеца преди да си отиде завинаги (14 декември 2009 г.): “Много е красиво, но не е истина. Човек не може да вземе болката на другия. Може да съчувстваш, но не можеш да го съпреживееш.” И още по-мъдрото: “Представяте ли си какъв би бил животът, ако чувстваш болката, която  причиняваш?  Светът щеше да е съвсем друг.

Това е трогателен глас от “интимната акустика на човешката душа”, мисли със съществено значение в пулсиращата материя на моралната философия. На cante jondo – дълбоката андалуска песен:

Майка ми има тревоги

и аз имам моите.

Аз чувствам тревогите на майка ми –

не моите.

“Възхищението е привилегия на духовно богатите личности” (професор Асен Златаров), апатията – привилегия на бездушните. След болестите, войните и природните бедствия, няма по-опасно явление за хората от липсата на съпричастност – с радостите и с болките на другия. От локалните личностни до глобалните политически прояви тази отрова продължава да действа. Да си безчувствен към страданието на човека е – в алинеите на етиката –  престъпно поведение. Под тежестта на подобен дистрес живеят предимно  честните и талантливи хора. Като прибавим и бездушието на държавата, някои от тях именно заради това умряха преждевременно – един от тях е големият поет Христо Фотев.

Докато някои, подобно на Маестро Стефан Диомов за “Тоника”, не изрекат “Христо, прости ни. Съжаляваме ужасно за това, че не повярвахме, че си много тежко болен”, последните години от живота на Христо Фотев (1995-2002) ще продължават да са една от най-тъжните рани в душата на Бургас. И грях на бездушниците, като един обикалящ страната 72-годишен певец с китара, както и президентите Петър Стоянов и Георги Първанов.  Защото Христо Фотев можеше, подобно на Йоско Сърчаджиев и Христо Мутафчиев,  да възкръсне от грижите на лекарите, но никой от бездушниците не се опита да убеди съпругата му Виолета да се съгласи Христо да бъде лекуван в болница, лечение за което мои колеги и аз бяхме се погрижили да се осъществи. А не да бъде „лекуван” вкъщи от Виолета!

Всичко това е една тъжна вариация на общата тема за междуличностните отношения, която – перифразирайки Диоген – наричам Homo reciprocans quero (съпричастния човек търся). Затова възприемам тази, спрямо Христо Фотев, постмортем активност на някои поети, наричащи го „брат”, като форма на подсъзнателно търсене на опрощаване на грехове, натрупани у тях, когато Фотев беше жив, макар и много тежко болен – през лятото на 1995 г., излизайки от поредното съдебно дело за онаследяването на къщата му в Равадиново, Христо пада в градинката пред стария театър в Бургас. Следва „старата болница”, както бургазлийте я наричаме,  вътрешното отделение на приятеля д-р Здравко Андронов, консултацията на невролога доцент Надежда Делева от Варна и пулмолога доцент Коста Костов в София. И диагнозата за разбити нерви по тялото и в мозъка, сърдечна и белодробна недостатъчност. Всеки състрадателен човек от тук нататък, като види Христо Фотев, трябваше да вика бърза помощ за неговото болнично лечение. А телевизионни журналисти (Кеворк Кеворкян например) тогава се сетиха да го интервюират по-често, други – да го награждават по-често, отколкото като беше здрав.

„Но това не беше физическа болест, а особено състояние на поетичния му гений, някаква последна и може би висша фаза на мъдрост, извисеност и пълен отказ от земните неща.” – така беше написал един от тях (Недялко Йорданов) в бургаския вестник “Автограф”. Какви са тези черни метафори, когато на него и на съпругата му беше казано, че Христо е тежко болен и се нуждае от продължително болнично лечение. По това време – о държава, о нрави,  защо бяхте онемяли, ослепяли и оглушали за мъките на най-лиричния поет на България!

