Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
НАСКО
8 декември 1974 г., ресторант „България“ на бул. “Руски“ (днес носи старото си име „Цар Освободител“). Първият студентски празник в битността ми на преподавател. Голяма маса в североизточния ъгъл на партера е събрала младите асистенти. Студентите се вихрят в танци, а нашата група е съсредоточила вниманието си към млад, напет атлет (както по-късно разбрах, бивш републикански шампион по бокс за младежи), очертаващ се като тамада /1/. „Клечка“ някаква от ЦК на Комсомола /2/ и хоноруван асистент на проф. Иван Дерменджиев /3/. Атанас Димитров Александров. Вкратце: Наско.
Докато всички колеги се умилкваха около „фактора“, моето внимание беше съсредоточено върху единствения представител на нежния пол на масата. Заговорих я. Студентка втори курс – за щастие, не от нашия, а от Химическия факултет. Имаше нещо завладяващо мъжкото въображение в това съчетание на откровена женственост със спонтанна девическа невинност. И макар да не съм „на ти“ с изкуството на танца, щом оркестърът засвири блус, я поканих, и…
…И след две седмици неколцина от младите колеги (Георги Петканов /4/, Симеон Тасев /5/, Димитър Костов /6/) започнаха да ме кандърдисват да отидем на гости на „фактора“. Не помня повода. Няколко дни им отказвах, но кандисах, когато ми казаха, че и „Тя“ ще бъде там.
Човекът от ЦК на ДКМС живееше с жена си и малкото им бебе в една от сградите на студентските общежития. Вероятно не защото беше преподавател в нашия факултет, а поради основната му работа разполагаше със самостоятелна голяма стая. Домакините се оказаха весели и гостоприемни хора, но моят интерес беше другаде. Вечерта Я изпратих до квартирата ѝ, но – само до входа на кооперацията. Все пак откраднах една целувка…
Разказвам неща, на пръв поглед странични за темата. Но го правя поради съдбоносните последствия, които щяха да променят по-нататъшния ми живот. /7/
Следващите срещи с Наско бяха по коридорите на Юридическия факултет. Беше един от десетките колеги-преподаватели. Весел, занимателен, непринуден. Има такива личности – родени за артисти, но възприели друго амплоа. С дарбата да се държат сериозно, когато другите се превиват от смях, и да се надсмиват над страха – няма как да останат незабелязани. Обикновено са „душата“ на всяка „институционализирана“ или дори спонтанна компания, група, общност. Предполагам, че това качество на бедния младеж от пловдивския Кючук Париж е било забелязано в съответните среди, за да го привлекат към обществена дейност.
Да, човекът несъмнено беше част от комунистическата Номенклатура. Но, както и друг път съм имал повод да обърна внимание на далтонистите, светът не е и не може да бъде черно-бял. Така се оказа и в този случай.
Бащата на Наско – бай Димитър – е бежанец от Гръцка Македония. Бяга в България и зарязва стотици декари имот, родители и братя. Защото не иска да бъде наричан „грък“ и задължително да говори, чете и пише на гръцки. Споделя съдбата на хиляди автентични българи /8/. С много труд успява да построи едностаен кюмезарник /9/ в пролетарския район на Пловдив. Там му се раждат дъщерята Величка и синът Атанас.
Запознах се с бай Димитър няколко години по-късно. Насковото семейство вече живееше в двустайно жилище в кв. “Младост 2“. Беше извел баща си от съборетината в Кючук Париж и го беше настанил в кухнята на апартамента. Старецът беше тежко болен и синът се грижѝ за баща си до последно.
Есента на 1978 г. участвах в конкурс на Американския съвет на научните дружества (еквивалент на нашата Академия на науките). Бяхме над 450 кандидати за 15 стипендии. Спечелих една от тях – за 9 месеци, удължена после с още 3. Заминах в качеството на гостуващ учен в Юридическия факултет на Ню-Йоркския университет /10/. Освен обичайната за случая завист у колегите, забелязах и повишен интерес сред някои от тях. Особено активен беше споменатият хоноруван асистент по Административно право.
По някое време се чу, че е напуснал ЦК на ДКМС. Доколкото разбрах, „не мелел брашно“ с някои важни фигури. Оказа се, че и там – както навсякъде в царството на Номенклатурата /11/, имало не само „наши“, но „по-наши“ и дори „най-наши“. Обикновената практика е да те свалят на някое по-ниско равнище – в случая – заместник-директор на Института по културата /12/ .