Както и известни български интелектуалци, които – в живота на Христо Фотев (1995-2002) – наричам бездушници. Тук ще посоча някои от тях, с които лично съм говорил с цел да съдействат (съпругата му Виолета да се съгласи) за болнично лечение на Христо Фотев: Недялко Йорданов и жена му, Досю Досев (колкото и много да те уважавам, не мога да не спомена името ти, Досю), Димитър Еленов, Йордан Радичков – големият писател, Бог да го прости, ми каза, че той лично не познавал Христо Фотев и нека се обърна към Недялко Йорданов и Стефан Цанев. Ще спомена – разбира се – и  тогавашния президент Петър Стоянов, който на моите статии във вестници и копия на статиите, изпратени до него, остана безмълвен. И президентът Георги Първанов не направи нещо държавническо и хуманно за Христо Фотев. Дадената тогава персонална пенсия от 90-100 лева е още една държавна ирония към талантливи и достойни българи. На Христо Фотев не му трябваха толкова много пари за храна и телефони, трябваха държавни пари за лекуването му в болница – у нас, защо не и в елитни болници, като Mayo Clinic  в Рочестър, щата Минесота! Но за „прокълнатите поети” в България няма пари за лекуване, дават се пари само на началниците на писателите.

Иначе и тримата президенти (ЖЖ, ПС и ГП) устроиха “лъчезарно погребение” за Христо Фотев. Япония и други културни държави се грижат за своите талантливи хора на живо и се отнасят към тях като национални светини. А ние – приятели, държава и третата съпруга на Поета – не повярвахме на стиховете му:

…Бургас е най-жестокият театър.

И аз съм сам – без никакъв декор.

По-гол съм аз от северния вятър…

Не ме оставяй ти, мой малък хор.

Остава ни – щом сме сгрешили – да се покаем – metanoia (гр. покаяние) означава “промяна на мисленето” – да имаме съпричастни действия към мъките и радостите на другите. “Очищения – Освещения, Опрощения, Откровения, Озарения”, както пише Румен Леонидов в “Сляпа неделя”. Иначе “птичките, кацнали на морските кончета и бадемите” (перифраза от “Сляпа неделя”), ще излетят от мозъците и душите ни.

И ние напълно ще оглупеем, озлоблеем, обездушеем.

———————————————————————

* Из „Бургас. Сантиментални истории“, Варна, 2012.

 

ПОСЛЕСЛОВ – 2016

Липсата на възхищение и изобилието на омраза са изяви на „изместване“ (англ. displacement): психозащитна реакция, която Зигмунд Фройд преди повече от сто години нарече Verschiebung. А + ВХ АХ + В: хора (B), които не могат да се самореализират, си изкарват натрупаната агресия (X) върху набелязаната от тях изкупителна жертва (A) – хистероидни прояви, които се стоварват върху талантливите българи.

След скандалите с конкурса “Бургас и морето” и тези с “Тоника” и Маестро Стефан Диомов, сега – при бургаските поети и писатели, и особено при награждаването им – виждам още примери за замърсяване на родната бургаска ноосфера (гръц. nous – разум, който – според Платон – води към душата). Тревожна за древните бургазлии е настъпващата ноострофа (духовна катастрофа) в градът най-хубав на земята, както казваше Христо Фотев. Хорхе Луис Борхес – в разказа си „Тльон, Укбар, Orbis Tertius“ пише: “Предметите на Тльон се удвояват; те са склонни обаче и да изчезват или да губят известни черти, когато хората забравят за тях. Класически пример за това е един праг, който съществувал дотогава, докато на него стоял някакъв старец, и който изчезнал след смъртта му“.

Подобен пример за това е: Духът на един град, който съществувал, докато в него живели един Поет (Христо Фотев) и един Художник (Георги Баев), и който изчезнал след смъртта им. Защото в града действа организираната посредственост на някои поети, закриляни от общинската администрация.

И на тях напомням  „монолога на Дон Кихот“, написан от Христо Фотев:

О, слепота на глупаво родени.

Вий съществувате, зловещи демони,

вий, вещици с усмивки разкривени…

Вий идвате – сияещи насекоми,

влечуги седмоглави – и заспя ли,

във кръгове оплитате лицето ми –

заключвате ме в своите спирали.

Тревожна е и социалната апатия на способните, надарените бургаски поети Недялко Йорданов, Керана Ангелова, Георги Райков, Венда Райкова…

.

Д-р Георги Чалдъков

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.