Така му и потръгна – последователно беше заместник на известния професор Елит Николов, после го прехвърлиха – пак в сферата на изкуството – зам.-директор на ДО „Българска фотография“, и последно – заместник на често сменяните директори на Института по демография на БАН. Въобще – абониран за длъжността „зам.-директор“. Ако живеехме в обстановката на класическия капитализъм, бихме могли да кажем, че е достигнал своето „равнище на некомпетентност“ /13/. Но в системата на комунистическата партийна Номенклатура върлуваха други механизми – непотизъм, подлизурство, подмолна битка на всеки срещу всички…
В тоя зверилник Наско беше rara avis /14/. Спомням си как със зет си Бакиш /15/ се майтапеха по адрес на Тодор Живков, и то далеч преди „сакралната“ дата 10 ноември 1989 г. Тия двама веселяци дори записваха с касетофон злобните си импровизирани скечове, осмиващи „първия държавен и партиен ръководител“, а после се кефеха, като ги прослушваха и коментираха, докато си пиеха сутрешното кафе с обикновени бисквити.
Дори веднъж – беше по време на поредния конгрес на БКП и пръв в новопостроената сграда на еНДеКа /16/ – Наско изведнъж изтърси пред мен, „ни в клин, ни в ръкав“: „Ех, както разгеле сега са се събрали накуп – де да вземе да падне покривът и да ги затрупа!“.
Изгледах го озадачено – все пак това беше ръководството на партията, член на която беше и той.
– Ама ти наистина ли го желаеш това?!
– Да! Да! Да! – беше възторженият му отговор.
Замълчах. Като типичен опортюнист. Помислих, че може и да е провокация – изпробване реакцията на върналия се от града – символ на световния капитализъм. Днес, над 30 години по-късно съм убеден, че беше искрена реакция на човек, запознат отвътре, „от кухнята“, с клоаката на партийната Номенклатура. Ето какво ме кара да мисля така.
Тия дни прослушвах във Фейсбук запис на интервю с Костадин Чакъров /17/. На въпрос на водещия – „Наистина ли напоследък Тодор Живков смятал БКП за „лайно“?“ – последва утвърдителен отговор. Впрочем, Чакъров и Наско бяха отраснали от деца в бордеите на Кючук Париж, бяха следвали в един и същи курс на Юридическия факултет. Явно той го и снабдяваше с пропуски за партийните конгреси, където по принцип „и птичка не можеше да прехвръкне“ без разрешение. Присъствието му в тази „зона на здрача“ всяваше смущение в най-висшата партийна Номенклатура, която знаеше за ниското обществено положение на въпросния.
В тази връзка си спомням как било разтреперано „страшилището“ за всички юристи – зам.-председателят на Държавния съвет Ярослав Радев /18/ на поредния конгрес на БКП. На високомерната, типична за нрава на големеца, забележка: „Ти пък какво правиш тука?!“ – Наско с присъщата си невъзмутимост троснато отвърнал: „Скоро ще Ви се изясни, но вече няма да сте тука…“. Разбира се, блъфирал, но блъфът „хванал дикиш“ – „Ярето“ /19/ смутено се отдалечило.
След обновяването на „Яйцето“ /20/ Наско беше сред най-честите „заседатели“ на моята „Кръгла маса“ /21/. Вписа се безпроблемно в идиличната картина на нейните безпартийни рицари – той, партиецът, членът на БКП (впрочем, имаше още един „партиец“ /22/). Включваше се винаги със сполучливи интермедии в разговорите ни на предимно злободневни теми. С две думи – „дялан камък“.
За Наско може да се пише още и още. Ще споделя само няколко заключителни щрихи.
Напоследък – имам предвид последните две-три години – ми звънеше почти всяка седмица. Не се виждахме – жалката ми преподавателска пенсия не позволяваше да имам какъвто и да е социален живот. Говорехме не повече от минута-две, „щото сметката на джиесема цъка“. Обаждах му се и аз, но по-рядко – на рождения му ден през август и на имения му ден – 18 януари – задължително.
Но на поредния Атанасовден не вдигна. Помислих си най-лошото. Така и беше. Няколко дни по-късно ми позвъня Соня, за да ми съобщи печалната новина – Наско беше починал на 10 януари.
Панихидата по повод 40-те дни от кончината на пред-предпоследния рицар на „Кръглата маса“. Не ми беше удобно да попитам от какво и колко е боледувал. Синът му Димитър, нотариус в столицата, го беше обдарил с внук, така че Наско не беше си отишъл „с отворени очи“.
Впечатли ме обстоятелството, че след църковната служба в обредния дом се оформиха три групи: едната – от бивши комсомолски величия; втората – от университетски колеги; в третата, семейната, освен съпругата, сина, сестрата, племенника Емил с дъщеря си, бяхме аз и големият ми син.
После, като размислих, осъзнах, че в това „разположение на силите“ имаше и своеобразно символно послание.
Вие как мислите?
.
Николай Гусев
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
/1/ Тамада – водещ на пиршество или друго масово мероприятие.
/2/ Комсомол – казионна младежка комунистическа организация, в която задължително членуваха всички над 15-годишна възраст.
/3/ Вж. „Проф. Дерменджиев, 1977 г.: Ако Живков посмее да се яви на изпита, ще му пиша двойка!“
/4/ Вж. „Помакът“.
/5/ Вж. „Симката“.
/6/ Вж. „От Батак съм, чичо…“
/7/ Все пак Тя е майката на малкия ми син…
/8/ Вж. „Чичо Ванчо“.
/9/ Кюмезарник – струпана набързо мизерна постройка, барака (диал.).
/10/ Един от най-авторитетните юридическа факултети в САЩ, мерещ ръст с Харвард и Йейл. Години по-късно бившият министър на външните работи и председател на Общото събрание на ООН Стоян Ганев – преподавател по Държавно право на СССР – беше кооптиран да чете лекции по Международно публично право там.
/11/ Номенклатура – ограничен кръг от хора, обикновено елит от партийни функционери в Съветския съюз и други социалистически държави, които държат ключови държавни позиции във всички сфери на обществения живот: в правителството, икономиката, образованието и др. Членовете на номенклатурата могат да променят мястото си в йерархията, но е рядкост те да излязат от нея. (Уикипедия)
/12/ Институтът по културата беше създаден от дъщерята на Тодор Живков – Людмила Живкова. Там работеше и най-известният български дисидент – комунистът-марксист Желю Желев, първият български „демократично избран президент“.
/13/ „Равнище на некомпетентност“ или „Принципът на Питър“ е публикуван за пръв път през 1969 г. в едноименната книга на Лорънс Дж. Питър и Реймънд Хул, където в хумористичен стил са изложени възгледите на авторите. В общи линии Принципът на Питър гласи: „В една йерархия всеки се стреми да достигне своето ниво на некомпетентност“. (Уикипедия)
/14/ Rara avis – буквално „рядка птица“, преносно „уникална личност“ (лат.).
/15/ От тази фамилия – но не и от едноименната на богатия производител на гумени изделия Бакиш – е и братовчедката му Соня – съпруга на известния партиен и държавен деец Станко Тодоров.
/16/ НДК – Народен дворец на културата.
/17/ Костадин Чакъров – съветник последователно на Председателката на Комитета за култура Людмила Живкова и на баща ѝ Тодор Живков.
/18/ Вж. „Ярето“.
/19/ Така зад гърба му го прекоросваха неговите подопечни в Университета и в Правния институт.
/20/ Вж. “Яйцето“.
/21/ Вж. „Кръглата маса преди и след „Кръглата маса“.
/22/ Вж. „Отец Паисий не ще да става владика“.
.
За старите, които живеехме в онези времена, всеки ЗАМ беше човек на ДС. Видимо приятен, услужлив, богат с „вицове“, критикуващ „свободно“, докато някой се опари и котка му мине пътя, ако повярва в мимикрията. Портрета за Наско на г-н Гусев е верен. Питам се колко от тези замове е излязал да каже смело – бях заблуден, не разбирах нещата, правихме големи злини на невини хора. Смачканите са си смачкани. Умрелите кокошки не се броят, но и за мръсните съвести няма светлина. Колко от тях сега са пак големи „борци“, „демократи“. „капиталисти“ подкрепящи своите хора, Христо Христов знае и има документите, но никой не ги чете, защото били „стари“ и младите не се интересуват. За „академиците“ историци назначавани от ДС, „тяхнотот“ минало беше за тях много по добро от колкото настоящето. Пък и какво, такива бяха времена там и както тогава, така и сега те си уреждат нещата. Прехода си е пак за своите и си го пазят. Защо се борят вече седемдесет години способните и кадърните в България да не виреят и да им пречат. Те да се изпаряват там където ги ценят.
Аз съм онзи Емил. Наско ми беше вуйчо. Бакиш ми беше баща. На всичко написано съм бил свидетел.
Това, което искам да кажа е, че ми е омръзнало да се лепят етикети и чета клишета. Баща ми беше член на БКП, но всяка сутрин между 6.30 и 7.00 слушаше радио „Свободна Европа“. Наско беше член на БКП, но имаше красива душа, остър ум и голямо сърце. Бяха истински хора -умни, с чувство за хумор, порядъчни и добри. Комунистите бяха най-добри в заклеймяването и поставяне на дагми. Много „демократи“ усвоиха перфектно това им качество. Даже ги надминаха.
Благодаря на автора за смелостта и честността. Разказът му ме натъжи и усмихна едновременно.